- Какво е това, което днес те доведе при мен? - попитах жената, дошла на консултация.
- Партньорът, с когото работех много години, поиска да се разделим и напусна нашето съдружие. Това, което ми каза, бе много силно за мен. Дойдох на консултация, защото след като премислих разговора ни, осъзнах, че в думите му има истина. Загубих ценен човек. Дойдох, за да поговоря с теб, за да намеря някои отговори...
- Разкажи ми повече за този разговор.
- Обсъждахме нов работен случай и догато говорехме, той ми каза следното: “Честито! Току-що ме загуби! Нямам вече желание да работим заедно! Непрекъснато анализираш, обмисляш всички детайли. Не почиваш, не се забавляваш, нямаш друг режим, освен работния. Все си сериозна и отговорна, все гледаш графика, непрекъснато си умислена и строга. Разговорите ти с хората вече не са спонтанни, водиш ги структурирано. Започне ли някой да ти разказва нещо, ти започваш да търсиш стратегия за справяне (без този някой да е поискал това). До теб един виц не мога да разкажа, камо ли да споделя, че съм правил секс! Когато направя така, опъваш шия и облещваш очи, като че съм поругал знамето на държавата! На мен ми се работи по друг начин, с друга енергия, с друго отношение. Искам да ми е леко, забавно, свободно в работата. Партньорът ми да споделя нагласата ми, че животът не е само работа. Искам, когато работя, да ми е ведро, светло, да има енергия и тонус. Разбирам, че за задачите ни са нужни много знания, опит, умения, но... това не означава да сме с траурни физиономии, прегърбени от работа, със зачервени очи и с вечно умислени глави... Казвам ти, че като “забиеш“ в дълбокото и направо ми призлява от психология!!! Когато съм до теб, ми иде да скачам, да пея, да правя лицеви опори, за да си вдигна енергията!!! Едва дишам, задушавам се, потъвам до теб! Не искам вече да работя така! Взех решение - тръгвам си!
Такъв беше разговорът ни, това ми каза той.
Спрях. Замислих се
Отидох на разходка. Когато излязох, първото нещо, което привлече вниманието ми, беше свежият въздух. Така разбрах, че от много време не съм ставала от стола в офиса, не съм ходила безцелно в парка, не съм поглеждала друго, освен работна задача, не съм влизала във взаимоотношение в ролята на съпруга, майка, любима, жена, дъщеря, леля, приятелка... Признах си, че гробовният тон, ниският глас, меланхоличните, бавни движения, преобладаването на сивия цвят, безкрайното взиране в дълбочината и същността на проблема са любимо мое занимание и обичайно поведение напоследък. Признах си, че не почивам и не се забавлявам.
- За какво би искала да използваш днешната ни среща?
- Бих искала да разбера с какво ме привлича депресията като стил на живот.
- Добър въпрос... Какво правиш, когато си тъжна?- подканих я аз.
- Когато съм в депресия... - започна тя.
- Когато си тъжна... - поправих я аз.
- Когато съм тъжна, потъвам в мисли, мисля, мисля, дълбая, бягам от реалността на живота. Когато съм мрачна, сякаш съм натиснала “паузата“ на живота. В това състояние не съм активна, не предприемам действия, не правя опити, не рискувам, не греша, не поемам отговорност.
- Но ти работиш активно през това време...
- Да...
- Струва ми се, че в работата си прецизна, рядко допускаш грешки?
- Да, но... След разговора с партньора, когото загубих, се чувствам по-скоро като мрачна и отчаяна старица, отколкото като човек, който търси ресурсите на хората и ситуациите, и използва своите.
- Какво отнема енергията ти?
- Аз нарочно правя така, че да губя енергията си.
- Кое е това, което не искаш да създадеш?
- По-скоро не какво, а заради кого. Преди свободно и непринудено изразявах себе си. Показвах радостта си, позитивизма и ентусиазма си. Но се натъквах на хора, които ме въвличаха да участвам в това, което правеха. И не можех да им откажа. Откликвах, бях на разположение, помагах, подкрепях. Това мое поведение “изяждаше“ всичкото ми време, идеи, енергия. Не мога да отказвам и за да не се съглася да участвам в дейността им ми е по-лесно да съм депресирана. Като съм мрачна и уморена имам оправдание, никой не ме закача или едва ме изтърпява. Много ми е трудно да заявявам себе си и да се опазвам.
- Трудно ти е да казваш: “Не!”, трудно ти е да опазваш себе си за себе си.
- Да...
- Какво е това, което ти дава енергия?
- Оооооо, разходките, въздухът, природата, четенето на интересна книга, филмите, морският бряг, разговорите със съмишленици, общуването, споделянето, смехът, мечтаенето... Особено мечтаенето!
- А къде най-често изтича енергията ти?
- В тъгата за неслучилото се в личния ми живот. В самосъжалението.
- Кого си виждала да прави така?
- Майка ми, баба ми...
- Не е нужно да правиш като някого, за да му покажеш, че го обичаш. - Направих известна пауза и продължих. - Питам се какво ли би станало,
ако направим кратък експеримент
Няколко дни, вместо да тъгуваш за неслучилото ти се, да помечтаеш смело за него.
- ?! Ще помисля... Хмх... знаеш ли, когато сутрин тръгвам към работа (въпреки, че ми се спи), имам енергия, хъс, ентусиазъм, надежда, вяра и оптимизъм. Но когато приключа с работните задачи и тръгна към къщи, ми става тъжно, тъмно, пусто, празно. Но не е от умора от работата. От друго е - колкото и да ми е трудно да го кажа - тъжно и пусто ми е, че се прибирам сама в празната къща, че никой няма да се прибере след мен... С такива мрачни мисли опропастявам и почивните си дни.
- Това подкрепя казаното преди. Какво не искаш да създадеш?
- Семейство, в което да ми вземат времето, любовта, енергията, пространството, любимите занимания. Не искам да се посвещавам на хора, които не оценяват това, което правя за тях!
- Хора като кои хора? - Очите - се напълниха със сълзи.
- Искам да ме зачитат! Да уважават потребностите и желанията ми.
- Искаш да получаваш.
- Да...
- Излизаш ли? Срещаш ли се с хора?
- Не! Изобщо не искам да излизам, защото с хората, с които ми е приятно да общувам, са със семейни задължения и рядко имат свободно време. Пък със себеподобни не ми се излиза.
- Знаеш ли какъв мъж би искала да имаш до себе си?
- Да!
- Как би могла да го привлечеш?
- Като стана привлекателна за него? - с усмивка каза тя.
- Как?
- Като излъчвам това, което искам?
- Ти си креативна, имаш въображение. Помисли за една малка стъпка в тази посока.
- Изпитвам ужас да изляза...
- И все пак - наблюдавала съм как общуваш с хората, правиш го непринудено и естествено.
- Изведнъж ми хрумна! Ще взема интересна книга и
ще ида да почета
в парка!
Тъкмо ще се разходя!
- Кога ще го направиш?
- Ами...
- Наистина ли искаш да оставиш един зрял, стойностен, щедър и любящ мъж без жена му?
Няколко дни по-късно тя ми се обади от парка. Не беше взела книга, беше взела чувството си за хумор (нейният начин за справяне с тъгата) и бе написала това:
Бау, бау, хороскопът за уикенда нау!
Днес съм склонна да жертвам мрачното настроение и депресията като жизнен стил и да ги заменя с ведро настроение, радост от живота и оптимистична нагласа. В събота откривам отговор на въпросите: “Какво ми дава енергия?”, “Какво ме вади от дупката?”, “На кого не давам да припари до дупката?”, “Коя е дупката в крайна сметка?“.
Настроението ми е фантастично, чувствам се отлично. Упсссс. Усещам химията, която тече между мен и живота...
В неделята за почивка ще имам време, но за драми и проблеми няма да ми дреме.
През предстоящите дни всичко ще се развива в моя полза, най-вече рулото тоалетна хартия. Ролята на многогострадална Геновева не ми приляга вече, играя на “Не се търпи депресията, човече!“. Колкото и да не ми се ще да го призная, проблемите ми въобще не са толкова сериозни.
Смях се дълго и от сърце.
Борянка БОРИСОВА, психолог
