Всъщност не довършваме изречението. А то е: “Нямам време за себе си”.
Оправдания и извинения... Винаги ги намираме, за да не се свържем със себе си, за да избягаме от онова, което сме натикали дълбоко в душата си, защото боли. Или така си мислим. Не искаме да го видим какво е, страхуваме се от него. А то е ценно. И ни прави силни и устойчиви.
Не, че имате нужда, но ще ви дам няколко идеи за намиране на време. Не е нужно да се разболеем, за да се спрем и да се чуем, да си обърнем внимание? Нали?! Затова... Ако пуша или често преглеждам социалните мрежи в телефона си, мога да “засека” колко минути на ден отделям в тези дейности. И да ги заменя. Три цигари време мога да заменя с няколко физически упражнения за раздвижване на тялото.
Ако често пия кафе с Марчето, (която не е най-добрата ми приятелка и не е човек, който ме зарежда и вдъхновява), мога да използвам това време в четене на книгата, която отдавна събира прах върху шкафчето ми. Времето, в което предъвквам до изтощение ситуациите в работата си, мога да оползотворя за релаксиращо упражнение, което отнема 20 минути.
Уикендът с “приятели”
мога да заменя със семинар за себепознание и лична ефективност, който ще ми даде нови гледни точки и стратегии на поведение. Манипулациите с дистанционното на телевизора вечер преди сън, мога да превърна в разговор с партньора и вълнуващ последващ секс.
Ако се хващам, че обсъждам със съседа другите съседи, мога да преразпределя това време в минути за самовдъхновяващо въртене на велоергометъра. Разговорите, в които коментирам дъжда, облаците, слънцето, мъглите, превръщам за разговор с детето, партньора или близките. А бърборенето с приятели, в което анализирам, докато парализирам “кашата в душата”, съвсем спокойно мога да трансформирам във време за разговор със себе си.
Минутите, в които негодувам от всички и всичко в живота си - стават минути да видя всичко, което имам и да благодаря за него.
Трудно е “да обърнем палачинката”, но не е невъзможно. Нужно е да сме “будни” и осъзнати, да го искаме. Да, по-лесно е да говорим дълго с някого, да описваме ситуации и да анализираме, вместо да останем в тишина и да се свържем със себе си и с чувствата си. Времето, в което сме сами, по-често ни плаши. Човек се страхува от самотата си. Не я иска. А тя дава толкова много. В тишината на самота, вътрешният глас е ясен. И има за нас ценни послания.
Времето със себе си
Първото, което изплува, когато сме сами, са чувствата. Някои от тях е болезнено да доближим, разпознаем и назовем. Нужна е смелост да ги видим, докоснем, признаем, да си “разрешим” да са в нас. Истината е, че когато се осмелим да го направим, позволим си да останем в тях и да ги изживеем, те преминават и си отиват. Олеква ни. И продължаваме живота си пълноценно напред, още по-богати, защото сме по-свързани със себе си.
Аз насърчавам хората да се престрашат да пишат, когато са сами. Чрез писането се свързваме със себе си, с онези части от нас, останали недокоснати и непризнати. Когато започнем да описваме чувствата си, те излизат на повърхността, осъзнаваме ги и ги освобождаваме. Когато изпитвате тъга, гняв, мъка, ярост, самота, безизходица, когато сте загубили посоката или сте се разболели, можете да седнете и да “излеете” свободно чувствата, които изпитвате.
Не се цензурирайте. Оставете думите да се леят. Бъдете открити и искрени. Това е шанс да “дадете думата” на вътрешния си глас, на същността си, на реалността си, на сърцето си. Възможно е да се изненадате от това, което имате да си казвате. Със сигурност ще имате прозрение и посока в края на писането. А след това преживяване никога вече няма да се чувствате сами, самотни, неразбрани, необичани и ничии.
В трудна ситуация вече ще имате инструмент за свързване, постигане на яснота и намиране на решение. И вече ще намирате време за себе си. Защото, след като отделите време за себе си, ще имате такова и за всички важни хора и дейности в живота си.
Едно от прозренията
Аз съм със себе си. Аз съм себе си. Уморен/а съм. Искам да ме оставят на мира. Всъщност, искам да оставя себе си на мира. Днес, в този момент си разрешавам да съм тъжен/а, гневен/а, объркан/а... Приемам себе си такъв/а какъвто съм сега. И съм в мир с това свое чувство, с този момент от живота си, приемам го такова, каквото е. Приемам и всички части от себе си, и всички свои емоции. Те са. Те съм аз. Оставям всичко такова, каквото е, без да се упреквам и без да се опитвам да го променя. Приемам всяка част от себе си, без да я осъждам. Защото това съм аз. Тук и сега. В този момент. Той няма да се повтори. Днешният ден също. И аз. Понякога ще се развивам и променям, друг път ще стоя на едно място, а после ще продължавам. Аз съм това, което съм, във всеки момент от живота. И с това съм ценен - за себе си и за света.
Упражнение
Отделете няколко минути. Вдишайте и издишайте, свържете се с дишането си. Усетете къде има напрежение в тялото ви и го издишайте. Съсредоточете се в сърцето си. Почувствайте как то се отваря при всяко вдишване и при издишване освободете напрежението, събрало се в него.
Продължете така няколко минути.
Усещате ли това пространство. Пространството на сърцето. Какво усещате? Долавяте ли дълбочината на чувството? Кое е чувството? Вдишвайте и издишвайте без усилие и се потопете в сърцето си, погледнете себе си, живота си и света през него.
Когато се почувствате готови, отворете очи.
Сърцето е нашият истински Аз. В него са нашите страст, болка, радост, любов, желания, копнеж, благодарност. То откликва на всички наши чувства. Сърцето е мощно. Не спира, работи без почивка през целия ни живот. Когато спре, си отиваме от този свят.
В часовете на самота, в часовете, в които имаме време за себе си, проникваме в сърцето си и разговаряме с него. Това ни прави свързани, чувствителни, уверени, силни, уязвими, смели, истински.
Когато гледаме на себе си и на света през сърцето, тогава хората и животът гледат на нас през любовта.
Ще намирате ли време за себе си?
Борянка БОРИСОВА, психолог
