В памет на моята баба, която си отиде преди 13 години. От нея научих да се справям, да устоявам, да преминавам през трудностите, да съм чепата, да се шегувам, да имам истинска приятелка и да живея с последствията от постъпките си. От нея научих, че от думите боли. Бабо, помня те!
Събудих се обляна в пот. Сънувах страшно чудовище: огромно, черно зелено на цвят, лепкаво, слузесто, силно. Тропаше по прозореца на стаята ми и крещеше да го пусна вътре. Усещах пулса си навсякъде - в ушите, в гърлото, в стомаха. Краката ми бяха омекнали. Ръцете ми трепереха. Умът ми беше каша. А чудовището не спираше да тропа и крещи: “Пусни ме да вляза! Пусни ме да вляза!”. Една част от мен се бунтуваше: “Как така ще пусна този звяр в дома си?!”. Друга обаче ми казваше, че не мога да го спра, защото вече беше влязло! И не само беше, но и беше успяло да изяде спокойствието ми, да разхвърля света, който си бях подредила, да унищожи всичко хубаво, което бях създала. Чудовището не преставаше да вилнее и руши. Крещеше в лицето ми: “Дай ми още, дай ми още.... Кажи ми го! КАЖИ МИ ГО!!!!”.
Сънищата нямат нужда от тълкуване. Те съдържат смисъла, който им придадем. Ако разгледаме този сън като метафора, тогава бихме могли да си зададем въпроса: “Коя е тази част от мен, която крещи за моето внимание? Кое е това, което правя и така разрушавам света си? Коя част от мен искаше да й дам нещо, което не й давам и да й кажа нещо, което не й казвам? Какво е това, което тази част иска да чуе?
За да открия чудовището, се замислих коя е темата, която е актуална в живота ми сега. Какво по-често ми прави впечатление, вълнува ме, привлича вниманието ми? Така стигнах до темата за зачитането и признаването. Напоследък се питах умея ли да видя постиженията си и да ги призная, или по-скоро съм недоволна от себе си и изисквам да постигна още. Мога ли да се похваля за постиженията си или се укорявам за непостигнатото. Мога ли да забележа и призная постиженията на друг човек или чакам светът да го признае, за да го зачета и аз на свой ред. Чувам ли близките си, които ми казват, че вкъщи все работя, говоря по телефона, почивам си, а тях не виждам, с тях не говоря, не им обръщам внимание, не им отделям толкова време? Или им отговарям: “Щом съм вкъщи, значи сте важни за мен. Ето, грижа се за вас - работя, изкарвам пари за семейството. Прекарвам времето си с вас. Какво да си общуваме - нали сме заедно. Щом съм предпочела да съм тук - значи сте ми важни!”.
Как присъствам в живота на значимите си хора и как те присъстват в моя - нахлувам/т, изисквам/т, разбирам/т, подкрепям/т, давам/т право, уважавам/т избора, съдя/т, оценявам/т, не признавам/т, изливам/т гнева си, приемам/т любовта и присъствието за даденост...
Признаване и зачитане - да оценя някого означава да видя неговата/нейната стойност.
Корените (може би)...
И вие като мен ще се сетите за много примери, в които сме учени да постигаме успех и да имаме постижения чрез усилие, борба, унижение, сравнение, обида, болка (“Тичай! По-бързо! Още! Какво се влачиш като баба! Не се справяш! Отново! Пак! Иван може по-добре! Не четеш гладко! Не разказваш точно! Смяташ като със сметало! Караш този автомобил като каруца насред полето! Не се прави презентация така! Тази реч, докато спа ли, я написа? Само с глупости се занимаваш! За нищо не става това, което си направил!!!“). Сигурна съм, че сами може да допълните собствените си примери за критика и осъждане, целта на които може и да е била мотивация за успех.
Но постига ли се успех по този начин? Какво преживява човекът, който чува това?
Този човек приема думите за истина, чува и вярва, че не се е справил, че не може да се справи и не го бива. Създава си защитна стратегия, за да оцелее и да се справи. Разбира, че зад постижението му има болка, борба, непосилно усилие.
Колко от нас са преживели да учат и създават чрез зачитането на личността им и вярата във възможностите им?
От личен опит мога да споделя, че дълго време проявявах неуважение и незачитане към значимите хора в живота си. Осъзнавах, че го правя и не разбирах какво ме “движи“, за да постъпвам по този начин. После разбрах... Учила съм в система с наказания и забрани, с критика и осъждане, с конкуренция и сравнение. Затова
бях научила следните стратегии на работа и “уважение”:
Първо ще изпълнявам задача, поставена ми от човек (учител, колега, приятел, роднина, началник), за когото знам, че ще ме проверява през пет минути, ще ми създава среда на напрежение и стрес, ще ми крещи и ще ме обижда, ако и докато не я изпълня.
Наравно с нея ще изпълнявам и задача, поставена от човек, които би ме обидил, ако не я изпълня по начина, по който той иска и в срока, които той налага.
Последни оставях ангажиментите си към хора, които не постъпваха с мен по този начин, а общувахме равностойно, договаряхме срок и параметри на изпълнението.
Е, по чия “свирка играех“? Кого и какво уважавах и зачитах? Какъв модел на живот, общуване и партниране избирах? Този, в които се чувствах оценена, уважавана, зачетена или другия, в който съм подчинена, критикувана, обиждана?
Животът винаги дава шанс. Човек учи най-много, когато другият - родител, учител, ръководител, партньор, приятел, колега, брат, сестра му вярва. Човек е готов да експериментира и да опитва нови неща, когато е в среда, в която ще се чувства свободен да опита, тренира, упражнява, знаейки, че другите няма да се присмеят на опита му. Всеки от нас е склонен да направи още едно усилие, когато чуе: “Следващият път ще бъде по-добре”.
Но... човекът, чиито уши дълго са чували упреци и критики, понасял е наказания, трудно може да допусне, че има и друго отношение - това на приемането, толерантността и зачитането. Такъв човек по-скоро не вярва, че другият мисли за него: “Ти си ценен за мен!”.
Как да стигна до това да зачета своите постижения и тези на другите? Каква е ползата от това признаване?
Една мисъл ме вдъхновява в последните дни и тя е: “Проблемът често привлича много хора, които искат да допринесат за неговото разрешаване”. В контекста на днешната тема тази мисъл интерпретирам по следния начин. Когато има ситуация за разрешаване, много хора влизат в нея и със знанията, уменията и опита си допринасят за намиране на решение, планиране и предприемане на ефективни действия за достигане до удовлетворителен изход. Хората, които зачитат и уважават стойността и приноса на другия, мислят, живеят, партнират и работят по този начин. Те виждат и признават своите постижения и тези на другите.
Ние, хората, имаме способността да забелязваме, осъзнаваме, и да се променяме. С поведението и думите си можем да причиним болка на другия. Така можем да се чувстваме силни и имащи власт. Но дълбоко в себе си знаем, че, ако не спрем с това свое поведение, ще разрушим взаимоотношенията. Когато “се уловим“, че постъпваме така, може да се попитаме: “Искам ли да нараня теб, когото обичам и ценя?”. А после да понесем отговорност за болката, която причиняваме и да предприемем действия да променим себе си към по-добро. Това ще ни направи по-добра компания за себе си и за всички около нас. За да ви насърча, ще ви разкрия, че това е умение, което може да бъде усвоено.
Познавайки баба си, разбрах, че човек не е само добър или само лош, че не винаги е мъдър, че може и да греши. Че може да преодолее себе си и да каже думите, които му е трудно да изрече: “Ти си ценен за мен! Благодаря ти, че си в живота ми! Ще те пазя”.
Борянка БОРИСОВА, психолог
