Връщането на работа след празници може да ни смачка психически

Колкото повече се вторачваш в проблема, толкова повече страдаш, предупреждава психологът Емилиян Крумов

https://zdrave.to/index.php/semeystvo/vryshtaneto-na-rabota-sled-praznici-moje-da-ni-smachka-psihicheski Zdrave.to
Връщането на работа след празници може да ни смачка психически
На всеки се е случвало да няма настроение, да е разстроен, тъжен, заядлив с околните. Депресията също е много често срещана. “За да се измъкнете по-безболезнено от нея, поддържайте контакт с хората, споделяйте! Потапянето в проблема няма решение, то е непрекъснато напрежение и тревожност”, казва в специално интервю за в. “Доктор” психологът Емилиян Крумов. Връщането към работа след дълги празници също е травмиращо за мнозина. Ето какво съветва специалистът.

- Г-н Крумов, изпращането на старата и посрещането на всяка нова година предизвиква у нас еуфория и това е логично, но не е ли измамна?
- Мисля, че тази еуфория е необходима, защото ни дава повече увереност да постигнем това, което иначе отлагаме или не ни се иска да навлизаме в него. Затова през този период е хубаво да се доверим на усещанията си, на интуицията си, на желанията си и да се отпуснем. Да позволим този процес да се случва. Измамно може да бъде, когато съвсем не си даваме сметка за реалностите около нас, когато не чуваме другите хора, когато очакваме нещата да се случват от само себе си. Тогава, когато човек стои в някакво очакване, че нещо ще му се случи, без да участва, без да вложи някакви усилия. Да, особено в началото на януари наистина е такова усещането, все едно сме измамени, все едно сме се изчерпали. Но по празниците ставаме по-открити, повече се стремим към другите около нас, повече се свързваме, независимо кой и как, и с какви хора живее. По-склонни сме да помагаме, да правим добро на другите. Това не е измамно, това е тази енергия, която дава празникът. Това подхранва връзката ни с другите и улеснява вземането на решения, което идва от тази увереност, за която стана дума. По-важното обаче е, че голямата промяна е в самите нас. Аз смятам и то от личен опит, че всеки от нас трябва да осъзнае как с поведението си, с вторачването си, с мнителността си пречи да се случи това, което иска. Трябва всеки да намери увереност в себе си да стопира такова поведение. Защото с това си поведение и нагласата си към живота и към другите хора човек се отдалечава от нещата, които иска.

- Лесно ли се постига това? 
- Аз в моята консултативна и терапевтична практика нямам чак такъв добър пример, освен един два случая на много голяма, рязка промяна. Промяната не може да бъде толкова бърза, за да бъде устойчива. Но така или иначе в един момент човек трябва просто да престане с негативните мисли, въпреки че те неминуемо ще се появяват от време на време. На такъв тип мислене обаче няма нужда да даваш храна, да отдаваш енергия, защото реално никой няма интерес от това “да търси под вола теле”. Тогава 

човек започва да намира смисъла 

и да вижда, че другите хора не са непременно негативно настроени.

- Даваме ли си сметка обаче, че до голяма степен всичко зависи от самите нас или разчитаме на късмета, на доброто стечение на обстоятелствата?      
- Необходимо е да запазим способността си за оценка на реалността. Това е, което ни отличава от хората с психична болест. Когато сме наясно с реалността, дори да очакваме късмет отвън, трябва и ние да направим нещо. Реално късметът е в нашите възможности. Най-малкото трябва да го пожелаем това нещо, да мислим в тази посока. Важно е човек да позволи това, което иска, да се случи в ума му. Понякога е сложно, човек например е финансово затруднен, как да си позволи да мисли по-широко. Но, повярвайте, късметът се случва, когато започнем да мислим по този начин.

- Г-н Крумов, в една ваша статия обяснявате, че връщането на работа след празници е доста трудно. От какво зависи?
- Не само че е трудно, но понякога мисълта за това може да ни потисне и да ни смачка много. До голяма степен зависи от това с какви хора общуваме на работното място. Това е много голяма тема. 

- В тази връзка да ви попитам как бихте определили поведението на човек, който напуска работа след 20 години на едно работно място? 
- Бих го определил като смело решение. Защото ако този човек е на ръба, може и болест да си докара. От непрекъснатото напрежение в един момент ще възникне физически проблем. Вижте, дори и да обичаш работата си, ти се връщаш на място, на което никак не искаш да бъдеш. Или цяла година си чакал отпуската, за да се махнеш поне за месец от там. Стресът е толкова голям, че е по-добре човек да се махне, вместо да съсипва здравето си. Аз това не го давам като съвет, просто обяснявам последствията. 

Вярно е, че много хора не смеят да предприемат такава крачка, стоят и се разболяват. И е добре, когато тялото за първи път започне да дава знак. По-лошото е психиката да подаде този знак. Колкото по-рано се вслушаме в тялото си, толкова по-добре. Оставането на такава работа не си струва болестта. Христоматиен пример в това отношение е световноизвестният Стив Джобс. Човекът създава тази компания, от която впоследствие го изгонват.
 
Неговата болест е много мощен отговор 

и то на психическо, не на физическо ниво. Стоенето в подобна среда е много опасно. Затова, да, дори мисълта за връщане на такава работа предизвиква огромен стрес.

- Не отдаваме ли прекалено голямо значение на стреса, той ли е единствено в основата на всички тези състояния, в които изпадаме? Какво е стресът?
- Може и да ви изглежда странно, но стресът в теоретичния му вариант е ценен, т.е. тялото ни е под напрежение, но здравословно напрежение. Другият термин е дистрес, който се употребява много по-рядко и означава, че стресът вече започва да предизвиква телесни на първо време, а след това и психични неблагополучия. Тогава вече тялото не може да се изправи, психиката не може да се справи и реакцията е много по-тежка.
 
Но иначе стресът е здравословен, доколкото е стимулиращ. Искам да акцентирам на нещо друго, което според мен е много важно, и то е, че хората трябва да се научат да споделят. С близки, с приятели, с колеги дори. Идеята е тези негативни мисли, това вътрешно напрежение да се извади навън. Да не се повтарям, но тези неща в един момент се появяват на първо време в тялото ни, след това в психиката. За съжаление, нашата култура е такава, че сме склонни да даваме съвети от рода на: “Стани, върви, стегни се, не се глези и пр.”. 

А човекът е в депресия, той е потиснат и не може да се изправи сам. Затова си заслужава да го кажа още веднъж: важното е да можем да го споделим, да можем с някого да говорим. Това е другият минус в нашата култура, че все още малко трудно споделяме такива неща. Хората имат страх да не се изложат. 



Всеки конфликт, който ни се случва в живота, е възможност да преработим, да видим нашата реакция, да можем да я пренастроим. Ако започнем да се запъваме, че сме винаги прави, а другите са лоши, това не ни дава възможност да обмислим проблема и да го обсъждаме. Ще кажа още веднъж, от личен опит го знам - обещайте си да не търсите някакви дълбоки смисли в поведението на другия човек. Приемете, че той е такъв, той 

така иска да се случват нещата 

И ще се убедите каква лекота ще настъпи в душата ви.

- Г-н Крумов, моля ви да обсъдим още едно състояние, с което според мен се злоупотребява - депресията. Не я ли бъркаме с умора, с тъга?
- Депресията е най-обемният, най-събиращият в себе си термин на прояви и състояния като в крайностите му съответно са психичните отклонения и заболявания. Има обаче депресивни реакции, които съвсем не означават психична болест. Просто човекът е много потиснат, останал е без капка енергия, той буквално е в дупка. 

Но наистина депресията, описана в по-съвременните класификации на заболяванията, покрива много широк диапазон. Може да сме депресивни като реакция, т.нар. реактивна депресия, това обаче не е психична болест. Това е състояние на психиката, която в момента не може да преработи някакъв конфликт или проблем. И така човек губи сила. Депресивните хора са по-разконцентрирани, по-слаби като сила и енергия. Но не е страшно, не е нещо крайно и непоносимо. Дори не е необходимо да се вземат лекарства. Това е моята психологическа интерпретация. Ние, психолозите, сме по-различни от психиатрите и много често това е и конфликтът. Аз не работя с диагнози и лекарства.  

- Да, но не смятате ли, че е удачно от време на време човек да вземе хапче, за да се успокои, без да злоупотребява, разбира се? 
- Така е, но хапчето е “патерица”, то ни отдалечава от конфликта за известно време. Въпросът е човек да се контролира,  защото ако започнем само с лекарствата, ще стане като с наркотиците. А това напълно и тотално измества мисленето и начина, по който да намерим решението. И вече не е адаптивно, не е справяне, а заглушаване. Т.е., това не е начинът да се справите с нещата. Ако трябва да го обобщим - депресията не бива да стряска и да плаши хората, всички в някакъв момент може да сме в депресия.

- Как да се измъкнем най-безболезнено от нея? Това е по-важно.  
- При всички положения депресивните, стига да не са в най-тежката психотична форма, са хора, които въпреки проблема си 

запазват контакт с другите 

Значи, за да се измъкнем по-безболезнено от депресията, най-правилното е да поддържаме контакт с хората. При всички положения те могат да ни дадат добра обратна връзка. Да ни дадат добра оценка за това, което сме, което ни е нужно, когато сме в потиснато състояние. Много често забравяме, че сме ценни за другите, когато те ни го дадат като знак, тогава вече могат да ни подкрепят. Но то не може да се случи, ако се отдалечим и не искаме да контактуваме с тях, защото не се чувстваме добре и ще се изложим. Целта е да не позволяваме това състояние да скъса връзката с другите. 

- Така или иначе, аз смятам, че въпреки всичко, ние, българите, се престрашихме да ходим при психолог...
- Да, така е, особено през последните години. И от западната култура, и от филмите ако щете, хората започнаха да обръщат внимание на психичното си здраве. Аз имам клиенти, които директно идват и казват: знам, че това не е болест, но аз искам да направя нещо за себе си. Не се налага човек да е в някаква крайна фаза на заболяване, когато стресът е преминал в нещо постоянно действащо и ограничаващо и личността, и тялото, та чак тогава да търси психолог. Забелязвам, че хората вече се обръщат към психолог за различни проблеми, водят и децата си. За разлика от преди, сега вече идват с ясното съзнание, че не могат да се справят, не са експерти, още повече - няма как да са неутрални с близките си хора. И затова търсят психологическа подкрепа, което върши работа. Вече много колеги добре се обучиха, има стандарти. Ние от години опитваме да създадем стандарти не само за консултативна, но и за терапевтична работа. Има и външни стандарти, които действат, т.е. помощта в това отношение е все по-ефективна.

- Г-н Крумов, още нещо, което мен ме смущава донякъде. Става дума за позитивното мислене. Не се ли преекспонира то и до каква степен можем да си го позволим, че да не се окажем изведнъж някъде в облаците, далече от реалността?  
- Имаше такава вълна в последните месеци на миналата година, когато колеги психолози излязоха с такива становища, че наистина е заблуда. Да, този западен американски модел: “Лазаре, стани, върви”, такова самоповдигане и техники на позитивно мислене и на мен ми звучат малко пресилено. Но е важна категория. И не толкова, че човек да се заблуждава и залъгва с такива изречения като “вземам хапче и 100 пъти си казвам “аз съм добре, аз съм добре, нищо ми няма”. Всичко това може известно време да повлияе. Защото когато човек бяга от решаването на казуса, на конфликта, бяга от осъзнаването, това не е трайно. Позитивното мислене е добре, но въпросът е да не го натрапваме като единствено решение, защото то не е свързано с осъзнаване. Да, това, което казвате за облаците, по-скоро ни отдалечава от реалността, макар и да помага. Аз не съм толкова краен и все пак не бива през цялото време това да ни е водещо.
                        
- Участвате в много проекти за психо-социална подкрепа с различни групи болни - с диабет, с родители на деца с новодиагностицирана захарна болест, с епилепсия. Въпросът ми е до каква степен тази психо-социална подкрепа им помага да подобрят своето състояние, или да се излекуват?

- Това, което видях, особено при диабетно болните, е, че много силно им помага такава психо-социална подкрепа. Те много пъти поради телесните си ограничения се инвалидизират в мислите си. А това са най-вече млади хора. Тази подкрепа им дава усещането, че не са тежко болни. Да, диабетът е опасна болест, но той не е такъв тип инвалидизиране, при който трайно да няма връщане. Работейки с такива хора, особено млади в рамките на 20-30 години, понеже ползваме и добри техники, видях, че тези хора започват да вярват, че не са много различни. 

Те не искат да бъдат дундуркани и съжалявани. Например имаше случай с момченце на 8 или 9 години. И понеже майка му, много уплашена за него, ходеше през час да му мери захарта и да моли учителите да не го включват в някакви активности, това караше детето да се чувства зле. Защото и съучениците му се държаха зле с него поради тези причини, подиграваха му се. Т.е., такъв младеж, такъв млад човек до такава степен се инвалидизира в мисленето си, че започва да се чувства наистина много отхвърлен. А диабетът не е такава болест, която да предполага такова отдръпване, затваряне в себе си. Може да се промени начинът на живот, така че да се намалят ефектите от диабета. Но той не е психична болест, не е дамгосване. 

И в този проект, той е доста дълъг, се виждат такива промени. Хората започват да разсъждават по различен начин. Препоръчваме на родителите на деца-диабетици да им дават малко повече свобода, защото те от притеснение  и страхове стават по-контролиращи. Работих и с други деца, които бяха с епилепсия. Там промяната е по-голяма, може да настъпи и личностна промяна. Те имаха огромна нужда от нашата подкрепа, общувахме ежедневно, водехме ги насам-натам, за да не се изолират от живота, да стоят малко по-близо до другите хора. Да, те имат големи проблеми, опасно е, не можеш да развеждаш такова дете из улиците спокойно, защото може да направи припадък. Но тези хора имат голяма нужда да запазят това усещане, че и те не са различни, че не е толкова страшно. Има положителна промяна от точно такава социална дейност.

- В заключение на този интересен разговор: можете ли да посочите три, или пет, или две основни неща, към които да се придържаме, за да сме в хармония със себе си, най-банално казано? 
- Аз съдя по себе си и то в последните години и мога да заявя: колкото повече се вторачваш в проблема, колкото повече започваш да го страдаш и мислиш, толкова повече се вкарваш по-надълбоко и няма излизане. Нека си дадем сметка кои са силните ни страни и кое ни движи напред. И да се фокусираме върху това какво можем да дадем, къде струваме повече, къде сме по-полезни и ценни. Защото иначе потапянето в проблема няма решение, то е непрекъснато напрежение и тревожност.

Подготви Яна БОЯДЖИЕВА

Горещи

Коментирай