29-годишната Айше Мехмедова от петричкото село Яворница от рождението си се бори с детска церебрална парализа. Всекидневната битка между бистрия й ум и невъзможността да се придвижва сама не е изтощила момичето. Не се оплаква от съдбата си и дори се осмелява да мечтае - най-голямата й мечта е да стане акушерка и да помага на хората. “Защото за моите 29 години преминах през ада и се върнах тук, на земята, за да се боря за живота си”, сподели за в. “Доктор” младото момиче.
За съвсем кратък период Айше изтърпява 14 операции на мускули на горни и долни крайници. За около година и половина 14 пъти е между живота и смъртта. Но винаги излиза от упойките все по-решена да се бори. “Битката ми продължава и днес, няма да се откажа, докато не стъпя на краката си. Изнемогвам финансово, но не мога да се откажа от живота. Допреди няколко години дори в мечтите си не си представях, че някога ще мога да проходя”, каза още Айше.
Който може и иска да помогне на Айше Мехмедова, може да се свърже с нея на страницата й във Фейсбук. Банкова сметка за дарения: EUR BG96 RZBB 91551003067972 BIC RZBBBGSF RAIFAIZEN BANK DO AYSHE SHERIFOVA MEHMEDOVA - сметката в евро; BGL BG20 RZBB 91551003067885 BIC RZBBBGSF - в лева.
- От кога е заболяването ти, Айше?
- Заболяването ми е от рождение. Аз съм трето дете в семейството ни и няколко месеца след раждането са ми поставили тежката диагноза - детска церебрална парализа от двигателен тип. На около 10 месеца майка ми установява, че не мога да изпълнявам двигателни дейности, характерни за тази възраст. Завела ме е на лекар и той ни е изпратил при специалист в София. Тук докторите й казали, че имам квадри пареза - спазъм на горни и долни крайници. Семейството ми никога не е имало средства, но въпреки че е социално слабо, направи всичко възможно за лечението ми.
- Кой те оперира? Какво се случва днес в живота ти?
- Една моя леля гледала интервю с д-р Янакиев и ми каза за него. Свързах се с доктора, обясних му какво ми е състоянието и намерих начин да отида в клиниката му. Той ми даде надежда, че ще проходя. Мисля, че вече съм на финалната права - претърпях 14 операции, изживях много болка, положих хиляди усилия само за една крачка... Но тя нали е първата, вярвам, че ще има още големи крачки.
Засега тренирам у дома, всяка тренировка ми отнема от 30 до 60 минути, в зависимост от физическото ми състояние. Имала съм, макар и рядко, дни, да не мога да тренирам и след това се опитвам да наваксам пропуснатото.
Не мога да си разреша рехабилитация при специалист, защото нямам възможност да си платя за процедурите. Два пъти на ден тренирам вкъщи, близките ми много ми помагат. Излизам на кафе с приятели, не са ме изоставили - това е всекидневието ми.
- Кога за първи път се появи надеждата, че можеш да проходиш?
- След първата ми операция на 11 февруари 2011 г. Тогава открих клиниката на д-р Янакиев в Пловдив, в която оперират хора с проблеми като моя. Бях изгубила надежда за промяна, но нищо не губех от един опит. Д-р Янакиев не ми каза в началото какво ме чака, вероятно ако знаех, щях да се травмирам.
След 5-6-ата операция вече започнах не само да се надявам, но и да вярвам, че един ден ще мога да ходя. След последната ми операция се чувствам отлично. Повече операции няма да се правят, вече всичко зависи от мен и раздвижването ми.
Имам си и своите мечти - като проходя, като стъпя на краката си, искам да уча медицина. Сега ми помагат родителите, сестра ми, но искам да стана самостоятелен човек. Имам нужда от здраве, щастие, кураж и да вървя само напред и нагоре.
Сега се усещам по-пълноценна, борбена - не се чувствам различна от другите. Имам приятели във Фейсбук, пиша си с тях, чета.
В моето състояние, колкото по-често се прави раздвижването, толкова по-добре. С леко придържане мога да кажа, че ходя, разбира се, все още с проходилка, но не можете да си представите какво щастие е човек да се придвижва сам, та ако ще и по няколко крачки на ден.
- Трудно ли е за човек като теб да поиска и да намери помощ?
- Да ти кажа, трудно е в днешно време в тази държава, защото хората изнемогват, не всички имат пари и начини да помагат. Но след като човек е търсил какви ли не варианти и не намира друг начин, мисля, че има добри хора и се намират възможности нуждаещите се като мен да получат нужната им помощ в нужния момент. На мен ми трябва само начин да се придвижвам от Яворница до Благоевград два пъти в седмицата за рехабилитация, друго не ми е нужно, имам си всичко. Всички у дома ми се радват, съпричастни са с усилията ми и помагат с каквото могат.
Люба МОМЧИЛОВА
Горещи
Коментирай