Промяната започва там, където свършват вината и обвиненията

Бела неспокойно се настани на мястото пред мен и каза, че иска да обсъдим нещо изключително важно и належащо. Започна да разказва: “В работата се появи нова колежка, която ме извади от равновесие - самоуверена, красива, всичко знае, всичко може, бързо реагира и има отговор за всеки казус. Флиртува с колегите, говори с шефовете като равна. Само като я видя и побеснявам! За последната работна среща бях се подготвила много добре, но се стеснявах да представя разработената от мен идея и затова изчаквах подходящ момент да взема думата. Колежката обаче заговори и представи нещо подобно на това, което аз бях измислила. Не знам какво ми стана, избухнах пред всички, казах й че се прави на важна и велика, че има непристойно поведение с колегите, взех си чантата и си тръгнах”. 

Познато ли ви е това - да се стеснявате да попитате за каквото и да било, когото и да било; да се притеснявате да привлечете вниманието върху себе си, да се чувствате маловажен и едновременно с това незабележим и пренебрегнат, а когато вече не можете да понесете невидимостта си, да се разсърдите и с гръм и трясък да си тръгнете (за да ви видят те)? 

Да не търсите и искате това, което ви се полага (например в работата си да носите материали вместо да ги искате от техническия сътрудник). Да се притеснявате да попитате директора си може ли да ползвате платения си годишен отпуск или да отидете на развиващо обучение? Да ви е неудобно да попитате лекаря си за резултатите от изследванията си, за диагнозата и за вариантите за лечение. Да не кажете, че са ви върнали по-малко ресто или са объркали резервацията ви. Да се чувате да започвате разговора с изречението: “Извинете за безпокойството!” или “Извинете, че ви изгубих времето и ви дотегнах/натоварих/отегчих с въпросите си”.

Ако е така - приятно четене! В следващите редове се надявам да откриете вероятни причини и възможни решения.

Бела продължи своя разказ: “В училище бях обикновено момиче, не се отличавах от другите - нямах впечатляващ външен вид, талант или постижения; нямах най-добри приятелки, момчетата не проявяваха интерес към мен, учителите не ме забелязваха. В часовете дори да знаех правилния отговор, не вдигах ръка. Не питах за това, което не разбирах. 

В университета беше същото, даже стана още по-зле - когато се опитвах да разказвам вицове на колегите си, не успявах да задържа интереса им”.

Попитах Бела какво кара спомените й от училище и университета да изплуват сега. И тя отговори така: “Чувството. Чувствам се така, както се чувствах в училище - обикновена, грозна, дебела, нежелана, отритната, задръстена, пренебрегната, невидима, никоя”.

Семейството, в което Бела израснала, било раздирано от конфликти, насилие и алкохол. Но това, което Бела чувстваше, и това, което правеше в живота си, го преживяват и правят и хора, израсли с обичащи се родители, успешни в професиите си. 

Тогава откъде се поражда чувството за незначителност, ниска самооценка и неувереност? 

Не подценявам нито вярванията, нито средата, нито отношението, нито семейството, в което сме се родили - несъмнено те имат основополагаща роля за това, което сме. Познаването на вярванията и посланията, които идват от семейството и средата, ще ни помогне да разберем как сме станали това, което сме. Но за да станем това, което искаме, ще трябва да престанем да се опитваме да “изцеждаме” ресурс от родителите и предците си и ще се наложи да го потърсим в себе си. 

“Как? - ще попитате вие. - Как ще намеря в себе си нещо, което не са ми дали и на което не са ме научили?”. Моят личен опит в терапия и професионалния ми опит с хората са ми показали, че във всеки от нас има много повече ресурс, отколкото предполага. Ето какво имам предвид. 

Родителите и предците ни може да не са ни оставили материално наследство, може да не са ни научили на ефективни стратегии за справяне в различни житейски ситуации, може да не сме видели в тях увереност и добро самочувствие. Възможно е от лоялност към някого да преповтаряме житейски сценарии, да сме се идентифицирали с някого, да сме се заплели в чужда съдба и т.н. Но родителите ни са ни дали живот. А този живот се случва в тяло. От нас зависи да поддържаме физическото и психическото здраве на това тяло и да придадем смисъл и съдържание на живота си. В съвремието, в което живеем, има изобилие от добри терапевтични и здравни услуги, както и от такива, подобряващи качеството на живот. Имаме достъп до достатъчно информация, за да открием как искаме да живеем и как да го направим. Затова днес ще насоча вниманието ви към това да потърсите в себе си отговори на следните въпроси: Кой съм аз? С какво съм ценен за себе си и за света? Какво е онова, което грабва моето внимание, поглъща интереса ми, любопитно ми е, вълнува ме, кара ме да се чувствам изпълнен, вдъхновен, жив? Мога ли да привлека и задържа вниманието на другите? Какво мога да направя, за да го постигна? Как се чувствам, когато погледите на другите са вперени в мен, когато ме гледат? Мога ли да получа от другите (внимание, грижа, подкрепа, съдействие)? Мога ли да давам на другите? Какво мога да им дам (внимание, интерес, подкрепа, сътрудничество, грижа, разбиране)? Мога ли да устоя на чувството, че съм уязвим и крехък, когато в мен са вперени погледите на другите? Мога ли да се свържа със силата и енергията си, за да устоя на вниманието им? Мога ли да предложа нещо интересно и ценно на тяхното внимание? Мога ли да бъда в светлината на прожекторите? 

Мога ли да понеса критики и упрек? Мога ли да предложа на своето внимание онова, което ми е интересно, мога ли да инвестирам време в себе си? Или ми е по-лесно да кажа: “Стига ми толкова, не желая да бъда център на вашето внимание. Аз не съм важен и интересен. Аз съм скучен, с обикновена професия, без интересна външна визия, без вълнуващо хоби. Не обръщайте никакво внимание на това, което ви казвам, не ме слушайте. Това са просто моите глупости. Сега ще те попитам нещо важно за теб, за да забравиш за мен”.

За да сме важни и значими за другите, трябва да сме важни и значими за себе си. А за това е нужно да поемем отговорност към собствения си живот. Промяната на живота в желаната от нас посока зависи от нас самите. Личната ни терапия (и промяна) започва там, където свършват вината и обвиненията и се заражда отговорността. 

Ървин Ялом казва: “Колкото повече човек има в себе си за себе си, толкова по-малко очаква от другите. Самоуважението, основано на вътрешна стойност, е основа на личната автономия, която не може да бъде отнета по никакъв начин, тъй като зависи изцяло от самите нас, докато славата зависи винаги от другите”.

Борянка БОРИСОВА - психолог, системен фамилен и брачен консултант