Живеем във време, в което се сменят ценности, модели на поведение, вярвания. Много от нас ежедневно си задават въпросите: “Кое е нормално?“, “Онова, което искам, редно ли е?“, “Как е правилно да постъпя?“. Това особено важи по отношение на личния живот, във взаимоотношенията с партньора и децата. Доста често ни е трудно да балансираме и да взимаме “правилните” решения за себе си и за другите. Онези ориентири, които са ни предали нашите родители като ценности, често не отговарят на времето, в което живеем. И това ни обърква, защото не знаем върху какво да стъпим, за да вземем правилното решение за себе си. Още по тези въпроси разказа психологът Борянка Борисова.
Един от тези недействащи модели е: “Семейство на всяка цена”. Някои от нас имат дългогодишни връзки, в които правят компромиси със себе си, за да запазят взаимоотношенията си. При други мисълта за раздяла е абсурдна и те се оплитат в надежди и очаквания партньорът им да се промени и взаимоотношенията да се подобрят. Трети решават, че трябва да запазят семейството в името на децата. Но има и такива, които след дълга вътрешна борба решават да сложат край на връзката и да поемат собствения си път.
При модела: “Семейство на всяка цена”, човек влиза във взаимоотношенията точно с такава нагласа - да създаде семейство на всяка цена. Той не вижда човека отсреща, не влиза в контакт с личността му, с интересите, желанията, представите за живот, а вижда в него потенциален партньор, с когото да изпълни заложената програма за това, че трябва да има семейство и да се възпроизведе. Той не пълни сам със съдържание взаимоотношенията, а следва матрицата: “Мъжът прави това, жената онова, денят, вечерта и нощта минават по предварително зададена схема, на празниците се случва това, родителите се почитат по този начин, приятелите се уважават така...”
Следвайки тези предварително зададени норми, двойката се изпълва с относителна сигурност, че има семейство и в него всичко е наред.
Тук успешността на семейството идва от външния критерий за “добро семейство”. Тази относителна сигурност на зададения модел прави семейството да изглежда успешно и щастливо в очите на другите, а и на самите тях. Тази матрица върши работа, когато правилата, зададени от социума, се спазват сляпо. Но съвременният човек вече опознава своята същност, потребности и има желание за себереализация, и заедно с това иска и взаимност във взаимоотношенията. Осъзнал своята истинска нужда, не може да се впише в “семейния костюм” и ако има вече създадено семейство, влиза в режим на правене на компромиси. Когато човек осъзнае какво от себе си пренебрегва заради общоприетото, той
може и да направи избор да напусне семейството
Други остават в семейството, примирявайки се със статуквото, от страх, че няма да се справят, защото са приели тези предразсъдъци за абсолютни истини: “На тази възраст за кога?”, “Децата ще страдат от раздялата”, “Кой ще приеме детето/децата ми?”, “Какво ще кажат хората?”, “Аз съм егоист, защото гоня собственото си щастие”, “Разбивам семейство”.
Но... идва един момент в съвместното живеене, в който човек разбира, че повече не може да прави компромиси със себе си, не може да пренебрегва собствените си потребности, че му се живее тук и сега. В този момент на осъзнаване вече я няма самозаблудата, че другият ще се промени и ще стане такъв, какъвто очаквам и ще изживеем това, от което имам нужда и по начин, по който се чувствам щастлив.
Идва момент, в който вече е ясно, че външното не е щастие отвътре. Когато двойката е в своето време, извън рамката на социума, тогава се оголват и обострят истинското състояние на съдържанието на връзката. Вече е много ясно, че няма интимност, нежност, радост да бъдеш с другия. Разминаването е ясно и осезаемо. Чувството за празнота и несподеленост, усещането че пренебрегвам себе си не позволява компромис. Оттук-нататък е ясно, че ако останеш в двойката ще прехвърлиш върху партньора си цялата неудовлетнореност от живота си и гняв към себе си, че те е страх да тръгнеш. И тръгваш“, за да съхраниш себе си, за да не позволиш да се смачкаш, за да заживееш, чувствайки се добре.
Чувството за вина на тръгващия си
Обществото осъжда този, който си тръгва от семейството. Но, осъждайки, често забравяме, че за съществуването, за подържането, за продължаването на любовта са отговорни и двамата партньори. Любовта се “отглежда” и иска грижи всеки ден - и от двамата. Любовта не е даденост. Любовта е взаимно действие. Отвън семейството изглежда “добро”. Отвън не се виждат скритите процеси, водещи до неудовлетвореност. И хората лесно заемат позицията на съдници и обвиняват тръгващия си. Самият човек, който напуска връзката, също се самообвинява, защото е учен да търпи, защото - без да си даваме сметка - ние сме толерантни към неуважението към себе си дори когато това има индикации на тормоз. И този, които си тръгва, преминава през лабиринта от въпроси: “Как ще се чувства партньорът, когото напускам?”, “Как ще се чувстват децата?”, “Какво ще кажа на децата?”, “Какво ще кажа на значимите ми хора?”, “Как ще го приемат всички?”.
Какво всъщност прави тръгващият си?
Избира себе си. Избира да реализира себе си. Избира да се направи щастлив. Показва на децата си, че избира себе си, щастието си, любовта, добрия живот. Дава пример на децата си, че да живееш добре не е пожелание, а действие.
Децата са интуитивни, сензитивни. Те усещат кога родителите им не се обичат, кога живеят насила заедно, кога живеят заедно заради тях.
И изпитват и носят чувство за вина - че родителите им са заедно и са нещастни заради тях. Децата усещат кога живеят в атмосфера на любов и кога живеят в атмосфера на взаимно добро компромисно съжителство. И това се отразява в поведението им. Те са неспокойни, трудно спазват правила, недоверчиви са, не могат да общуват свободно - липсва им любов“ Не, че родителите не ги обичат, обичат ги, но живеят в свят без любов.
След като раздялата вече е факт, това, което е нужно да направи всеки един от партньорите, е да запази уважение към другия. Да си даде ясна равносметка какви са причините и мотивите за раздялата. Да помни какво е обичал в партньора и с какво не е бил съгласен да направи компромис по отношение на себе си. Раздялата изисква откровеност, осъзнатост, зрялост. Посланието, което е нужно да се предаде на децата, е: “Ние винаги ще бъдем твои родители, въпреки, че избираме да се разделим като партньори. Ще взимаме решенията за теб заедно. Ще прекарваш време с всеки от нас. Ще подсигурим настоящето и бъдещето ти”.
Едно послание искам да предам в заключение с тази статия: “Не можеш да вземеш решение вместо друг, можеш да вземеш решение само за себе си.“
И отговорът на въпроса: “Постъпвам ли правилно?” е: “Постъпвам правилно, когато живея удовлетворен”.
Борянка Борисова
Да изберем себе си не е егоизъм!
Отговорът на въпроса: „Постъпвам ли правилно?“ е: „Постъпвам правилно, когато живея удовлетворен“
