Без значение на каква възраст сме, имаме нужда от нежност и грижа. Имаме нужда да я дадем и го правим ежедневно, но имаме нужда и да я получим. Да я преживеем. Усещането от преживяването не може да се опише. Когато безусловно получим нежността и грижата, се чувстваме зачетени, приети, оценени, значими, видими. Безусловно означава да получим, без да сме направили нищо, да получим само заради това, че ни има. Тогава разбираме, че ги заслужаваме и че имаме право на тях просто, защото сме живи. Всеки от нас има нужда да получи това преживяване и да се отпусне в него. Да му се наслади до усещането за достатъчност. Тогава всички вътрешни конфликти, болки, разочарования, празноти, желания и стремежи се смиряват. И живеем получили.
Разрешаваме ли си да поискаме и да получим? Или вярваме, че сами ще се справим с всичко и затваряме себе си за подкрепа, съчувствие и разбиране. Много от нас живеят с нагласата, че другите хора ще ги наранят, няма да ги разберат, ще им се присмеят, или ще използват болката им, за да ги унижат. Пазейки се един от друг, се затваряме. А ние, хората, имаме способността да се подкрепяме, разбираме и сътрудничим.
Защо все по-рядко се случва това и какво общо има с темата за остаряването?
Когато общуваме един с друг през защитните си механизми, ние се отхвърляме, обиждаме, пазим се и не се доверяваме. Постъпвайки така, не споделяме с другите истинската си същност. Отхвърляме се, но всъщност отхвърляме защитните си поведения. Само тях. Никой никога не отхвърля същността на другия. Защото в същността си ние сме прекрасни. И ако поемем риска да сме автентични, да сме себе си – тогава ще сме приети, одобрени и обичани.
Пиша това, защото, когато остаряваме се чувстваме ненужни и смятаме, че няма какво да дадем, за да бъдем обичани и търсени. Страхуваме се от самотата и от това какво ще правим в дните си. Задаваме си въпросите: Ще ни обича ли някой стари? Ще бъдем ли почетени в старостта си? Защото като такива имаме нужда повече да получим… Ще има ли радост в дните ни и откъде ще дойде тя?
Ще започна от последния въпрос.
Радостта в дните ни може да дойде, когато си спомним за себе си, и се върнем към
това, което обичаме да правим,
към любимото си занимание. Всеки от нас знае, че когато отдели на себе си достатъчно време, за да си почине, идва момент, в който го „засърбяват ръцете”. Ето това е хубавото в тази възраст – имаме много време за любимата дейност, което в бурния ход на живота не ни е стигало.
И така, представете си, че е дошло времето да се пенсионирате, или това вече ви се е случило. Няма го ставането сутрин по часовник, излизането от къщи и ходенето на работа, няма ги и многото социални ангажименти. Отпуснете се. Този момент от живота е като всеки друг преди него, в който ни се е случвало нещо ново и непознато като преживяване. И към това ще се адаптираме. Пенсионирането и преходът от активна дейност към по-лежерна и битова може да е труден, но може и да не е. Зависи как ще погледнем на този период от живота си и как ще го приемем. И с какво съдържание ще решим да изпълним дните си. Всички знаем старата максима, че всяка възраст е хубава и във всяка има нещо ценно като преживяване. Времето след пенсионирането може да изпълним със значимо за себе си съдържание. Може да се посветим на хоби или нещо приятно – писане, пътуване, рисуване, четене, гледане на филми, разходки, домашен любимец, бродиране, плетене. Или да отделим повече време, което да прекараме с внуците си, или да подкрепяме децата си. Това наистина е възможност да се насладим на онези неща от живота, на които преди това не сме могли. Ако излезем извън стереотипа и рамката, ще открием, че остарявайки, можем да правим много и различни неща и най-вече онова нашето, което може би сме забравили… или сме го вършили, за да оцеляваме.
Спомнете си
децата, когато играят
Те не играят, за да получат нещо в замяна, те играят заради самата игра, за да се забавляват… Можем го на всяка възраст, само че сме го забравили…
През времето, в което остаряваме, можем да пишем заради самото писане, да рисуваме заради самото рисуване, да пеем заради самото пеене, да пътуваме заради самото пътуване…
И ако добре сме планирали живота си до този момент и сме се грижили за здравето си и за себе си, то времето след пенсиониране може да се окаже най-пълноценното ни – с ритъм и темп на дните, такъв, с какъвто се чувстваме добре и изпълнени с наслада от всяко нещо, което вършим.
Аз не мога да ви давам съвети как да живеете, но мога да ви дам отправна точка как да не съжалявате, че животът ден след ден намалява. Мога да ви вдъхновя да се срещнете със себе си и да се запитате: „Какво искам?”, „Какво искам за себе си?”, „Какво искам за себе си сега?” и да ви насърча за търпение да дочакате и чуете отговора. Нужно е да го чуем, защото старостта ни плаши заради собственото ни усещане за непълноценност. А когато открием какво искаме за себе си, това усещане се измества от значимата за нас дейност, от която получаваме удовлетворение.
Остаряването може да ни плаши, ако се чувстваме неудовлетворени или нереализирани в някоя област от живота ни. Болезнено е, когато не сме осъществили някоя от социалните си роли. Например ако съм жена и не съм станала майка. Или ако съм мъж и не съм станал баща. Ако с напредването на възрастта това не се случва поради някаква причина, носим болката от него. За някои от нас е невъзможно да станат родители. Но винаги има начин да се справим с тази ситуация. Има варианти – осиновяване, или помагане в отглеждането на дете на роднини. В страната ни вече има добра терапевтична подкрепа, чрез която да отработим и да се справим с болката си от това. Защо е нужно да го направим? За да изживеем пълноценно живота си, да не се фиксираме в мъката, да не се затваряме и ограничаваме и най-вече - за да приемем факта. Да, може да не станем родители, баби или дядовци на биологичните си внуци, но това не означава, че ще бъдем сами и непродължени. Има много начини да бъдем с другите и да бъдем запомнени. Стига да не се самопревърнем в сърдити старчета.
Плашещата самота
Самотата в старостта може би е най-плашеща… За да напиша тази статия, провокирах себе си и се разходих из парковете, за да поговоря с възрастните хора. Разбира се, някой странно приемаха заговарянето, други сами го инициираха. Питах ги как прекарват дните си, как се чувстват и как ще прекарат наближаващите празници. Някои от тях разказваха за мъката от това, че ден след ден се чувстват ненужни и незабележими, че създаденото някога и някъде от тях е минало и го няма вече. На други им тежеше самотата и това, че децата им имат свой живот и все по-рядко намират време за тях. За някои дните не бяха безрадостни, разказваха, че обичат да бъдат сами и намират какво да правят – шият, плетат, майсторят различни неща. В началото на разговорите ни имаше болка и горчивина. Заради успехите, които са имали преди това, заради уважението и признанието, заради забавленията и липсата на болести. И заради неясната представа как на тази възраст да получат усещане за значимост. В края на всеки разговор питах човека: „А ти какво би направил във всеки един ден от наближаващите празници, за да зарадваш себе си?”. След учудването, гнева, а понякога и яростта, повечето от тях се усмихваха и започваха да търсят отговора. Най се зарадвах на една баба, която ми каза: „Аз не мога да чета и да гледам филми вече, защото всеки ден зрението ми намалява, ноооооо мога да си пусна радио и да слушам любимата си музика!”. Друга вдъхновено ми разказа, че прекарва част от времето си, като разказва приказки на деца в родителски кооперативи или книжарници. Показа ми как го прави – от очите ѝ струеше радост… Възрастен мъж дялкаше парче дърво в градинката пред една църква. Беше дърворезбар, вглеждаше се в извивките на дървото, въображението му рисуваше какво ще направи. И друга „остаряваща” жена срещнах – с фотоапарат – улавяше живота от различни ъгли и запечатваше прегръдки, усмивки, игра на деца, гълъби в полет. И докато се разхождах, си спомних една вокална група от шейсетгодишни мъже и жени, които обикаляха България и Европа, изнасяйки концерти, сами си намират спонсорите. Покрай тях си спомних за театрална група самодейци, които изнасят по четири представления на сезон и винаги имат публика. Нищо, че имат и заболявания.
Та, ще завърша така – животът ни има смисъл и стойност на всяка възраст, стига да искаме да му ги придадем.
Борянка БОРИСОВА, психолог
Как да остаряваме щастливи?
Старостта ни плаши, защото се чувстваме ненужни
