Страхът е една от основните човешки емоции. Той ни е нужен да съхранява живота ни. Но така, както опазва живота ни, така и ни ограничава, ако му освободим повече място в себе си. Как? Страхувайки се да не загубим нещо, което вече имаме, понякога не предприемаме стъпки напред, в желана от нас посока, за да се развиваме. Когато изпитваме страх да не загубим някого, когото обичаме и искаме да продължава да е част от дните ни, страхът замъглява правилната ни преценка за отношението и намерението на другия към нас. За да го задържим, можем да станем нападателни към него, да го критикуваме, обвиняваме, да искаме да го накараме да се чувства малък, незначителен, виновен, за да не посмее да си тръгне от нас. А може да изберем и друго поведение - да сме апатични, тъжни, да страдаме и да не предприемаме никакви действия, защото предварително сме решили, че няма да успеем да задържим желаното. И в двата случая резултатът е един: губим скъпото нещо - състояние, положение, имот, вещ, човек...
Страховете ни са различни и с тях живеем ежедневно - може да се страхуваме за живота и здравето на близките си хора или за своето собствено, да се страхуваме от провал, насилие, загуба, посегателство или от неизвестното, новото, или да поемем риск, да питаме, да искаме, да общуваме...
Какво ни казва този страх? Че се съмняваме дали ще се справим с ежедневните си задължения и отговорности. Това ни тежи и пропива действията ни - ставаме нервни, прибързани, тревожни, неуверени, несигурни. Не вярваме на себе си, не вярваме, че имаме сили да се справим с предстоящото, не вярваме на другите, не вярваме, че има някой до нас, който да ни подкрепи. Не вярваме, че ще се появят възможности, чрез които да осъществим целите си. Търсим и мислим, че имаме нужда от външна подкрепа, за да успеем, и не се чувстваме добре, ако не я откриваме. Забравяме, че най-голямата ни сила и подкрепа е в нас самите. Нарича се вяра. Ако сами вярваме на себе си, ако се ценим и познаваме стойността си, страхът намалява. Ако сме отговорни към себе си, спазваме обещанията, които сме си дали - тогава сме самоуверени, вярваме си и притежаваме личната си сила. Има един човек, от когото зависи денят ми, дейността ми, начинът ми на живот, и това съм аз самият. Страхът в живота се поражда от липса на вяра. Не вярваме в естествените процеси на битието, не вярваме в добрия изход за себе си, не вярваме, че нещата се и ще се нареждат по най-добрия начин за нас във всяка посока и взаимоотношение.
Поради липсата на вяра се страхуваме и контролираме. За да не загубим, за да не се провалим, за да успеем, за да се случват нещата в желаната от нас посока.
Непрекъснато сме нащрек
и проверяваме ставащото и хората около нас. Защото не се доверяваме на никого и нищо, на света, на живота, на любовта. Не вярваме, че сме в безопасност и не се чувстваме на сигурно място. Живеем със страха. А на “отсрещния бряг” е любовта. Пътят до нея е доверието. Когато вярваме, че сме ценни и значими за себе си и другия, че сме обичани, че има за нас и ще има, че сме в безопасност, че животът ще ни подкрепи и ще превърнем мечтите си в цели и ще ги постигнем, тогава сме на друга честота - тази на любовта. И се осъществяваме.
Защо по-често избираме да живеем със страха? Много от нас са израснали със съзнанието за малко, носят в себе си идеята, че ще получат малко и това е нагласата им за живота и взаимоотношенията. Представете си, че носите в шепата си малко, и то почти развалена, храна. Пред вас стои голяма маса, богато отрупана с блюда. И някой ви казва: “Хвърли храната, която носиш, и заповядай на масата, вземи всичко, което желаеш и колкото желаеш. И се връщай към масата толкова пъти, колкото искаш”. Д-р Менис Юсри пита: “Би ли се разделил с малкото, което имаш, за да получиш голямото, което те очаква?”. И отговаря: “Ще ти е трудно ако някога, някой те е накарал да повярваш, че определеното за теб е това, което носиш в дланта си. А всеки от нас има правото да има това, което е на масата. И го заслужава без условия». Можем ли да поставим това убеждение в
основата на вярванията ни
Ако можем, то ще измести страха.А в трудни дни сме нужни един на друг. Когато загубим посоката си, когато страховете ни и неразрешените ни вътрешни конфликти се превръщат в изкривено огледало, през което гледаме живота, когато се чувстваме уплашени, безпомощни и не знаем какво да направим, търсим подкрепата на значими за нас хора, които с присъствието и енергията си ще ни дадат нужната ни глътка въздух и сила, за да се справим със ситуацията, която е предизвикателство за нас.
Как да се справим със страха и да “стъпим на здрава почва”? Ето въпроси, които ще ни помогнат да си изясним къде се намираме на правата между страха и любовта: Чувствам ли се в безопасност? Вярвам ли, че ще се справя? Вярвам ли, че имам средствата, ресурсите, средата, уменията, знанията, за да посрещна нуждите си, да осъществя намеренията си и да живея добре, да се развивам?
Вярвам ли, че съм ценен и значим? Вярвам ли в собствената си стойност? Вярвам ли, че съм обичан? Вярвам ли, че ставам за обичане? Вярвам ли, че има за мен, че ще има за мен?
Когато сме се родили, не сме имали житейски умения. Това, благодарение на което сме оцелели, е, че сме се доверили на хората, които са ни отглеждали. Не сме могли да говорим, да искаме, да манипулираме, да планираме. Предали сме се на тяхната любов и грижи. Когато следващия път усетите страх да сломява вярата ви, спомнете си как новороденото лежи в прегръдката на майка си или баща си. А ако държите в ръцете си собственото си новородено бебе, ще го нараните ли? Тогава защо животът да го прави с вас?
Борянка Борисова, психолог
Другите в живота ми
Доверието е в основата на взаимоотношенията и е основният ресурс в тях. То е онова пространство между двама, в което всеки се чувства свободен да бъде себе си, да се изрази, прояви и осъществи. Когато вярваме на някого, се чувстваме в безопасност в негово присъствие. Знаем, че той, познавайки ни, знае какво бихме могли да направим или да не направим. Доверието означава още да вярваме, че другият няма да направи нещо, което би ни наранило. Означава същото и за нас - да не правим нещо, което знаем, че ще го нарани. Средата на доверие между двама е пространството, в което те са се приели такива, каквито са, и няма насилствено желание на единия да променя или поучава другия. Такава среда вдъхновява и насърчава себепознанието, развитието и успеха.Как се руши доверието? Когато човек е споделил нещо ценно за себе си с нас - факт, чувство, мисъл, план, той ни се е доверил. Когато ние разкажем това на някой друг и дори си позволим да преиначим споделеното, тогава връзката се разрушава, защото човекът се чувства “разказан” и застрашен по отношение на своята безопасност. Не знае каква е целта ни и какво да очаква от другия, който вече разполага с информация за “слабите му места”. Очаква това да бъде използвано срещу него самия. Към “предавателя” изпитва гняв и вече не му вярва. И онова специално пространство, което е било между двамата и само за тях, вече е отворено - сигурността и близостта са си тръгнали през тази врата...
