Между „ЗНАМ” и „ПРАВЯ ГО” стои желанието да живея!

За да поискаме да живеем живота си, е нужно да влезем в контакт със себе си и със света

https://zdrave.to/semeystvo/mejdu-znam-i-pravq-go-stoi-jelanieto-da-jiveq Zdrave.to
Между „ЗНАМ” и „ПРАВЯ ГО” стои желанието да живея!
Често по различни поводи си пожелаваме щастие. И живеем с нагласата, че то ще дойде. Чакаме го да се случи, да дойде отвън, за да станем щастливи... 

Днешният човек посяга към книги за самопознание и самопомощ, тъй като не се усеща щастлив, чете ги и се информира. През това знание се самоопределя в състояние, в което му харесва да вярва, че е. Информацията, която черпим от тези източници, ни помага да определим травмиращото събитие в живота ни, да открием моделите на поведение в семейството, на които сме реагирали и са определили изборите ни, в тези книги откриваме и причините за поведението на партньора ни към нас и т.н., и т.н., и т.н. Четем, знаем, но промяна в живота ни някак няма... Защо - ето отговорите на психолога Борянка Борисова.

Това, че знаем, не ни води до това да бъдем щастливи. И въпреки че разбираме от книгите какво би могло да ни е, или разбираме защо ни е така, ситуациите в живота ни не се променят, емоциите ни често се въртят около тъгата, мъката, болката, неудовлетворението, не се усещаме напълно щастливи, често попадаме във вече преживени състояния и ситуации.  

Понякога се престрашаваме да потърсим отговорите от психолог - консултант или терапевт, или да посетим семинар за себепознание и лична ефективност и след като получим информацията, обратната връзка от специалиста, казваме: “Да, да, това го знам!”. И не довършваме или довършваме на глас изречението: “Но то не работи!”, или: “Ааааа, зная това, но е много трудно да се направи!”.

Наистина ли не работят терапевтичните техники и защо ни е трудно?

Защото често влизаме в една “игра”. И тя е: “Знам!”. Но това, че сме информирани за нещо и го знаем, не означава, че го правим.

Разликата между хората, които знаят и не са щастливи, и тези, които знаят и живеят добре, е, че тези, които живеят добре, правят това, което знаят. И  го правят ежедневно.

Тук ще ви предложа няколко идеи, с които можем да подобрим живота си - ако искаме и ако ги прилагаме ежедневно.  За да живеем добре, е необходимо да изясним за себе си кое ни зарежда, вдъхновява, с какво ни се занимава. След това сключваме споразумение със себе си да извършваме тези дейности ежедневно/ежеседмично и да си определим санкция, ако не го правим (защото като не го правя, саботирам себе си, а отговорността за моя живот е моя, помните, нали?). 

Идва ред на това 

да сменим нагласата си за живота, 

например с такава: “Животът е приятен. Случвам онова, което искам”. В наша полза работи и самонаблюдението - да сме  осъзнати, да се “подложим” на наблюдение. Това означава да внимаваме какви думи казваме, как реагираме, с какви хора общуваме, върху какво се фокусираме, на какво обръщаме внимание и отдаваме енергията си. Напр.: На работното си място върху кои хора се фокусираме - върху гневните, недоволните, интригантите, или върху тези, които са ведри, усмихнати, приветливи, харесва им да си работят работата и го правят добре. Да питаме сами себе си: Какво се случи днес на работното ми място, наистина ли имаше само напрежение, конфликти, не стигаше времето, задачите бяха много, или имаше и постижения, случи се нещо приятно...? Тук сигурно ще кажете - негативното е повече от положителното. Това е субективно. Като тръгнем в деня си с нагласата да обръщаме внимание на приятните неща, ще започнем и да ги забелязваме и както пише в книгите - те ще се увеличават. Ще попитате: “Как е възможно да се дистанцирам от колегата Х, като работим заедно?”. Не сте скачени съдове, нали? Всеки от вас има поставени работни задачи - ако ви е нужно оправдание, ето ви го - кажете му, че в момента сте зает да свършите работата си и не можете да му отделите време. Ако се разсърди - чувствата на другия не са ваш проблем! Те са негов. Можете ли да преживеете това, че човекът, който ви натоварва, ще ви се “разсърди” и ще стои далеч от вас? Какво ще загубите, ако той ви се “махне от главата”? Тук става въпрос и за лична емоционална хигиена - какво печелите от раздразнението си?

В този процес можем да включим ресурса на приятелите, като ги помолим да играят ролята на “ушите и очите на Вселената”. Нали в книгите сме прочели, че каквото послание излъчваме, такива ситуации привличаме в живота си. Аз лично моля приятелите си да ми казват, когато усетят, че мрънкам или се оплаквам; окопавам се в някоя зона на комфорт; обвинявам друг за случващото се с мен; тъжна съм, тъпча се с храна, гледайки някой филм, а отказвам разходка; започвам да разказвам колко е специално отношението на мъжа, дето ми се обажда три пъти в годината; 

отказвам да получа подарък; 

изкарвам майка си виновна за това, че днес слънцето грее и ще ми се наложи  да живея, пък тя не ме е обичала достатъчно, когато съм била малка.

Приятелят, който ни разбира, подкрепя, изслушва и ни връща в действието за сътворяване на живота ни, е истинско богатство.

Ето още идеи какво да правим, за да сътворим живота си и да се чувстваме добре, докато го живеем - да практикуваме дейност, която ни кара да се чувстваме добре - да спортуваме (толкова е приятно да чувстваме тялото си жизнено, гъвкаво  и енергично), да се забавляваме, като танцуваме, пеем, слушаме музика, рисуваме,  разхождаме се, гледаме  филми, ходим на риболов, катерим скали..., правим секс.

Защо ни е трудно да преминем към действието?

Защото, за да поискаме да живеем живота си, е нужно да влезем в контакт със себе си и със света. Някога е имало момент в живота ни, в който сме изпитали голяма болка, емоционална болка - може да е загуба, пренебрегване... и т.н.  Заради тази болка сме загърбили света и сме потънали в себе си. Но в болката в себе си. И тъй като не сме получили подкрепа, разбиране и утеха,  

сме загърбили света 

И сме взели решение, че сами ще се справим и със себе си, и с трудностите си. Направили сме и заключение, че никой не ни разбира и никой няма да ни помогне. Разгневили сме се на човеците, на света, на Бог. И сме ги пренебрегнали. Окопали сме се в болката си, за да защитим себе си, но....  сме залепнали за нея, а за защита сме си сложили и броня, която ни е станала като втора кожа. И не желаем по никакъв начин да я махнем, защото под нея се усещаме болезнено чувствителни.

Тук е мястото да кажа каква е динамиката на емоциите, които изпитваме, когато преживеем загуба или силна, болезнена емоция.

Преминаваме през:  шок, отрицание, съмнение, депресия, приспособяване и приемане. Много от нас, в опита си да се справят сами, стигат до приспособяването - това е залепналият защитен скафандър. Спираме пред последната фаза - приемането. А след приемането следва действието за промяна на живота ни към живеене, към “Добре ми е!”. Когато спрем преди приемането, не осъществяваме действието. Защото действието ще ни доведе до добреенето, пък така ще се наложи да се разделим със сръднята към живота и хората.

Дийпак Чопра има техника  за “17 секунди”. Той казва така: “Ако задържите една приятна мисъл 17 секунди в ума си, друга мисъл, със същата позитивна честота ще се присъедини към нея. След още 17 секунди Законът за привличането ще привлече към тях нова, още по-красива мисъл. Всъщност, необходимо е “усилие” само първите 17 секунди. Защото веднага след това Законът на Вселената се активира и започва да върши останалото”. Трудно ли ви е да отделите 17 секунди?

На всички, които са складирали болезнени емоции в себе си или са отделили много време от живота си в тежка, болезнена ситуация, или в скръб от загуба на любим, близък човек, или дълго са се справяли сами, искам да кажа, че под емоционалните преживявания, като скръб, тъга, страх, несигурност, безпокойство, тревога, гняв, раздразнение, чувство за безсилие, усещане за безизходица, празнота, самота, неяснота накъде да поема 

стои личната ни сила 

И тя е достатъчна, за да се справим, да  сме успешни и да живеем добре. За да стигнем до нея, е нужно усилие да се освободим от натрупаните негативни преживявания. Да спрем да се идентифицираме с тях (аз не съм безсилен, безпомощен, аз не съм страх - изпитвам тази емоция, но не съм тази емоция). Да ги приемем - да ги кажем на глас: “Страх ме е!”, “Изпитвам страх!”.  И да си зададем въпроса:

“Колко време смятам да остана в страха?”, “Въпреки страха какво мога да направя?”. Така приемам, че ме е страх, не се правя на супергерой, не натиквам страха дълбоко в себе си, за да го скрия от себе си и другите, защото смятам, че страхът ме прави слаб и - действам. Защо ще ни свърши работа това да назовем чувството си? Защото ще смъкнем от себе си изискването “Да се справя на всяка цена”. Погрешно смятаме, че силните хора нямат слабости, т.е. чувства.

Емоционалните ни преживявания са естествена част от нас и ни дават обратна връзка за това кое е добре за нас и кое - не. Нека си “разрешим” да ги изпитваме,  да не ги игнорираме, а да чуем посланието им.

И едно “намигване” за финал. Когато чуем: “Обичам те!” от партньора си, дете, приятел, колко често отговаряме (или си мислим): “А като ме обичаш, какво правиш за мен?! Можеше поне да изхвърлиш боклука, да си оправиш леглото, да дойдеш с мен на танци!”. Та, като обичаме себе си и си пожелаваме щастие, какво правим, за да си го покажем и сътворим?!

Има толкова начини да живееш живота си. Кой е твоят?


Борянка Борисова

Горещи

Коментирай