Дълго време отлагах един разговор. Трудно ми беше да подхвана темата и да се потопя в нея, затова бягах както ми хрумнеше - намирах работа, ходех на лекции или семинари, излизах с приятели, подкрепях хора в трудна ситуация, ходех на екскурзии или посрещах гости и спортувах, спортувах, спортувах. Но..., както знаете, не можеш дълго да бягаш с камъче в обувката - по някое време непоносимата болка ще те накара да спреш и да го извадиш...
Та, шефът ни пусна бонус отпуск за пет дни и аз, нали с работа най-много бягах от себе си, се оказах без висяща работна задача, без отложена, без неизпълнена, без изостанала такава. Всичко си бях свършил! Настана време за “насаме със себе си” и разговорът, който отлагах почти три години, зае почетно място в дневния график. Опитах се да го отместя, потърсих двама-трима приятели, но - хората заети, не им бе до разходки и вечери с мен. Събрах цялата си смелост, багаж за няколко дни, “запалих” колата и подкарах към едно място в планината, което ми помага да надникна в душата си. Изкачих височината, седнах на топлата трева и се загледах във величествената гледка. Планината беше изправила исполинската си снага насреща ми и чакаше търпеливо и сълзите, и виковете ми. Много пъти ме бе виждала да преглъщам мъката и да сподавям гнева. Но сега се бях престрашил.
Преди три години загубих любимата си. Не знаех как да продължа живота си. Не разбирах за какво да живея. Не знаех като се събудя сутрин, какво да правя. Загубих посока и смисъл. Вечер не исках да се прибирам вкъщи - домът беше празен, пуст, студен, аз бях сам, а тя никога повече нямаше да бъде там. От нея бяха останали само спомени.
Потопих се в работата, за да мога да преживея болката. Не разбрах как и кога се затворих. Надявах се болката да изчезне от само себе си. Да се изпари. Да намалее.
Но не стана така. Тук е. Още е жива.
Още много боли
А животът продължава и една любов е застанала на прага ми. Но мен сякаш ме няма вкъщи. Страх ме е да обичам, да мечтая, да желая, да планирам. Една красива и интересна жена стои на вратата ми, протяга ръце за прегръдка, иска да ме обича, а аз стоя изтръпнал и студен, правя се на експерт и я поучавам. Какво ме кара да се страхувам да я прегърна, да я притисна до себе си, да й кажа колко ми харесва и как нощем си представям, че я държа за ръка и се прибираме от магазина на ъгъла към къщи? Защо се страхувам да й се зарадвам? Докога ще я карам да чака?
- Добър ден! Извинете, че се натрапвам, но ще поседна тук, до вас. Няма да преча. Ще си мълча. Заради гледката ви досаждам.
Е, няма да крия, че му се издразних на този! Точно пък тук ще поседне! Помълчахме си. Когато раздразнението ми попремина, го разгледах. Нещо в него ме привлече. Заприлича ми на мен.
- Какво те мъчи? - попитах, без да го погледна.
- Едно решение. Трябва да реша накъде да тръгна и как да продължа. Влача една история от сума ти време.
- Не думай! - засмях се аз. - Какво се чудиш?
- Да си тръгна или да остана. - отговори той.
- Чувал съм, че като говориш с непознат, ти олеква и просветва. Говори ли ти се?
- А на теб?
- И да, и не. Яд ме е на себе си. Искам да съм щастлив, а съм се затворил като охлюв в черупката си и не мога да изляза. Хем ми е гадно, хем не правя нищо. Ами ти?
- Не ми харесва вече да живея така. Обичам жената, с която съм отдавна, но за нея има нещо по-важно от мен и това нещо мен не ме кефи. Омръзна ми да изчаквам да има време за мен, а когато има, да се превръщам в подкрепата, от която се нуждае.
Мъжът в мен задрямва, заспива, отива си. Не искам така! Искам кръвта ми да кипи на воля, да се чувствам жив, да се радвам на силите си, на желанията си, на постиженията си, да ги споделям, да ги съпреживявам. Обичам, харесва ми, искам да се грижа и подкрепям жената до себе си, но искам тя да общува с мъжа в мен. Искам в свободното си време да се радвам на спокойствие, на свободата да избера какво да правим и как да се забавляваме, и да се наслаждаваме един на друг.
- Да се наслаждавате един на друг?! - почти на себе си казах аз.
- Да!!! - отвърна събеседникът ми. - Искам като мъж да се наслаждавам на жената до себе си! Разбираш ли?
- Странно... Нашата семейна консултантка ни даде такава задача за домашно и... всеки път, когато момичето, ъъъ..., жената, ъъъъ... приятелката ми, ъъъъъ... гаджето ми, така де, тя де, ми припомня за задачата ни..., аз ъъъъ... си намирах работа...
- Харесваш ли я? Гаджето, де?
- Много!
- Имате ли възможност да прекарвате време насаме?
- Да!
- Тя желае ли те?
- Да.
- Разбира ли те?
- Да.
- А, обичате ли горе-долу едни и същи неща?
- Направо едни и същи!
- Тя, когато сте заедно..., ъъъъ... иска ли да сте заедно...? Тоест, показва ли ти, че иска да сте сами, заедно, като мъж и жена? Пали ли ти двигателите?
- Да.
- Какво не ти е наред?
- Затова дойдох тук, за да разбера.
- Има ли и друга?
- Не.
- А предишна?
Сълзите потекоха
Години таени, се търкаляха по лицето ми. Ронеха се като минутите на предишния ми живот. Мъката, че той е свършил, приключил, отминал, ме завладяваше постепенно. Този път не му се противопоставих и съпротивлявах. Дълго бях отлагал срещата с болката. Не вярвах, че имам сила да издържа тази среща. Не мислех, че ще мога да я понеса. Не исках да се разделя с жената, която толкова много обичах. Не знаех как да я пусна да си отиде. Не бях я обичал колкото исках. Не беше свършила любовта ми към нея. Как да обичам друга?
- А какво друго да правиш? - сякаш видял какво се случва с мен, ме попита непознатият.
Изведнъж мислите ми отидоха в непозната посока. Замислих се. Как ми се живееше? Нея я нямаше. Аз бях жив. Какъв искам да е животът ми? Като досегашния ли? Работа? Партита с приятели? Работа? Премълчани разговори с детето, с приятелката? Неказани думи? Непролети сълзи? Задържана болка? Стаена мъка? Бягство? Отлагане?
- Аз искам да се грижа за жената, която обичам, да правя всякакви неща за нея. Хем да я облекча, хем да й покажа, че я обичам, хем да смъкна непосилното бреме от плещите й, хем да й дам възможност да е жена, да прави своите неща, с които ме радва. Когато се грижа за нея, тя е лека, ведра, спокойна, креативна, забавна, игрива, палава. А аз се изживявам като Супермен. Много ми е гот, чувствам се велик!
Погледнах го като обезумял. Аз докога ще стоя в тресавището на своята болка? Никой не може да ми отнеме любовта по Лора, нито нищо, което бяхме преживели заедно. Но аз можех да си отнема любовта на Лена и да не я изживея. Аз си отнемах живота, като го запълвах с дейности, от които не боли.
Говорех с непознат, а на жената, която обичах, не казвах и една мила дума. Стиснах ръка на непознатия и забързах към колата. По пътя до вкъщи репетирах любовното обяснение, което отлагах.
Когато въодушевено влязох вкъщи, дъщеря ми ме посрещна с вик:
- Тате, имам въшки! Можеш ли да се обадиш на Лена да дойде да ми ги изчисти?
Можех ли? Добре, че имам чувство за хумор!
Борянка БОРИСОВА, психолог
