Неувереността в себе си е причината да не се осмеляваме да следваме мечтите си, дори повече - да спрем да мечтаем. Страхът да не се провалим или разочароваме ни спира да предприемем действия да случим това, което най-много искаме, най-съкровено е за нас и ни кара да се чувстваме живи.
Често, за да прикрием неувереността, сме агресивни, манипулативни, пасивни или прекалено активни. Тя стои зад различни наши поведения. Можем да я разпознаем по това, че поведенията, продиктувани от нея, не работят за нас и не дават желания резултат.
Кога неувереността заживява в нас? Тогава, когато поради негативни преживявания, като разочарование, обида, негативна оценка, отказ или постоянно ограничаване, сме загубили вяра в собствената си стойност, ценност, възможности, свобода и лична сила.
Какво ни нашепва гласът на неувереността? Послания от типа: “Няма да се справя!”, “Аз не струвам”, “Няма да стане това, което искам”, “Не знам какво да избера”, “Нищо не става от мен”, “Другите са по-добри”.
Възможно ли е да “върнем” увереността си? Да, като отключим потенциала си, като се осмелим да се отворим и да покажем качествата, уменията и възможностите си. За да го направим, е нужно да сме будни и осъзнати, да си задаваме въпроса: “Какво правя, защо постъпвам точно така?”.
Когато осъзнаем затварянето и “стягането” си, можем да предприемем риска да помислим за себе си от друга гледна точка: “Аз съм ценен/ценна и значим/а. Имам стойност. Имам послание за света. И място в него. Позволявам си да мечтая и да предприема стъпки за осъществяването им. Моите мечти имат смисъл и значение, защото това, за което мечтая, е моят начин да бъда щастлив/а в света и дори повече - това, за което мечтая, е ценно за другите и ще допринесе да живеят или се чувстват добре.
Причината да реализираме мечтите си или не се корени във вярванията ни. Те са дълбоко заложени в подсъзнанието ни. Вярванията ни се реализират в живота ни. Реалността, в която живеем, е тяхно отражение. Голяма част от тях ни саботират, затова в психологията ги наричаме “ограничаващи вярвания”.
Случвало ли ви се е в главата ви да се въртят такива мисли: “Неудобно ми е да занимавам хората със себе си”, “Срам ме е да се заявя”, “Аз съм незначителен, обикновен/а”, “На мен никога няма да ми се случи нещо хубаво”, “Щастието е за другите”, “Аз нямам таланти”, “Не мога да шофирам, говоря чужди езици, боравя с модерна апаратура”, “Не съм толкова умен”? Тези убеждения отдалечават себереализацията ни и хубавите преживявания. А ако ги задържим за дълго, могат и да провалят живота ни.
Средата, в която живеем
Тя може да бъде подкрепяща и ограничаваща.
Подкрепяща среда са хора, които ни дават обратна връзка за талантите и уменията ни, за това, което правим добре, и в което сме силни. Дори повече, хората от тази среда не ни дават информация и как да развиваме потенциала си. Другото ценно на подкрепящата среда е, че получаваме позитивна обратна връзка кои са областите, в които имаме да отработваме умения.
Ограничаващата среда ни укорява, порицава, посочва това, което имаме да развиваме като негатив - и посланието є е: “Ти не си достатъчно добър!”, “Къде си тръгнал?! Знаеш ли колко по-добри от теб има?! Я стой тук и мирувай!”.
Вследствие на критиката и ограниченията човек спира да чува вътрешния си глас и все по-силно чува гласа, идващ отвън. И все повече му вярва! Спира да вярва в уникалността си и да я развива. А имаме отговорност към себе си - да развиваме потенциала и талантите си. Те са ключът към щастието и успеха ни.
Лекотата
Щом една култура, общност или среда има вярване, че успехът се постига трудно и с борба, то тя не допуска лекотата на случването и забавлението в действието като начин за сбъдване на целите. Те въобще не се вписват в матрицата и.
И ако вие сте от хората, което имат вярване и желание да постигате целите си с лекота и радост..., то тогава е възможно в някакъв момент да се разколебаете между посланията отвън (от средата) и тези отвътре (интуиция, вътрешен глас).
Решили сте да направите нещо - без значение дали да започнете собствен бизнес, или да осъществите пътуване например. Споделяте със значими близки. Какво чувате от тях? Подкрепа от типа: “Рисковано е! Трудно ще стане! Там, където си тръгнал, има много акули, конкуренцията е страшна! Ще загубиш вътрешния си мир! Ще те скъсат от данъци!” Вътрешният ви глас обаче ви казва друго: “Тръгни, направи го, така както го чувстваш и виждаш!”.
Какво се случва? Ако се доверим на себе си, позволим си да заглушим разколебаващите послания, идващи от средата, и “усилим звука” на вътрешния си глас, тогава стратегията за постигане на желаното ще дойде сама. Ако повярваме на себе си, ще получим подкрепа и от външната среда. Успехът от реализирането на намерението ни е доказателството, че това е принципът на действие.
Защо чуваме и приемаме за верни негативните послания и ограниченията. Защото са базирани на страха. Всеки човек изпитва страх. Ролята на страха е да ни предпазва от нараняване и смърт. За да съхраним живота си, страхът ни мотивира да чертаем безопасни стратегии на случване. Но не и да ни ограничава и спира да действаме.
Монотонността на живота, липсата на разнообразие и нови дейности са сигурността, която ни убива.
Да ви разкажа една история за неувереността и страха от отхвърляне: “От време на време в главата ми се появяват някакви изречения в рима и ритъм. Една вечер, прибирайки се към къщи след семинар, реших да ги запиша. Седнах, “разреших си” да ги изслушам докрай и ги “настаних” на белия лист. Прочетох текста няколко пъти и ми харесаха. На другия ден предизвиках себе си и прочетох написаното пред група от около 50 човека. Треперех цялата... Листът видимо се местеше наляво-надясно. Водещият стана и хвана ръката ми. Прочетох сътвореното. След миг тишина присъстващите ръкопляскаха със сълзи в очите. По-късно всеки ми разказа как думите в стихотворението са го докоснали, стоплили, отключили, размечтали... Докато събирах смелостта си да стана и да прочета това, което бях написала, в главата ми се въртяха такива мисли - “Като застана там, отпред и привлека вниманието на всички - имам ли нещо ценно да им кажа? Няма ли да загубя времето им?”.
Помните, че смелост е да го направим въпреки страха, нали? ”Успехът обича смелите!” - неслучайна сентенция...
Увереност, внимание, лична ценност и споделяне
Ние всички искаме внимание, искаме да бъдем почетени и оценени. И когато не получаваме животворната енергия на вниманието, го търсим, като нараняваме или манипулираме хората. Вниманието ни е нужно, за да получим обратна връзка за това, което сме или не сме. Искаме и имаме нужда да споделим себе си с другите и да съпреживеем заедността. Съмнението “Ако ми се присмеят, ако ме отхвърлят?” идва от това, че сами не можем да си дадем обратна връзка за стойността и ценността на това, което правим, и на това, което сме. Когато творим, често не приемаме създаденото от нас като нещо ценно и значимо, защото го правим с лекота. Точно тя ни кара да омаловажаваме дарбите и уменията си. Когато искаме да споделим себе си със значим за нас човек, се отключват същите “предпазни механизми”. Но те само ни държат далеч от този, когото харесваме и искаме в живота си. Искаме да видим някого, да го поканим на среща. Лесно ли ни е да кажем: “Искам да те видя. Приятно ми е да бъда с теб няколко часа. Защото твоето присъствие е ценно за мен.” Правим ли го? Ако отговорът е “Не”, то вероятната причина е страхът от отхвърляне. Да поразсъждаваме в тази посока. Ако в такава ситуация се обадим, със сигурност ще разберем дали човекът ще дойде или не. Ако не се обадим, той/тя със сигурност няма да дойде. Предпазваме се от отказ, но се лишаваме и от възможността да бъдем с този човек. И тук искам да попитам: Това, че той/тя няма да дойде, означава ли, че вие не сте ценни и значими? И ако съм такъв за един човек, това важи ли и за всички останали?
Борянка БОРИСОВА, психолог
Горещи
Коментирай