Всеки от нас има ситуации в живота си, които не може да приеме. А събитията така се случват, че на човек често му се налага да застане лице в лице точно с тази ситуация. Първоначалната реакция е бягство, после идва съпротивата, гневът, недоволството. Но ситуацията не изчезва - повтаря се, в един или в няколко аспекта на живота ни. Докато се престрашим да застанем лице в лице с нея. Да влезем в контакт. Да видим какво “има да ни каже”. Какво ново умение изисква от нас да развием, какво качество... Тази ситуация ни учи нещо да приемем. Парадокс е, че ситуацията присъства реално в живота ни, но отказваме да я видим, съпротивляваме се, назоваваме я с друго име, търсим й различно обяснение, търсим алтернативни варианти за справяне... Изобщо, голяма борба пада. Отдаваме време и енергия, за да я победим, а тя все изниква пред нас.
Как да живеем с по-малко проблеми или по-лесно да разрешаваме вече възникналите такива? Отговори на тези въпроси се опитва да даде психологът Боряна Борисова.
Под повърхността на неприемането на дадена ситуация стоят няколко неща:
Едното е да придадем на личността си някаква изключителност, отличителност - дали през драматично събитие или през болест, случващото се ни прави различни в очите на другите, историята ни впечатлява, откроява се, запомня се.
Другото е страдание, причинено ни от друг - изоставяне, ограбване, смърт, насилие. Действието на другия е с интензитет и сила такава, че привидно не можем да й се противопоставим, не можем да я “обърнем” в наша полза. Страданието, причинено от друг, слага отпечатък на живота ни, бележи занапред нагласата ни към света и определя изборите ни. Влизаме в ролята на жертвата, отдаваме силата си на някой друг, бягаме от собствената си отговорност и присъствие в ситуацията. Той, тя, то, те... и т.н. ми причиниха това, о, аз горкият - и енергията отива в оплакване, в обвинение и често забравяме да се върнем в себе си, да съберем силата си и да я приложим за отработване на ситуацията. По-лесно е да обвиним другия. По-лесно е да живееш нещастен. По-лесно е да отложиш нещата за в бъдеще. Когато не приемаме ситуация, ние всъщност казваме на себе си: “Нямам сили да се справя с това, не зная какво е, не зная как”.
Вместо да сме откровени, искрени със себе си и осъзнати, вместо да назовем начина, по който се чувстваме в този момент (напр. безсилни, безпомощни, сами, слаби), ние правим друго - влизаме в играта на знаещия и можещия човек. Интелектуализираме. Анализираме. “Копаем” в проблема, цял кладенец издълбаваме, но вместо решение на ситуацията, затъваме все по-дълбоко в нея. Трудно ни е да приемем истинската ситуация, защото я интерпретираме като нещо, с което не можем да се справим, а не искаме да е така.
Искаме да запазим самоуважението си
А всъщност не пазим любовта към себе си, не се обичаме. Можем да погледнем на ситуацията от такъв ъгъл - “Аз, който обичам себе си, сега ще потърся подкрепа. Ще кажа: “Моля помогни ми”, “Не разбирам”, “Имам нужда от теб, не мога да се справя сам”. Да потърся подкрепа е едно. Да потърся помощ е друго. Търсейки подкрепа, аз се уповавам на другия да ми подаде ръка, а аз да извървя пътя си, да науча умението, да се справя със собствените си сили.
Да потърся помощ е друго - тогава очаквам и искам, даже изисквам от другия да свърши моята работа. Разбира се, във втория случай нещата не се случват и дори някой да иска да ни подкрепи, усещайки нагласата на зов за помощ и позицията на жертвата - веднага оттегля своето сътрудничество.
“Силните” хора трудно искат подкрепа - те прикриват моментите на своята слабост с борба, която им струва много. Тези, избиращи ролята на жертвата, губят подкрепата, защото натоварват другия със своята лична отговорност.
Така или иначе, и в двата случая не приемаме ситуацията. Героизираме се или влизаме в ролята на мъченика, обхождаме... А можем да поканим ситуацията на кафе, на разходка, на разговор и да влезем в контакт с нея. Тя има да ни каже много, тя има да ни даде ценен урок и ново умение, което ще подобри живота ни. Да говорим,
да сме откровени, да сме естествени,
автентични, без маски, без игри, без защитни поведения. Това е “ключът”.
Например: Имам здравословен проблем, случва се нещо с тялото ми, което не е естествено. Всеки от нас знае кога нещо, случващо се с тялото му, не е наред. Варианти на обходни маршрути - ще изпращам любов и светлина на проблема, той ще си отиде с любов от мен, няма да посетя лекар, защото те са... (не лекуват заболяването, облекчават само симптома, няма да ми обърнат внимание, няма да ми поставят точна диагноза, ще ми кажат нещо от учебниците от преди 15 години и т.н.). Ще търся сам емоционалните причини за състоянието си, ще ги отработя и здравословният проблем ще се махне...
Искам да ме разберете правилно! Самата аз съм убедена в това, че зад всяка болест стои неотработена емоционална реакция, която натикваме в тялото си. Насърчавам осъзнатото живеене, това да сме рефлективни, да сме откровени със себе си, да правим опити да сме наясно какво стои зад изборите ни.
Но тук говоря за това, че зад отказа да видим една ситуация стои всъщност вътрешното ни знание, интуитивното, че знаем какво има там, но не желаем да го признаем, да го назовем такова, каквото е, да го оставим да бъде такова, каквото е, и като не ни харесва, да отидем там, където ни харесва. И като не ни харесва, да направим всичко по силите си да го отработим.
Пример от ежедневието: млада жена имаше връзка, по-скоро смяташе, че има връзка с човек, с когото се виждаше рядко - веднъж месечно. Взираше се в положителните черти на този човек, но отказваше да види очевидното: една среща и 29 дни в месеца сама, без него, без разговори, без споделено време и дейности.
Отказваше да влезе в контакт с чувството,
с което си тръгва след срещите с този мъж - чувство за студ, усещане за неяснота - ще има ли следващ път, отказваше да си зададе въпроса “Защо толкова малко време отделя за мен?”. Когато след дълго време влезе в контакт с чувствата си и му зададе въпросите със свито сърце, с усещането, че знае отговора, отговорът дойде, болката беше голяма, защото реалността, от която бягаше, се стовари върху нея. Всъщност реалността винаги е била такава, но отказът да я види я предпазваше от това да я приеме и да си тръгне от нея. В такъв момент човек губи посока, губи себеуважение, може да загуби най-ценното, което има - себе си, защото дълго време е бил неискрен със себе си. Заради измамна сигурност.
Какво може да се направи в тази ситуация? Нашето природно аз, нашето вътрешно знание, нашата интуиция винаги знае отговора, винаги знае правилното действие. Да се вслушаме. Да притихнем в себе си. Да не търсим отговора отвъд. Да се доверим на чувството си. Да задаваме навреме въпросите, чиито отговори искаме да получим. Страха от отговора го има. Но по-добре истина сега, отколкото отложена във времето, защото колкото повече отлагаме, толкова повече се заплитаме в чувства и очаквания, които се сгромолясват после върху нас.
Това, от което бягаме, е, че не приемаме ситуацията такава, каквато е, защото нещо в нея не ни харесва и смятаме, че нямаме сила и ресурс да го променим. Или знаем, че е непроменимо и трябва да тръгнем по нов път. По пътя на собственото си щастие. А това е избор, за който е нужна моята лична сила.
Боряна Борисова,
психолог
„Силните” хора трудно искат подкрепа - те прикриват моментите на своята слабост с борба!
По-лесно е да живееш нещастен, да отложиш нещата за в бъдеще, отколкото да се опиташ да решиш проблема
