37-годишният Красимир Кънев е новият председател на Българска асоциация “Диабет”, която има осем регионални центъра в страната. Една от основните й задачи е да обучи всеки диабетик сам да поддържа постоянно кръвната си захар в относително нормални граници, което най-сигурно ще го предпази от всички проблеми и усложнения на дибета. Красимир Кънев бе избран да оглави тази пациентска организация на 1 октомври 2015 г. Разговаряме с г-н Кънев по време на кръгла маса по проблемите на диабета, организирана в Народното събрание.
- Г-н Кънев, откога сте с диабет?
- От 13-годишен имам захарен диабет тип 1. Както всички с хора с тази диагноза се поддържам с инсулин. Самоконтролът е изключително важен.
- Изглеждате много добре, не личи, че от дете имате заболяване.
- Очаква се, когато някой има диагноза, да не изглежда добре. И когато кажа, че съм с диабет, много пъти се учудват. Но диабетът не е болест, а състояние. Всяка болест има начало и край. Докато диабетът е състояние, веднъж като го получиш, то е винаги с теб. Надявам се, че го контролирам добре. То е като да си жонгльор, който ходи с две кофи по въже в цирка. В едната кофа е диабетът, а в другата - животът. Трябва наистина да си балансьор. А постигането на баланс е най-трудният номер. Защото ако човек не полага грижи за себе си, ако не постига баланс, усложненията са наистина фатални. Не искам да плаша хората, но понякога трябва да бъдат стреснати, за да поемат в друга посока.
- Имаше ли проблем в израстването ви, след като от дете сте с диабет? Обществото приема ли нормално това, че си инжектирате инсулин ежедневно?
- Обществото ни е такова, че когато някакъв проблем не е наш личен, той не ни засяга. Но всъщност никой не е застрахован, че няма да чуе диагнозата диабет. Благодарение на моите родители, на майка ми, светла й памет, съм се възприемал като нормален човек, равен на всички останали. Диабетът не ми е попречил да уча. Завършил съм висше икономическо образование, работя и съм пълноценен гражданин на обществото. Осъзнал съм, че другите ме приемат така, както аз първо възприемам себе си.
Наистина, изисква се много голяма дисциплина да живееш с диабет. Но това ми се е превърнало в инстинкт за самосъхранение, и то по-засилен. Вземайки едно или друго решение, знаеш предварително какви ще са последствията. Така че, ако не можеш да плуваш, няма да се хвърлиш на дълбоко. Всичко е въпрос на навик и самоконтрол.
- Спортувате ли, движите ли се много?
- Обикновено плувам. Това е спортът, който оказва благоприятно влияние на целия организъм и най-вече на психиката, защото водата изчиства негативната енергия.
- Защо много хора, особено в предиабетно състояние, не вземат никакви мерки, за да не се разболеят?
- Всеки има
право на лош вкус към себе си
Това поведение наистина в много случаи е пагубно. Продиктувано е не толкова от неосъзнаване или до финанси, защото едно изследване за кръвна захар или за гликиран хемоглобин не е толкова финансово натоварващо. Просто хората, дори и в по-напреднала възраст си мислят, че са безсмъртни. Разглеждат неразположенията си като нещо временно и ги отдават на стреса, на преумората, подценяват ги, не им обръщат внимание.
- Кои симптоми не би трябвало да подценяваме?
- Рязкото отслабване, съхненето на устата, честото уриниране, пиенето на много течности, замъгляване на погледа. Ако човек полага грижи за себе си, трябва поне два пъти в годината да си направи профилактични прегледи. Те ще покажат каква е тенденцията. Изследването на гликирания хемоглобин е златен стандарт. Тъй като еритроцитите имат 90 дни живот, те имат гликемична памет и показват какви са били стойностите на захарта през това време. Голям индикатор за диабет е появата на ацетон и захари в урината. Много лесно това може да се открие, стига да има желание.
Изследване на гликиран хемоглобин струва около 15 лв. За два пъти в годината е общо тридесетина лева. На месец човек трябва да отделя по 2,50 лв. - по-малко от една кутия цигари. Ако имаш пари за кутия цигари, би трябвало да си отделиш и за здраве.
Здравето не е право, а задължение и лична отговорност на всеки човек. Докторът може да ни помогне, но не може да ни излекува, ако ние не полагаме ежедневно грижи за себе си. Ако не го правим, може да се стигне дори до ампутация на крайник.
Когато се почувстваме много зле, всички отиваме в националния спешен център, в “Пирогов”. Да, там работи чудесен екип от специалисти. Но за да запазят цялото, те режат част от него. Говоря за ампутациите. Това е по-малкото зло. Не може после да обвиняваме докторите, че са извършили манипулация, която ни е осакатила. Всъщност ние
сами сме се осакатили,
защото сме се докарали до ампутация. Когато нещо трябва да се лекува спешно, това означава, че ти не си взел мерки навреме. Защото тялото ти е давало достатъчно сигнали във времето. Накрая няма как да очакваш чудеса.
- Сега се решава въпросът дали да се поемат от Здравната каса консумативите за инсулиновите помпи, а вероятно и за самите помпи. Вашият коментар?
- В Америка и в Европа има добра практика да се реимбурсират инсулиновите помпи и техните консумативи. Там се е доказало, че те дават резултат, че хората с диабет са добре компенсирани по този начин и не стигат до тежки усложнения. Диабетът наистина е пандемия в днешно време. За пациентите лечението може да е безплатно, но то си има социална цена. Всичко се плаща от обществото. Затова то е в правото да иска обратна връзка, да види ефективност. Пациентите не трябва да остават с впечатление, че помпите и консумативите им се дават за вечни времена без ангажимент от тяхна страна. Няма никакъв смисъл човек да ползва инсулинова помпа, а да има лош гликемичен контрол. В такъв случай
инсулиновата
помпа трябва да се отнема
Проблемът в този случай не е в устройството, което инжектира инсулин, а в човека, който не е отговорен към себе си и не живее здравословно. Имам предвид, че само помпата не е достатъчна. Човек с диабет трябва да си подбира храните, да спазва хранителен и двигателен режим. Минимумът движение на ден е 10 000 крачки. Може да се следи с крачкомер. В телефоните също има вече такова устройство. Важното е човек да се чувства добре. Организмът винаги показва дали се отнасяш правилно към него.
Не казвам, че аз съм идеален, защото и аз от време на време може да изпия чаша червено вино, да изпуша хубава пура. Това може да се случва инцидентно, но да не е ежедневна практика. Организмът е умна система и когато му подаваш нещо, на което той реагира зле, значи тази храна не е за теб. Човек може сам да се контролира.
- Вие как се храните?
- Наблягам повече на зеленчуци, плодове и на сурови храни. Избягвам месото, защото не ми влияе добре, не ми е комфортно - отпаднал съм, подут съм, дъхът ми се променя. Правил съм си експерименти. Ако ям месо, предпочитам да е риба или телешко, защото телешкото се усвоява най-добре от организма. Хлябът и картофите са въглехидрати и затова човек трябва да определя колко да яде и колко инсулин да си слага, защото на единица инсулин отговаря хлебна единица. Има си таблица за приравняване. Не е възможно да я научиш наизуст, трябва да си я носиш.
- Наистина ли спират децата с диабет от часовете по физическо, вместо да ги окуражават да спортуват?
- Когато ми откриха диабета през 1991 г., беше точно така. Това говори за непознаване на нещата. Но не трябва да очакваме институциите да се задвижат сами. Пациентите трябва да са по-активната страна. В края на краищата това ги засяга лично. Когато ви свърши горивото, не чакате бензиностанцията да дойде при вас, а вие отивате там, нали?!
Мара КАЛЧЕВА
Красимир Кънев: Трябва дисциплина, за да живееш с диабет
