Радислава Василева: 200 мл от кръвта на майка ми ми спасиха живота!
Вирус започна да „изяжда” стволовите клетки, наложи се втора трансплантация
Преди три години на 24-годишната Радислава Василева от Видин лекарите поставиха тежката диагноза левкемия. Младото момиче обаче не загуби кураж и дочака своята животоспасяваща трансплантация на стволови клетки в Германия.
„Когато си само на 23 и имаш много приятели и мечти, изобщо не ти минава през ум, че коварна болест може да прекърши радостта от живота”, казва младата жена. Иначе Радислава е красиво и усмихнато младо момиче, което с удоволствие помага в отглеждането на своя племенник.
„Лекарите в Александровска болница ми поставиха диагноза за изключително рядко срещано на такава възраст заболяване на кръвта, което скоро отключи левкемията. И аз, момичето, силно влюбено в музиката и танците, се превърнах в пенсионер по болест”, все още с тъга в очите си спомня Радислава. „Но се преборих!” Екипът на в. „Доктор” й пожелава никога повече през живота й да не я достига нито една болест, да продължи да се занимава с музика и да помага на хората, които имат нужда. Ето какво сподели Ради за двете си трансплантации в интервю специално за в. “Доктор”.
- Ради, трансплантацията на стволови клетки е скъпо животоспасяващо лечение – как се справихте?
- Да, и аз така мисля, но това беше единственото ми спасение. Лечението е страшно скъпо не само за мен, за всеки българин, защото сме крайно бедни и като хора, и като държава. Повече от една година ми търсиха донор, но никъде не намериха. В началото имаше един донор, португалец, но той се отказа... Голяма трагедия е такава трансплантация в България – прави се само с донор, с когото имаш 100% съвместимост. Колко души биха имали такава съвместимост? Буквално болните сме обречени от здравната ни система и измислените й правила... Затова ме изпратиха в чужбина, там взеха клетки от майка – с нея имам 50% съвместимост. Отпуснаха ми половината от необходимата за трансплантацията сума, останалите пари сами ги осигурихме.
- Как се чувствате след наложилата се втора трансплантация?
- Аз и преди се чувствах относително добре, само дето показателите бяха ниски и по никакъв начин не можеха да се вдигнат. Не бяха сигурни лекарите защо това се случва, отначало казаха, че е заради липсата на витамин номер 17. После казаха, че не е от него. Шест месеца след първата трансплантация успяха да разберат защо е така – вирус изяждаше майчините стволови клетки, които спасиха живота ми.
- От кога си отглеждате този ужасен вирус?
- Още преди да ме изпишат от болницата в Германия, го установиха, но той си дремеше и не създаваше проблеми. Излязъл е при изследванията ми, но не се развиваше. Но след два дни
вече не можех да се движа,
едва стигнах до лабораторията. Тогава казаха, че вирусът е започнал да се развива, наложи се да пия много хапчета. Месец след това го унищожиха...
- Как понесохте първата трансплантация? Как се чувствахте след нея?
- Стволовите клетки ми ги дари мама. С нея имаме 50% съвместимост, за това се наложи да ми направят трансплантацията в германска клиника. У нас такава правят само при 100% съвместимост. Първо ме подложиха на силна химиотерапия, за да изчистят докрай моите си клетки – 4 дни химио-, един ден – лъчетерапия. Едвам издържах, трудно беше, чак на петия ден ми преляха стволовите клетки на мама. Получих обаче обрив след това. Оказа се, че е от едни от хапчетата, наложи се да ми ги сменят.
- Майка ви как е сега със здравето?
- В началото леко накуцваше, много я бяха наболи в таза, докато намерят най-удобното място за извличане на клетките от костния й мозък. Трудно са ги извлекли, но в крайна сметка се оказа, че са достатъчно като количество.
Един литър и 325 грама са изтеглили от нея,
на мен преляха само 200 мл изчистени и преработени клетки. 200 мл от кръвта на майка ми ми спасиха живота!
- И заради този вирус, който е започнал да унищожава клетките, се е наложила втора трансплантация. Как се случи тя?
- Да, заради него се наложи – този път не взеха клетките от костния мозък.
- А откъде ги извлякоха?
- Първо с едно уникално изследване определиха колко от клетките на мама съм усвоила. Резултатът беше на 100%, но не искаха да се размножават – вирусът не им позволяваше. Иначе ги изтеглиха от циркулиращата й кръв. Една машина отделяше само стволовите клетки, изтеглиха и тромбоцити, плазма, след това ги преработиха и ми ги преляха. Цяла нощ са „хранили” с плазма клетките, на другия ден ми ги преляха. Не беше банка кръв, а няколко спринцовки, които венозно ми ги сложиха. Така направена, тази трансплантация не беше опасна като първата. Наложи се, за да стимулират първите стволови клетки.
- Знаехте ли какво се случва с майка ви?
- При втората трансплантация бях при нея през цялото време.
Тя лежеше, закачена за тази машина,
и казваше, че се чувства добре. Преливаха й калий, натрий, всичко, от което организмът й имаше необходимост, докато извлекат клетките. Тези дни мама си направи във Видин изследвания, показателите вече са добри – стволовите клетки понякога не се възстановяват бързо.
- Трансплантациите не можеха ли да се направят в България? В чужбина струват много пари...
- Имаме специалисти, но у нас такива трансплантации не се правят. Само ако имаш 100% съвместимост с донор. За съжаление такъв човек не можаха да открият – всички знаем, че банката на тези донори в България е малка. И причините се знаят, но не се говори за това... 167 000 евро ми поискаха за трансплантацията, искаха над 60 000 евро само за екипа професори, които щяха да ме наблюдават. Здравното ни министерство написа молба до тях и в клиниката направиха тази отстъпка - така успях да замина. Иначе въобще не знаех как и за колко още време ще събера тази огромна сума.
- В Хематологията в София не ви ли предложиха лечение?
- Когато се разбра, че не достигат парите и аз се бях отчаяла, проф. Михайлов ми предложи трансплантация. Аз
щях да бъда първият им пациент с донор майка ми
и съвместимост 50%. Но се отказах – нямах гаранция, че ще успеят.
- Ради, какво ви очаква по-нататък?
- От няколко дни съм си вкъщи, на 17 септември трябва да отида на контролен преглед в Германия. Не приемам имунопотискащи медикаменти, което е добре за мен. А изследванията на майка ми ще им ги изпращаме по пощата – през определено време искат да знаят какво е здравословното състояние на донора. Пия доста хапчета, но това е неизбежното зло. Разрешават ми да излизам навън без маска, но в затворено помещение си слагам ръкавици и маска. Спазвам и диета – не мога да консумирам пресни плодове и зеленчуци с кората, всичко се бели. Гъбите са ми забранени, не ям никакви ядки. Морковът, който винаги е смятан за добра храна, също не мога да го ям – защото расте в земята, смятат го за корен, който съдържа много бактерии. За мен, разбира се!
- Какви бяха първите думи на майка ви след трансплантацията?
- След първата не беше при мен. Упоена беше и спеше в съседната стая. Аз отидох преди трансплантацията при нея и й казах, че ще успеят да ми прелеят клетките. Тя се разплака... Вечерта са я оставили в болницата, мен пък ме бяха упоили, за да не усещам нищо. После не можех да стана от леглото, за да отида да видя как е мама. „Боли ли те нещо? Как си? Искаш ли да ядеш нещо?” Това бяха първите й думи, като ме видя.
При втората трансплантация майка беше по-спокойна, защото знаехме, че вече съм приела нейните клетки. Само дето се беше появил този вирус убиец... Нямах никакви странични усложнения, само пак малък обрив, но се мажа с едно лекарство. Надявам се и занапред всичко да е наред и най-накрая да мога да кажа, че съм оздравяла! Толкова дълго се борих с болестта, дори си мислех, че няма да ми стигнат силите, но удържах.
Люба МОМЧИЛОВА
„Когато си само на 23 и имаш много приятели и мечти, изобщо не ти минава през ум, че коварна болест може да прекърши радостта от живота”, казва младата жена. Иначе Радислава е красиво и усмихнато младо момиче, което с удоволствие помага в отглеждането на своя племенник.
„Лекарите в Александровска болница ми поставиха диагноза за изключително рядко срещано на такава възраст заболяване на кръвта, което скоро отключи левкемията. И аз, момичето, силно влюбено в музиката и танците, се превърнах в пенсионер по болест”, все още с тъга в очите си спомня Радислава. „Но се преборих!” Екипът на в. „Доктор” й пожелава никога повече през живота й да не я достига нито една болест, да продължи да се занимава с музика и да помага на хората, които имат нужда. Ето какво сподели Ради за двете си трансплантации в интервю специално за в. “Доктор”.
- Ради, трансплантацията на стволови клетки е скъпо животоспасяващо лечение – как се справихте?
- Да, и аз така мисля, но това беше единственото ми спасение. Лечението е страшно скъпо не само за мен, за всеки българин, защото сме крайно бедни и като хора, и като държава. Повече от една година ми търсиха донор, но никъде не намериха. В началото имаше един донор, португалец, но той се отказа... Голяма трагедия е такава трансплантация в България – прави се само с донор, с когото имаш 100% съвместимост. Колко души биха имали такава съвместимост? Буквално болните сме обречени от здравната ни система и измислените й правила... Затова ме изпратиха в чужбина, там взеха клетки от майка – с нея имам 50% съвместимост. Отпуснаха ми половината от необходимата за трансплантацията сума, останалите пари сами ги осигурихме.
- Как се чувствате след наложилата се втора трансплантация?
- Аз и преди се чувствах относително добре, само дето показателите бяха ниски и по никакъв начин не можеха да се вдигнат. Не бяха сигурни лекарите защо това се случва, отначало казаха, че е заради липсата на витамин номер 17. После казаха, че не е от него. Шест месеца след първата трансплантация успяха да разберат защо е така – вирус изяждаше майчините стволови клетки, които спасиха живота ми.
- От кога си отглеждате този ужасен вирус?
- Още преди да ме изпишат от болницата в Германия, го установиха, но той си дремеше и не създаваше проблеми. Излязъл е при изследванията ми, но не се развиваше. Но след два дни
вече не можех да се движа,
едва стигнах до лабораторията. Тогава казаха, че вирусът е започнал да се развива, наложи се да пия много хапчета. Месец след това го унищожиха...
- Как понесохте първата трансплантация? Как се чувствахте след нея?
- Стволовите клетки ми ги дари мама. С нея имаме 50% съвместимост, за това се наложи да ми направят трансплантацията в германска клиника. У нас такава правят само при 100% съвместимост. Първо ме подложиха на силна химиотерапия, за да изчистят докрай моите си клетки – 4 дни химио-, един ден – лъчетерапия. Едвам издържах, трудно беше, чак на петия ден ми преляха стволовите клетки на мама. Получих обаче обрив след това. Оказа се, че е от едни от хапчетата, наложи се да ми ги сменят.
- Майка ви как е сега със здравето?
- В началото леко накуцваше, много я бяха наболи в таза, докато намерят най-удобното място за извличане на клетките от костния й мозък. Трудно са ги извлекли, но в крайна сметка се оказа, че са достатъчно като количество.
Един литър и 325 грама са изтеглили от нея,
на мен преляха само 200 мл изчистени и преработени клетки. 200 мл от кръвта на майка ми ми спасиха живота!
- И заради този вирус, който е започнал да унищожава клетките, се е наложила втора трансплантация. Как се случи тя?
- Да, заради него се наложи – този път не взеха клетките от костния мозък.
- А откъде ги извлякоха?
- Първо с едно уникално изследване определиха колко от клетките на мама съм усвоила. Резултатът беше на 100%, но не искаха да се размножават – вирусът не им позволяваше. Иначе ги изтеглиха от циркулиращата й кръв. Една машина отделяше само стволовите клетки, изтеглиха и тромбоцити, плазма, след това ги преработиха и ми ги преляха. Цяла нощ са „хранили” с плазма клетките, на другия ден ми ги преляха. Не беше банка кръв, а няколко спринцовки, които венозно ми ги сложиха. Така направена, тази трансплантация не беше опасна като първата. Наложи се, за да стимулират първите стволови клетки.
- Знаехте ли какво се случва с майка ви?
- При втората трансплантация бях при нея през цялото време.
Тя лежеше, закачена за тази машина,
и казваше, че се чувства добре. Преливаха й калий, натрий, всичко, от което организмът й имаше необходимост, докато извлекат клетките. Тези дни мама си направи във Видин изследвания, показателите вече са добри – стволовите клетки понякога не се възстановяват бързо.
- Трансплантациите не можеха ли да се направят в България? В чужбина струват много пари...
- Имаме специалисти, но у нас такива трансплантации не се правят. Само ако имаш 100% съвместимост с донор. За съжаление такъв човек не можаха да открият – всички знаем, че банката на тези донори в България е малка. И причините се знаят, но не се говори за това... 167 000 евро ми поискаха за трансплантацията, искаха над 60 000 евро само за екипа професори, които щяха да ме наблюдават. Здравното ни министерство написа молба до тях и в клиниката направиха тази отстъпка - така успях да замина. Иначе въобще не знаех как и за колко още време ще събера тази огромна сума.
- В Хематологията в София не ви ли предложиха лечение?
- Когато се разбра, че не достигат парите и аз се бях отчаяла, проф. Михайлов ми предложи трансплантация. Аз
щях да бъда първият им пациент с донор майка ми
и съвместимост 50%. Но се отказах – нямах гаранция, че ще успеят.
- Ради, какво ви очаква по-нататък?
- От няколко дни съм си вкъщи, на 17 септември трябва да отида на контролен преглед в Германия. Не приемам имунопотискащи медикаменти, което е добре за мен. А изследванията на майка ми ще им ги изпращаме по пощата – през определено време искат да знаят какво е здравословното състояние на донора. Пия доста хапчета, но това е неизбежното зло. Разрешават ми да излизам навън без маска, но в затворено помещение си слагам ръкавици и маска. Спазвам и диета – не мога да консумирам пресни плодове и зеленчуци с кората, всичко се бели. Гъбите са ми забранени, не ям никакви ядки. Морковът, който винаги е смятан за добра храна, също не мога да го ям – защото расте в земята, смятат го за корен, който съдържа много бактерии. За мен, разбира се!
- Какви бяха първите думи на майка ви след трансплантацията?
- След първата не беше при мен. Упоена беше и спеше в съседната стая. Аз отидох преди трансплантацията при нея и й казах, че ще успеят да ми прелеят клетките. Тя се разплака... Вечерта са я оставили в болницата, мен пък ме бяха упоили, за да не усещам нищо. После не можех да стана от леглото, за да отида да видя как е мама. „Боли ли те нещо? Как си? Искаш ли да ядеш нещо?” Това бяха първите й думи, като ме видя.
При втората трансплантация майка беше по-спокойна, защото знаехме, че вече съм приела нейните клетки. Само дето се беше появил този вирус убиец... Нямах никакви странични усложнения, само пак малък обрив, но се мажа с едно лекарство. Надявам се и занапред всичко да е наред и най-накрая да мога да кажа, че съм оздравяла! Толкова дълго се борих с болестта, дори си мислех, че няма да ми стигнат силите, но удържах.
Люба МОМЧИЛОВА
;void(0);){kind=link}
Коментари