Психотерапевт Кремена Станилова е преподавател в Българския институт по неорайхианска аналитична психотерапия. Консултира пациенти и прилага така наречената психотелесна терапия. В интервю за в. “Доктор” Кремена Станилова обясни причините за тревожността на съвременния човек и един от начините за справяне с проблема.
- Г-жо Станилова, какво представлява психотелесната терапаия?
- Психотелесната терапия се занимава с връзката между телесните симптоми и психичното състояние и характер. Това е холистичен подход, който разглежда човека като единство от тяло, емоции, мисли, дух. Всички се мотивираме от това да задоволяваме някакви егоистични или социални потребности на тялото и на душата. Ако обаче имаме блокаж в поведението в резултат на определено възпитание, на характеровите ни особености, тогава не задоволяваме потребностите на тялото и душата. И когато тялото и душата “гладуват” дълго време, се нарушава хомеостазата (равновесието) в организма, което се изразява в телесен симптом. Така организмът ни принуждава да разрешим конфликта, за да оцелеем.
Може продължително време да живеем в неблагоприятна среда, например да възприемаме като дразнещо поведението на човек в обкръжението ни и през цялото време да се гневим. Но не му казваме, че ни дразни, за да не предизвикаме лоша реакция отсреща и да бъдем наказани с мълчание. Тогава трупаме гняв, който отключва биохимична верига от реакции, свързана с висока киселинност на тялото. А тя може да ни докара язва или друго заболяване. Биохимичната верига се отключва, за да задвижим тялото и да задоволим потребността. В конкретния случай може да кажем открито на човека: “Дразниш ме с това поведение. Моля те, не го прави”.
При психотелесната терапия установяваме за какво говори всеки телесен симптом, какви са липсите в поведението и в потребностите.
- Как обяснявате паническите разстройства?
- Имаме зачестяване на случаите с паник атаки. В последните 5 - 6 години, ако влязат пет човека в кабинета ми през деня, те ще са тревожни, депресивни или с панически разстройства. Епидемичните размери на паническите разстройства имат своя корен в начина на живот. Съвременният човек е супертревожен. Обкръжението ни задава изисквания и ако ги спазваме безпрекословно, често не чуваме какво искат тялото и душата ни. Когато не заявяваме потребностите си директно, а само намекваме, манипулираме и чакаме другия да се досети, ние не задоволяваме нуждите си. Обуздаването на емоциите дълго време може да доведе до различна симптоматика. Ако човек по характер е себеконтролиращ се и опитващ да контролира външния свят, това се генерира като вътрешно напрежение. Натрупват се прекалено много ситуации, в които той е твърде напрегнат, и в един момент на повърхността ще излезе незадоволената потребност, “глад” за нещо.
- Дайте пример.
- Всеки човек се страхува от смъртта, но когато имаме патологичен страх от смъртта поради някакви събития в ранното детство, се опитваме да го потиснем, като живеем прекалено интензивно. Преследваме много цели и изпълняваме изключително много задачи.
По принцип западният човек е ориентиран към постижения, прави различни неща, за да постигне определен статус, робува на перфекционизъм, който не му позволява да се отпусне. А забързаният начин на живот изключително добре обслужва страха от смъртта, защото нямаме време да останем насаме със себе си и да чуем този страх. Но ако влезем в болница по някакъв повод или загубим близък човек, се изправяме изведнъж срещу страха, който иначе успешно избягваме. Тази тревожност може да избие в паник атаки. Те обаче ни карат да се вгледаме в себе си. Симптом на паническото разстройство е самонаблюдението. Бидейки контролиращ, в стремежа си да предвиди идването на смъртта човекът се наблюдава за всяко сърцебиене, всяка болка и ги възприема като животозастрашаващи.
Когато в кабинета ми дойде човек с паник атаки и му задам въпроса как си почива, получавам един и същи отговор: “Седя на компютъра, гледам телевизия, излизам с приятели”. Съвременният човек не знае какво е да се прибере в себе си, да осъзнае, че е крайно същество, че се страхува от разни неща, че не е разрешил много конфликти. Понеже са болезнени, ги е оставил неотработени в миналото. Всяка раздяла е малка смърт, например развод или раздяла с любим човек. В хиперактивността си ние замитаме този проблем, но в един момент се появява телесен симптом, който ни казва: “Стига толкова, седни, почини, защото ще прегориш”.
Често давам този пример на хора с паник атаки: “Представи си, че караш колата си с 240 км в час нонстоп! Всъщност ти караш постоянно тялото и душата си с 240 км в час. Естествено, че двигателят ще блокира в някакъв момент”. Постоянно са във фаза вдишване, напрежението е изтеглено в горната част на тялото, но не смеят да издишат, защото тогава ще слязат в корема, при емоциите, ще отслабят контрола и ще се чудят какво да правят с тези емоции. При съвременния човек няма горе и долу, а има само горе, горе, горе, горе... А в живота всичко е циклично, има и горе, и долу. Ако няма и напрежение, и отпускане, идва болестта, а след това и смъртта. За да ги предотврати, в тялото се появява симптом, който ти казва: “Спри”. Едва тогава хората с паник атаки започват да търсят помощ, обикновено отиват първо при лекар, за да разберат откъде е сърцебиенето, изпотяването. Така за първи път човек си отделя време и обръща внимание на себе си.
- Каква помощ получават хората с паник атаки при вас?
- Когато човекът е изключително тревожен или пък вече е развил паническо разстройство, трябва да потърси помощ и при психиатър. Психотерапията може да му помогне да започне да слуша нуждите на тялото си, когато е уморено, да му даде почивка, да се научи да се отпуска. Психотелесната терапия работи първо с дишането, защото, когато се научи да диша, пациентът започва да обръща внимание на частите на тялото, от които го е страх, от корема, тоест от емоциите.
При паникьорите много често липсва смирение в поведението. Това означава, когато има неща, които не могат да променят, не се предават. Понякога трябва да издишаш шумно и да си кажеш: “дотук съм, не мога повече”. Обикновено склонният да контролира всичко човек напъва ситуациите свръх лимитите си, за да ги управлява, и в един момент може да прегори.
При психотелесната терапия започваме първо с дишане. Научаваме се да се отпускаме, да спрем с опитите да контролираме всичко. А след това, докосвайки се до травмата или до липсващото поведение, започваме в поведенчески аспект да симулираме ситуации, от които се страхуваме. Човекът трябва да признае, че страда, че има нужда от помощ, въпреки че ще загуби имиджа си на неуязвим, на свръхчовек. Да кажеш “помогни ми”, означава “не съм съвършен”. За такова признание е нужно да се смириш. При психотелесната терапия се научава и това поведение. Така се изгражда работещ модел за справяне при всеки случай, когато душата и тялото имат нужда.
- Каква е основната грешка на днешния човек?
- Не може да си подрежда задачите по приоритети, не може да се посвети на най-важната задача, да я свърши и след това да мине на следващата. Днешният човек винаги прави едно и мисли за още пет. Това е първото нещо, което отключва тревожността, защото мозъкът не може да осъзнае, че петте задачи не се случват реално в момента. Ако изпълняваме днешната задача, но мислим и за проекта, който трябва да свършим утре, за мозъка това се случва в момента и се възприема като сигнал за оцеляване - вдига се нивото на кортизола, повишава се киселиността на организма, дехидратира се. Свременният човек не чува изискванията на тялото си сега, постоянно е подчинен на “трябва”, винаги е в бъдещето. Затова отлага нуждите си за после. Жаден е, но има задача и отлага пиенето на вода. Така се дехидратира. Гладен е, но отлага храненето. Иска да се чуе с любимия човек, но го отлага. Когато отлагаме потребностите на тялото и душата, ние вкарваме още една доза стрес. Когато не пием вода и сме дехидратирани, организмът го възприема като заплаха за оцеляването и отделя още повече кортизол. Този хроничен стрес се превръща в дистрес, който е заплаха за тялото. Резултатът на това е телесен или психически симптом, който принуждава човека да спре, да се вгледа в себе си и да проумее какво му липсва.
Ако ежедневно след напрежението намираме начин да се отпуснем, стресовите стимули отвън няма да ни навредят. Тялото може да оцелява много дълго време под стрес, ако му даваме нужната доза почивка, отпускане.
Мара КАЛЧЕВА
Горещи
Коментирай