Големият български актьор, педагог и политик проф. Стефан Данаилов бе удостоен с “Аскеер” за цялостен принос към театралното изкуство. “За нас е чест и гордост да връчим този приз, който той винаги е заслужавал”, каза Милен Миланов, председател на Фондация “Аскеер”. Отличията бяха връчени традиционно на 24 май в театър “Българска армия”.
Актьорът е изпълнен с желание за живот, лечението на онкологичното му заболяване е успешно, занимава се, според силите си, със студентите си в НАТФИЗ, планира и връщане на работа в парламента преди лятната му ваканция, ако се разреши проблемът със зрението му.
Ето какво сподели за живота си и наградата всенародният любимец за читателите на My Clinic.
- Проф. Данаилов, как се чувствате?
- Не искам да се оплаквам, но продължавам да имам проблеми с очите. Ако кажа, че се страхувам да не ослепея, медиите ще ме разкъсат от внимание - у нас всичко трябва да се знае, дори и да е много лично. Знам за всеобщата любов към мен, поне на част от българското общество, но не се изживявам като герой. Не живея с чувството на любимец, усещам симпатиите на хората, но нямам самочувствието на човек, който е незаменим.
Всеки ден се питам защо животът ме изправи пред толкова много изпитания - разболях се, когато трябваше да живея спокойно, на старини, съпругата ми почина... Не знам какво се случва... Много бързо тичат годините ми, като кажат, че добре изглеждам, вече само се усмихвам, защото аз си знам какво е вътре в мен. Използвайте живота по предназначение - това напоследък казвам и на студентите си - защото болестите дебнат на вратата ни.
- Може би защото можете да се справите с проблемите...
- Лекарите ми казват, че не бива да се отчайвам, но аз се смятам за излишен! Напоследък губя реална представа, като ходя, къде стъпвам. А ако има стълби, не знам накъде да завия, не мога и трудно се ориентирам. Не искам да ме водят като слепец! Но започна често да се случва да разчитам на чужда помощ, налага се някой да ми помага. Не мога да чета, нито мога сам да се справя във всекидневието си. Това да ти ги няма очите, е страшно! Да имаш представа за света, който е минал през очите ти, и в един момент да няма какво да видиш... Това не мога да го преживея! Но не искам никой да ме съжалява...
- Кръвното заболяване премина, и с очния проблем ще се справите. Имате подкрепата на хиляди българи...
- Много ми се насъбра... С толкова много хора вече не се виждам, защото не се чувствам пълноценен. Сега
имам и болки в гърба
кръстът ме боли, трудно започнах да се придвижвам. Седя си вкъщи, а не мога нищо да прочета... Станал съм много чувствителен, не обидчив, но не искам да занимавам хората със себе си - и без мен им е труден животът. Да, заедно с лекарите се преборих с лимфома, няма рецидив, дано да не се появи пак. Но защо се разболях от болест, която българските офталмолози не познават?! Що за изпитание е това съдбата да те удари в най-ценното - в здравето ти?!
- Ще се възстанови ли зрението ви, каква е прогнозата на лекарите?
- Лично аз съм песимист... Вече на няколко пъти ми смениха очилата, опитвам се да тренирам очите си с кръстословици. Лекарите обаче твърдят, че с едното око имам 90% гледаемост - да ви кажа честно, не съм сигурен, просто се опитвам да им повярвам. В Тюбинген, в Германия, ми оперираха само лявото око, на дясното му помагат с инжекции. За него се страхувам - виждам като в мъгла, липсва контраст. Бях при студентите си в НАТФИЗ, за едно представление трябваше да изберем осветлението. Аз съм много добър по тази част, е, ама нищо не можах да помогна.
Не усещам яркостта на светлината...
Нашата прекрасна специалистка, офталмологът акад. Петя Василева, беше потресена от състоянието на очите ми. Тя ме изпрати в германската клиника, там откриха вирус, който ми изяжда зрението. Липса на имунна система заради медикаментите, които пия за лимфома - оттам са се случили нещо като инфаркти в очите ми. Когато започнаха да се проявяват признаците на лошото виждане, разни точки, петна, тъмно, светло, не исках да повярвам, че това ми се случва. Даже не исках да отида на преглед, докато един ден, като се спънах, едва не се пребих. Докторите казаха, че влошеното ми зрение е свързано с моето заболяване и с херпес зостер, който от месеци ме мъчи. Пълна бъркотия... Опитвам се да не си крия очите, да не ги закривам много, за да може мозъкът ми да работи. Всеки ден при мен е борба за оцеляване - не съм се предал, но започна да ми омръзва...
- В германската клиника сте се срещнали с български лекари...
- Навсякъде в чужбина вече е много вероятно да срещнеш български доктори - там отиват, за да хранят семействата си. На професора, който ме оперира, му асистираше българка, лекарка от Твърдица. Имаше и други български лекари, както и медицински сестри. Не е за хвалене, но ми се зарадваха в болницата. Те много ми помогнаха да се възстановя от упойката, благодаря им. И за да няма спекулации, всичко по операцията съм заплатил със собствени средства, нищо не съм взел от Здравната каса. Дори и за скенерите при лечението на лимфома във Франция си платих.
- На 24 май получихте “Аскеер” за цялостно творчество. С какви чувства приемате наградата?
- Хората ме заобичаха още когато бях на 27 години. Знам, че много от тях ме харесват повече като актьор, отколкото като политик. Но знам и че на земята има място за хора като мен. Така са решили от фондация “Аскеер”, приемам с благодарност наградата. В българското кино и театър има много талантливи хора, те също заслужават признание.
Люба МОМЧИЛОВА