Стефан Командарев: Лекар съм, но избрах работата в киното

Мой родител е с болестта на Алцхаймер - грижите са по 15 часа всеки ден

https://zdrave.to/index.php/lyubopitno/stefan-komandarev-lekar-sym-no-izbrah-rabotata-v-kinoto Zdrave.to
Стефан Командарев: Лекар съм, но избрах работата в киното
“Повярвах в съдбата. Смятам, че нищо на тоя свят не е случайно. Както и това, че съм кинорежисьор. Вирусът на киното влезе в кръвта ми, когато бях млад лекар в извънболничната клиника по детска психиатрия. През 1994 г. получихме дарение по програма ТЕМПУС - две камери, един монтажен пулт и магнетофон, с които трябваше да се правят филми за обучение на студентите. Шефката на клиниката реши, че аз трябва да се занимавам с тях. Снимах с камерата през почивните дни, монтирах кадрите по нощите. След това започнах да уча кино. Във втори курс заснех късометражен филм, който взе, че обра доста награди по света. След това дойде поканата от Евгени Михайлов. Тогава трябваше да избирам между медицината и киното. Не съжалявам за избора си... 

Имам ли път към Медицинска академия, винаги се отбивам да видя бившите си колеги. Понякога имам чувството, че съм излязъл оттам вчера. Нещата, погледнати отвън и отвътре, са както преди. Дори и пациентите по коридорите като че ли са същите. Често си мисля, че светът е една голяма лудница. Обществото ни днес е изключително болно. В психоанализата и психотерапията има едно важно правило: за да излекуваш сегашното състояние, трябва да тръгнеш от миналото”, сподели известният български режисьор и лекар завинаги Стефан Командарев, сътворил филми като “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и “Съдилището”.

“За мен добрият вариант да имаш успешен живот е не да емигрираш някъде, а да бъдеш гражданин на света - да пътуваш, после да се връщаш. Обичам да пътувам, макар че от години се грижа за човек с деменция у дома”, добави режисьорът лекар.


“Мой близък, родител, е със заболяването на Алцхаймер и от години водим тази изключително тежка битка с болестта. Трябва да кажа, че тази болест засяга цялото семейство, поема целия му ресурс в грижата за болния. Затова се съгласих на поканата на неправителствената организация “Алцхаймер България”, за да мога по някакъв начин да се опитам да им помогна да променят това ужасно статукво”, разказва именитият създател на “Съдилището”. 

“Страдат най-вече близките, те всекидневно водят някакви малки битки, за да успеят да създадат достоен живот на близкия си. Грижите за пациент с деменция се изразяват поне в по 15 часа на ден. Това ангажира няколко души - така нараства значително цифрата на дементно болните. Изключително социално, здравно значимо заболяване, то засяга над 500-600 000 души в България. Скъпа болест - засяга всекидневието ти, икономическото ти състояние. Болногледач, и то неспециализиран, но да може да помага и да се грижи денонощно за болния, можеш да си разрешиш срещу почти 1000 лв. Всякакви други екстри, да ги нарека така, от типа на джипиес срещу загубване, купуване на лекарства се натрупват върху тази сума. Чувам, че близки на болни с деменция масово напускат работа, за да могат да се грижат за болните си роднини. Има случаи на хора, които взимат кредити, за да могат да покрият тази грижа.

Семейството е оставено само на себе си и с почти никаква възможност да оцелее. 88% от близките на такива пациенти нямат време и възможност

да се погрижат за собственото си здраве

а 69% от тези хора нямат никаква възможност да отидат някъде на почивка”, допълва тъжната картина на битието на близките на хора с деменция г-н Командарев. 

“Искам да дам гласност на проблемите на хората с алцхаймер в България. Проф. Трайков сподели, че от доста време се разработва национален план, но за да се осъществи и стане реален, тук трябва да бъдат ангажирани много институции, не само здравното министерство. Постепенно да достигнем нивото на качеството на грижите, каквито ги има в Европа. Много обичаме да говорим, че България е член на Европейския съюз, много обичат нашите политици да се снимат пред сини знамена с много звезди, но по отношение на грижите за тези пациенти ние категорично не сме в Европа. Ние сме една от застаряващите, но и една от най-бедните държави в Съюза. А мерило за цивилизациозността на едно общество е именно грижата за възрастните болни, с цел най-вече да им се запази достойнството”, коментира още режисьорът. 

“Проблемите са изключително много, всеки ден се сблъсквам с тях.

Няма специализиран персонал

който да обгрижва пациента в дома му. Лично давам на жената у дома да чете разни материали за алцхаймер.  Няма дневен център, в който поне през деня да се занимава с нещо дребно. Няма когнитивни терапевти, които да работят с тези хора. Все няма, няма, няма... Има обаче по 18 лева месечно от страна на държавата... 

Болката е, че ние сме в Европа, ама не съвсем. Първо, относно цифрата от 200 000 засегнати, това означава реално 600 000 души, защото всеки болен засяга и неговите близки. Не случайно алцхаймер се нарича семейна болест - защото реално пациентът, само по себе си, не страда толкова много, колкото семейството му. За мен лично начинът, по който се оправям, е доста различен от европейския. В България няма дневни центрове, където тези пациенти могат да бъдат през деня. Няма специализирани болногледачи. У нас няма и специализирани центрове за терминалния стадий на болестта.

Четох данни, предоставени ми от “Алцхаймер България”, че през 2005 г. на територията на Европейския съюз са се отпускали по 21 000 евро на пациент годишно. В България съществува пълен абсурд - оставени сме на само себе си. Лично аз оцелявам благодарение на това, че, първо, съм лекар, и слава Богу, имам приятели и познати във всички болници, и друго, в момента мога да си позволя да наема жена, която да се грижи за него, благодарение на факта, че за филма “Съдилището” получих парична награда. Трябва генерално да се променят нещата у нас, говори се, че е изключително необходимо създаването на национален план както за ранна диагностика, така и за последващо справяне с болестта.”

“В опитите за здравна реформа в среда на протести на лекари, май

никъде не откривам грижа за такива хора

От моята камбанария, като човек, който се грижи за близък с алцхймер, ако сравня тези хипотетични 21 000 евро в Евросъюза с нашите помощи, не виждам светлина в тунела. Три лекарства използваме, едното си го плащаме, второто има 18 лв. намаление, третото струва към 5 лв. и нещо. Тези 18 лв. ги отпуска социалното министерство на месец за лекарства и е единствената помощ. Сумата, необходима за “отглеждането” на такъв човек, е над 1000 лв. на месец. А цифрата от 200 000 души, болни от алцхаймер, след 20 години ще бъде двойна, което означава, че милион и 200 хил. българи ще бъдат засегнати пряко и непряко от тази коварна болест.

Има едно насложено мнение, че деменцията е част от стареенето. Да, но не е така. Това са заболявания, които трябва да бъдат лекувани и на тези хора да им бъде съхранено достойнството”, категоричен е Стефан Командарев.


Люба Момчилова

Горещи

Коментирай