На 30 май ученици от първи, втори и трети клас радостно и с облекчение викаха “Ура!” в училищния двор, размахвайки удостоверения за завършен клас. За тях учебната година приключи. Не криеха усмивките и облекчението си и родители, и учители. Взирането в екрана, целодневното учене, писане на домашни и изпълняване на поставени задачи измори всички.
На останалите ученици и учители им остават две или четири седмици до въздишката на облекчение.
Дистанционното обучение постави на изпитание креативността, адаптивността, устойчивостта на стрес, търпението, умението да се общува и партнира на всички, участващи в учебния процес - деца, родители, учители, психолози, директори. Създаде въпроси и теми за размисъл. Наред с трудностите и ограниченията показа възможности, които всички доскоро смятахме за невъзможни.
Дистанционното обучение провокира мисленето извън рамка.
На този етап е рано е да се говори за ползите, негативите, ефективността и резултатите от обучението, защото няма времево отстояние от случилото се и всички участници са твърде емоционални, уморени и колебливи в преценката дали е успешен промененият стереотип и новият начин на преподаване и партниране със семействата.
Моментът обаче е подходящ, за да се запишат автентичните чувства, емоции и мисли на всички участващи в процеса, защото преживяванията им ще помогнат за рационалния анализ, който неминуемо ще последва преди началото на следващата учебна година.
Защо е важно да си дадем сметка за всичко, през което преминахме?
Защото дистанционното обучение може да се окаже подходящ вариант на обучение в различни житейски ситуации - обществени, възрастови, лични. Защото може да ни накара да преосмислим взаимодействието между учител и ученик, да преоткрием безценното в общуването с учителя.
Защото може да ни подтикне да оставим в миналото вече остарели и неефективни модели на учене и преподаване. Защото провокира създаването на ресурси, които могат да се използват занапред в работата на учителите - да разнообразят преподавателските им репертоари, да бъдат по-атрактивни за учениците си, да дадат пространство за осъществяване на различни лични заложби и таланти.
Ще поясня - всеки, избрал учителската професия, носи в себе си различен артистичен талант, ораторска дарба, усет към децата и юношите, интерес към определена наука. Целият този личен потенциал понякога остава невидян, забравен, неразкрит и/или неизявен. Точно той може да бъде разгърнат във видеоуроци, онлайн уъркшопи, уебинари. Тази нова светлина, в която децата могат да видят своите учители, ще ги вдъхнови да развиват уменията си за себепредставяне, създаване на проект/и, откриване на областта/дейността, която наистина им е интересна.
Представете си каква е разликата в посланието ни към децата, когато им показваме как използваме възможностите на технологиите в собствената си работа, от това само да им говорим за тях. Това е възможност за вдъхновяващ пример, нали? Да, съгласна съм, че това отнема много време за обмисляне, създаване, репетиране, записване; съгласна съм, че правейки го, ставаме уязвими - съгласна съм, че видеото/презентацията може да обиколи света, съгласна съм, че натискът от тази вероятност е голям, но пък е и възможност, която си струва да бъде изследвана и употребена.
Друга важна тема, която постави дистанционното обучение, е тази за общуването и взаимодействието в онлайн среда, за безопасността на децата в интернет, за хигиената на работа с устройства, за баланса между работа и почивка. Прокрадваше се и темата за невъзможната компенсация.
Ще напиша своите разсъждения, за да илюстрирам всяка една от тях, с уговорката, че пиша от собствен опит. На този етап ми е трудно да осмисля процеса от различни гледни точки.
Правилата за общуване
Желанието на децата да си говорят, да се свържат, да се видят отне от времето за учене в онлайн учебния час. Кой ще вземе думата, кой ще говори, кой ще ръководи процеса? Независимо че в пространството на обичайното обучение в класната стая правилата за поведение са договорени и отработени, тук те трябваше да се поставят, обсъдят и договорят отново.
Трябваше да има и имаше разговор за това защо се срещаме и учим по този начин и в тези условия. Трябваше да отворим пространство, да намерим подходящите думи, за да говорим с децата как да се предпазват от Covid 19, трябваше и дадохме пространство, време и думи на страховете, притесненията и опасенията. Едва след това дойде времето за уроците.
Трудността да се определят граници
За много семейства поставянето на граници е трудна работа - това означава, че обичайно родителите позволяват на децата да участват в разговор за различни теми, които касаят само родителите (например разпределение на бюджета, времето, дейностите и т.н.).
Когато като родители овластяваме детето по този начин, го правим равно с нас в опита и преценката му (каквито то реално няма), създаваме му самочувствие, което не е подплатено с истински умения. Последиците може да са високомерие, неуважение, незачитане на авторитети, невъзможност да се поставят граници и да се спазват правила. И това рефлектира върху поведението на децата в учебния процес.
Обичайно това се интерпретира от учителя като липса на уважение и го обижда. Възможно е той дълго да потиска това чувство и някога, в някакъв разговор с родителя, по съвсем друга тема, обидата да избухне и да бъде изречена като обвинение за възпитанието.
Когато работя с колеги учители и с родители, разказвам за границите в семейството. Естествено, гневът на родителя се изсипва върху мен, колкото и да внимавам за всяка дума. Но така става, когато предположението е вярно - реакцията или е агресивна, или е въздишка на облекчение. За мен е важно да насоча вниманието към причината, за да можем да й въздействаме и да облекчим живота си.
Игрите у дома сплотяват семейството
Та, неспазването на правила от страна на родителя и детето не е свързано с личността на учителя, а с трудността на родителите да установят границата на партньорската подсистема в тази на децата. Да отделят роднините и приятелите от семейството, работата от семейния живот. В такива семейства всичко е в едно пространство, вниманието е навсякъде и върху всички и съсредоточаването върху една дейност и откъсването от друга е трудно.
Друга тема е диалогът и сътрудничеството
между родителите и учителите и споделянето на отговорността в случването на един общ проект - обучението на детето. За мен това е една от важните теми за предстоящо обсъждане, защото е добре да си дадем ясно сметка, че детето е във фокуса и центъра на учебната дейност, че то е важното. Не експертността и личността на учителя, нито одобрението или неодобрението на родителя за качеството на работа на учителя с детето.
Вирусът ни напомни да махнем фалшивите корони на егото и да насочим погледа си към същественото - на какво всъщност учим детето? Това, на което го учим, ще му послужи ли в живота?
Следващата тема, която постави дистанционното обучение, е
безопасността на децата в интернет
Има върху какво да мислим и преценяваме - как децата да се обучават, да търсят информация в интернет, без да попадат на сайтове с неподходящо за тях съдържание.
Друга тема е тази за баланса между натоварване, почивка, сън, физическа активност, грижа за очите.
Споменах, че по време на дистанционното обучение се прокрадваше темата за компенсирането. Самото обучение бе опит за компенсация. Но дали всичко може да се компенсира? Едва ли! Една от невъзможните компенсации бе тази на играта и взаимодействието с връстници, живота в група, себесподелянето. Когато са на училище, децата не само учат. Те общуват, реагират, създават отношения с другите, (не) участват в конфликти, създават приятелства, споделят чувства, обменят идеи, празнуват празници от годишния и личен календар, играят, влюбват се. Дистанционното обучение им отне това свързване и развитие на социални умения.
Много теми за размисъл. Време е за почивка. В пространството на успокоения ум и дистанциране от станалото ще дойдат и отговорите.
Борянка БОРИСОВА, психолог, системен фамилен и брачен консултант
