Ще използвам аз-повествованието в днешната статия, за да ви разкажа за пътя, който извървя Х във времето на карантина. Надявам се да ви насърча към себерефлексия и честност, защото те водят до онова, пред което едновременно сме спрели и крием от себе си. Прикривайки случващото се в душата, хабим енергия “в поддържане на фасадата” и не ни остава ресурс за “вътрешното обзавеждане”. Т.е., живеем привидно успешен живот, но вътре в нас не ни е уютно.
Ще ви насърча да работите с психолог, защото болезнеността на преживяването не позволява “да стъпим на твърда почва”, изкривява интерпретацията ни за случилото се, връща ни в друга болка и не можем сами да открием изхода. Личните консултации и терапия съхраняват здравето, изпълват взаимоотношенията с човечност и грижа, а собствения живот - със смисъл и пълноценност.
“Гледам се в огледалото и хич не се харесвам. Под брадичката - двойна гуша, коремът ми като бъчва, по гърба три реда плътни дебели гривни, краката - безформени... Преди малко пак преядох. Под карантина съм вече втори месец, а не съм въртяла велоергометъра нито веднъж. Какво ми има?
Зная всички ползи от движението. Зная, че, когато тренирам 40 минути на ден, тялото благодарно ми се отплаща със здрав, стегнат и приятен вид. Знам, че се чувствам добре след всяка физическа тренировка. Знам, че много добре ми се отразява да потанцувам под звуците на любима музика.
Защо се самоизмъчвам? Защо вредя на себе си? Защо не проявя същата дисциплина и отговорност към себе си в спортуването, като в работата си? Защо забравям колко добре се отразява на самочувствието, самооценката и тялото ми ежедневната тренировка? Защо забравям, че ми дава енергия и ми отнема напрежението?”.
Докато тези мисли танцувално се реят из ума ми, погледът ми пробягва през циферблата на часовника, отчита, че е 22,30 часа, но въпреки това аз се отправям към вратата на хладилника, изкусно си правя сандвич с мек салам и кашкавал, търпеливо го изчаквам да се изпече, приготвям си пуканки и крем за десерт. Всичкото това, докато гледам за 20-ти път романтичен филм.
След като изядох всичко с апетит, се запътих към терасата, за да анализирам поведението си.
Какво замествам с храната в 22,30 ч. вечерта? Липсата на прегръдка, любовен допир, пълноценни партньорски отношения? Да, това е очевидно. Освен това препълненият стомах ме спасява да не би случайно да поискам нов партньор в живота си.
Кризата като възможност за развитие
Не съм преживяла болката и разочарованието от предишния. Не съм го преодоляла. Не съм готова за нов. Като инатливо дете си исках онзи, с когото връзка не се получи. Не съм оплакала неслучилото се. За да се справя с болката и загубата, се тъпча, та да запълня бездната на мъката и очевидността на безвъзвратния край. За да си покажа, че се обичам, че се ценя и че се грижа за себе си, използвам храната не само за заместител и пълнител, а и за утешител. Добре, чудесна рефлексия!
Поканих някои свои “части” на спешна среднощна среща и им дадох думата. Мъката каза - “Карам те да ядеш, за да можеш да отместиш поглед от мен. Мислиш, че съм много силна и мога да те убия”. Тъгата - “Карам те да ядеш, защото така съм изпила енергията ти, че не са ти останали сили да се крепиш на велоергометъра, нито да издържиш продължителна разходка”.
Отчаянието - “Карам те да ядеш, защото мислиш, че няма смисъл, защото смяташ, че и да опиташ отново, нищо няма да се получи. Отношението към себе си - “Карам те да ядеш до пръсване, защото никога не си обичала себе си, никога не си се приемала за ценност, никога не си поставяла себе си на първо място - винаги другите; още смяташ, че те са по-добри от теб. Тъпчеш се, за да си докажеш това.!”
Болката се обади отново:
“Когато нямаш достатъчно работни ангажименти и не си намериш за кого да се грижиш, тогава у теб остава много празно място и няма с какво да ме затрупаш, за да не изплувам; тогава започваш да ядеш и ядеш до пренасищане, да ме заглушиш”. Обади се и критикът - “И аз те карам да си похапваш. От дете се чудиш с какво провокираш упреците.
Колкото и да учиш и разбираш, продължаваш да ги чуваш, вместо да ги игнорираш. Затова аз осъществявам представата (създадена от тези критики) на теб самата за теб самата - “За нищо не ставам, за нищо не ме бива, и в това ще се проваля!”. Като мислиш така за себе си - тръгваш към вратата на хладилника и реализираш най-мрачните си сценарии - грозна, безсилна, дебела, нещастна и сама”.
Винаги съм се питала, защо приемах думите на хората във властова позиция за истина. Защо не чувах собствения си глас? Кога най-после щях да организирам деня си така, че в него да има време и място за мен? Докога ще се грижа всеотдайно за другите и няма да погледна себе си?
Българите имат ценен житейски опит в справянето с трудности и кризи
Добре, че беше тази карантина! Добре, че стоях толкова дни сама у дома. Добре, че работни ангажименти и отношения не запълваха времето ми, та успях да видя как се провалям. Сега разбрах от какво съм “болна”, та ми трябваше толкова дълъг престой у дома, за да се възстановя.
Време е да сменя гледните точки и да пренапиша сценариите. Надявам се да не е много късно. Ще се радвам, ако успея да проявя отговорност, дисциплина, респект и уважение към себе си така, както го правя към другите.
И така:
• Създайте си план за физически упражнения, който предвижда постепенно натоварване
• Правете това, което обичате. Всяка седмица творя
• Всеки ден след приключване на работните ангажименти се разхождам 30 минути. Зная защо - за разтоварване, отпускане, откъсване, презареждане, пренареждане, яснота и нови идеи
• Ще продължа работата с терапевта си, за да се доверя отново и допусна човек до себе си
• Ще си направя ритуал за тържествено обещание
Тук разказът приключва. Ще се съглася с вас, че работата със собствените преживявания е трудна, дълга и мъчителна. За да преодолеем болката, създаваме защити и не искаме да се разделим с тях, защото смятаме, че тя отново ще нахлуе в живота ни. Истината е друга - когато махнем защитната стена, болката отича и освобождава място за нови мечти, проекти, взаимоотношения и любов.
Борянка БОРИСОВА, психолог, системен фамилен и брачен консултант
