“Броненосецът” влезе в кафенето, взе си кафе и когато се обръщаше да излезе, чу викове: “Абе, ей, не виждаш ли, че буташ чаши и чинии?”.
Притеснено се обърна и не вярваше на очите си - да, беше бутнал какво ли не.
В края на работния му ден шефът го повика и го смъмри, че се държал грубо с колеги и клиенти.
Когато се прибра у дома капнал от умора, навъсено влезе в банята и без никакъв ентусиазъм започна да къпе огромното си бронирано тяло. Отне му доста време. А после се стовари в леглото и заспа. Държеше далеч от себе си всякаква мисъл за приятна вечер.
На сутринта другите го погнаха още в автобуса на градския транспорт - твърдяха, че заемал много място и го приканваха или да си махне бронята, или да слезе.
Трудностите във взаимоотношенията (нападки, обиди, съвети, клевети) се натрупваха и в края на седмицата броненосецът реши да се отдаде на активна почивка - замина на СПА-хотел в планински курорт. Блажено преметнал хавлията през рамо, се запъти към басейна.
Беше влязъл само наполовина във водата, когато усети, че бронята не олеква, а натежава още повече. Опита да се отпусне по гръб върху водата, но огромното му туловище само тръгваше към дъното. “Броненосецът” тръсна пренебрежително глава, излезе от водата, прибра се в стаята и се облече за разходка в планината.
Не беше минал и стотина крачки, когато разбра, че ходенето му пеша ще приключи след крачка, най-много две. Бронята тежеше. Много. С последни сили се добра до малка поляна, от която имаше живописен изглед към планината и равнината. Сгромоляса се на тревата и зарея поглед в далечината. Въпросите, които препускаха в ума му всеки ден от сутрин до вечер, отново нахлуха и настойчиво зачакаха отговор.
Докога? Кога? Защо?
Докога ще носиш тази броня? Кога ще я свалиш? За какво ти е още? Докога ще бягаш от живота? Кога ще разбереш какво чувстваш? Защо извръщаш глава от болката? Кога ще живееш? Докога ще бъдеш сам? Докога ще се справяш сам? Кога ще се върнеш към живота? Защо не потърсиш нов смисъл? Как така не виждаш нови хоризонти? Не виждаш ли,че има и други хора?
Как да приема, че не съм пръв и избран?
“Броненосецът” дишаше учестено. Главата му щеше да се пръсне. Идваше му да крещи. Чудеше се как така никой не е измислил място, на което да можеше да живее без ангажименти, без планове и цели, без взаимоотношения, необезпокояван от никого. Не можеше ли да прави нещо, без да се налага да общува, да се свързва, да извършва значима дейност? Насочи поглед към равнината и си каза: “Да, мога да стана овчар!”.
“Ами, стани, де! - с усмивка каза вътрешният му глас. - Това, дето си преживял, няма никакъв смисъл. Не е ценно да го споделиш с хората! Сподели го с овцете!”.
“Броненосецът” удари чело в земята, носът му вдъхна мириса й, тялото усети силата й, енергията на живота премина през цялото му същество и се удари във вътрешната част на бронята, след което започна да се блъска в нея и вече съвсем нямаше покой за него”.
Разбирате, че “броненосецът” може да е всеки от нас, който е преживял нещо тежко, непосилно, свързано с тъга, мъка, болка, скръб, раздяла, загуба, нещо, което не може да промени и се налага да приеме, и да продължи да живее след него.
Например - родило ви се е дете с увреждания; разбрали сте, че не можете да имате деца; разделили сте се с някого; върнали сте се от военна мисия (в която сте преживели много ужасяващи събития и смърт); причинили сте катастрофа; развели сте се след изневяра на партньора; за пореден път някой си е тръгнал от вас, просто защото има други приоритети, а вие вече сте на 39 години; партньорът ви решава да се разделите след раждането на детето...
Тук може да добавите всяко нещо, след което ви е трудно да продължите да живеете.
Идва новият ден, а след него и други...
Като че ли не ви стига болката, която кърви, боли, не намалява, изсмуква всичките ви сили и безвъзвратно изяжда смисъла на съществуването ви, но и околните непрекъснато навират любопитните си носове в живота ви, играят си на психоаналитици, за да разгадаят какво ви е, коментират уродливите ви белези и всекидневно нарастващата ви броня. Идва ви да ги избиете - всички до един. Това и правите.
Виете, викате, крещите, нагрубявате ги - с една единствена цел - да престанат да ви посочват раната, да спрат да нанасят удари в нея. Но те не спират - все в нея гледат и като заядливи и безмилостни деца ви сочат с пръст и викат: “Имаш броня! Грозен си! Тромав, зъл и смачкан си! Вдигни глава, страхлив смотаняк”.
Идва ви да им крещите с кървав глас: “Остави ме намира и обърни очи към собственото си страдание!!! Нямаше да се държиш с мен така, ако имаше сили да погледнеш онова, което теб те боли”. Но не го правите. Знаете, че другите ви нападат, защото така бягат от собствената си болка.
Какво да направите за себе си?
Дълго търсих отговора. Не зная дали този, който намерих, ще ви свърши работа. Но бих искала да го споделя с вас.
Когато моята броня ми натежа, аз не можех дори да си представя, че съм в състояние да я сваля, не можех да си представя да живея без нея. Даже напротив, всеки ден добавях по още един слой към нея, за да я подсиля. Тежеше ми, но как можех да я сваля? Кой щеше да ме пази от нови удари?
Един ден се разчистих вкъщи. Без да си давам сметка какво правя, почистих и подредих пространството пред огледалото си. Седнах и дълго се взирах в отражението си. Гледах бронята си, гледах белезите, престраших се да погледна и лицето си. Не зная колко време съм се взирала в отражението си.
Станах, поотдалечих се от огледалото и наблюдавах внушииииииителната си броня. Докоснах я с длани и дълго я обхождах. Престраших се да я сваля. Любопитно оглеждах тялото си и се взирах да открия по него места, без рани и белези. Търсех запазени части от предишното си аз. Върнах се на очите си, взирах се в тях и търсех силата си.
После осъзнах, че търся и надежда и новите си мечти. Докато се наблюдавах в огледалото, се питах как стигнах дотук - как позволих да ме наранят, благодарение на какво оцелях и преминах през трудностите. Питах се какво мога да спася и опазя от себе си.
Освобождаването на първичната емоция ни облекчава
С кои свои останали части мога да живея оттук насетне. За какво още ми е останал живот. Какво за мен има смисъл сега, тук, днес, утре? На какво ме научи страданието? Страданието... Ето го пак! Мога ли сега да погледна към онова, от което и за което страдах? Мога ли? Взрях се отново в очите си. През тях се свързах с това, за което страдах.
Започнах да се гледам ден след ден. Позволих си да оставам насаме със себе си, да се гледам и да гледам това, за което ме болеше. Постепенно започнах да се доближавам до него и да си позволявам да го чувствам. Първите ми опити бяха плахи. Не можех да оставам повече от няколко минути в него. После се престраших да отида на терапия. Моят терапевт ме прие с бронята. Постепенно започнах да подавам от нея я крак, я ръка. Последна подадох главата си.
Ден след ден бронята ми се смали. Сега приличам повече на костенурка, отколкото на броненосец. Днес ми хрумна, че черупката ми ме пази от нови удари, но вътре в нея преживявам отново и отново ужаса, страха и болката, заради които я сложих. Прииска ми се да я понамаля и да говоря за онова, което чувствам отвътре. Зачаках с нетърпение новия си час за терапия.
Борянка БОРИСОВА - психолог, системен фамилен и брачен консултант
