Как да приема, че не съм пръв и избран?

Умението да губим е също толкова съществено в живота ни, колкото и умението да печелим. За някои от нас обаче да приемат второто място е изключително болезнено, трудно, дори немислимо.

Ако решим да постигнем определена своя цел, лесно можем да планираме стратегия за успех. Ще раздробим целта на стъпки, ще планираме дейностите, които да извършим една след друга.

Ще открием своя мотив (силата, която ни движи да постигнем целта си), ще положим усилия да бъдем дисциплинирани и да преминем през собствените си трудности и тези идващи от външната среда.

За да постигнем целта си, ще открием и онова, което ни вдъхновява и помага да проявим постоянство, да полагаме труд до постигането на успех. 

Как се справяме обаче, когато не постигаме това,  към което се стремим? Как се справяме с неуспеха? Как се справяме, когато не сме първи? Как се справяме, когато приятел предпочете друг приятел?

Как се справяме, когато някой, избран от нас, избира друг (влюбваме се, а този, в когото сме се влюбили предпочита друг)? 

Възможните ни реакции са няколко:

► Разочарование, недоволство.

► Гняв и упрек (към собствения шанс, късмет, съдба, и този на другия). 

► Отчаяние. 

► Крайни реакции - или се хвърляме стремглаво към нов опит, или се отказваме да опитаме отново. 

► Непризнаване на болезнените чувства. 

► Затваряне в себе си.  

► Нападение, конфликт, преследване и вгорчаване живота на другия.

А има ли и друга алтернатива? Може ли да се научим да губим? 

Има, разбира се. Може да се научим да губим. За да разберем поведението, чувствата и мислите си, когато губим, е нужно да погледнем по-дълбоко в себе си и да изследваме причините за трудността да приемем загубата.

Обичайно, загубилият пита: “Какво не ми е наред, за да не спечеля, за да не ме предпочетат, за да не ме обичат?”. Нека изследваме кой всъщност задава този въпрос.

Семейството, значимата група (тази в детската градина, отбора, класа в училище, приятелския кръг) са подходяща среда за развиване на умението ни да губим.

Когато в семейството децата са две (или повече), те всекидневно се учат да споделят, да изчакват реда си, да поделят вниманието и времето на родителите си, да споделят благата си.

Начинът, по който семейството преминава през трудности, също учи децата как да се справят с житейските ситуации, в които не получават желаното, или не идва при тях във времето, в което го искат; учи на търпение (да изчака реда си) и на приемане на факта, че детето няма да получи, това, което иска или онова, към което се стреми.

Освобождаването на първичната емоция ни облекчава

Добре, но какво е това, което ни пречи да не можем да понесем загуба?

За да намерим отговора, ще ви предложа да погледнем в дълбочина.

Според идеите на трансакционния анализ, у всеки от нас живеят същностите на Детето, Родителя и Възрастния.

Реакциите на Детето в нас идват от онзи период в живота ни, когато сме били малки, не сме имали социален опит, нито богат активен речник - не сме познавали смисъла и съдържанието на думите.

В този период сме чувствали. Затова, когато реагираме силно, го правим от позицията на Детето в нас. Тази наша част се връща в ситуация в живота си, в която сме се чувствали незабелязани, необичани, несигурни или отхвърлени. 

Искам да обърна внимание на следното: това, че Детето в нас се е чувствало по този начин не означава, че фактите в живота ни са били такива (в повечето случаи те са били съвсем различни от преживяването на Детето в нас).

Начинът, по който се чувства детето в нас, не отговаря на реалността, че не сме били желани, че родителите са ни отхвърлили, че не са ни обичали, че са ни пренебрегвали и т.н.

Когато Детето в нас се чувства необичано, то ще привнася този свой опит във важните взаимоотношения в живота си и от приятели, партньори, колеги ще иска (дори изисква) това, което смята, че му се полага да получи от родителите си - безусловна обич и внимание.

Родителят в нас е онази наша част, в която са “записани” посланията, които сме получили в най-ранна възраст от родителите си. Това са житейски принципи, вярвания, отношение към света, живота и другите хора.

Например: “Светът е опасно място, само у дома си защитен”, “Не споделяй с чужд човек това, което преживяваш!”, “Не вярвай на адвокат/полицай/счетоводител”, “За теб ще съдят по компанията ти”,  “Каквото и да направиш, никога няма да си пръв!

Винаги ще има някой връзкар, който да те прецака”, “Не вярвай на жена/мъж”, “Отнасяй се с другите така, както искаш да се отнасят с теб”,  “Прецаквай другите, за да не прецакат те теб!”, “Където и да отидеш по света, никъде няма да ти е добре, както у дома”, “Ти си обикновен човек, не можеш да постигнеш много”. 

Подобни послания се превръщат в самоизпълняващи се пророчества, защото идват от най-значимите за нас - родителите. В ранна детска възраст ние им вярваме, защото нашият живот и съществуване зависи от тяхната грижа за нас.

Промяната започва там, където свършват вината и обвиненията

Може ли тези програми да бъдат променени? Може. Кой може да ги промени? Самите ние. Кога? Тогава, когато видим, назовем, осъзнаем тези вярвания. Тогава можем да вземем решение от позицията на Възрастния в нас и да се справим с тези “никога“ и “винаги”.

И така, когато ни е трудно да се справим със загуба, раздяла, отказ, когато не проявяваме търпение, реагира Детето в нас. Чувствата, които изпитваме в този момент, възстановяват ситуация в детството ни, в която не сме могли и не сме знаели как да се справим.

Това обяснява защо се чувстваме безпомощни, притиснати в ъгъла, объркани, изоставени. Когато доминират чувствата, когато гневът превземе разума, тогава в нас Детето е на власт, то се свързва с “видяното, чутото, почувстваното и разбраното”.

Мислите ни в този момент са може би такива: “Сгреших. Отново. Както винаги. Както ще бъде. Не му се вижда краят. Аз не съм добър. Аз не ставам”. 

Ако всичко написано дотук е вярно, тогава, 

как се справяме с живота си? 

Логичен въпрос. 

Освен Детето и Родителя, имаме още една същност - тази на Възрастния. Когато проходим и започнем да се движим, започваме да трупаме собствен опит.

Той ни показва, че има реалност, различна от представената ни от Детето и Родителя в нас. Чрез Възрастния започваме да правим разлика между живота, такъв, какъвто ни го представят и живота, такъв, какъвто го усещаме, какъвто го желаем, какъвто си го представяме и преценяваме.

Възрастният в нас може да изследва информацията, която постъпва от Родителя в нас и да прецени дали да я приеме или отхвърли. Възрастният в нас може да разгледа чувствата на Детето и да разбере дали те съответстват на реалната ситуация, в която сме, или идват от друго място.

Тогава можем да заменим въпроса: “Какво не ми е наред? Защо не съм предпочетен/избран? Защо не съм пръв?” с въпроса “Защо не мога да приема избора на другия, втората позиция, загубата?”.

Когато ни хрумне да сменим въпроса, тогава с помощта на психолог можем да изследваме на кого всъщност искаме да зададем този въпрос.

Както се досещате, ще изследваме отношенията с майката и прекъснатото движение към нея; ще работим за развиване на емпатия, подобряване на самооценката, самочувствието и самоуважението, както и за развиване на доверие.

Борянка БОРИСОВА - психолог, системен фамилен и брачен консултант