Беше 24 август 2013 г. Когато знаеш, че отиваш в кардиологична болница, където те очаква последният успешно трансплантиран българин, усещането е да си внимателен, защото това е болен човек.
Сигурно така трябва да се държиш, но не и когато става дума за главния редактор на “Хасковска Марица”. Младият мъж от две седмици имаше ново сърце.
Тогава единствено екип на в. “Доктор” беше допуснат до централната реанимация на кардиоболница „Св. Екатерина”, в която в отделна стая и под непрекъснатите грижи на красивата сестра Мария беше настанен журналистът Георги Пеев. При влизането ни посрещнаха две живи очи и едно усмихнато момче. Дали и колко го болеше, въобще не му личеше. Но спомена, че е зажаднял да поговори с някого извън лекарите и сестрите, които се грижеха денонощно за него. И не забрави да спомене, че им е безкрайно благодарен!
Днес, година след успешната сърдечна трансплантация, усмихнатото момче е щастливо отново да поговори с репортер на в. „Доктор”. Иска да ни разкаже за себе си, за трудностите с медикаментите, за кръстосаното донорство.
- Георги, как върви животът ви една година след трансплантацията?
- Честно казано, много по-добре, отколкото очаквах. В здравословен план се чувствам много добре. Явно при мен нещата се получиха, за което не знам вече на кого да благодаря. Говорих си с други трансплантирани, споделиха, че мине ли една година, нещата ще са съвсем различни. Наистина е така – при положение, че шансът ми да дочакам сърце беше по-малък, отколкото да спечеля шестица от тотото. Аз съм с рядка кръвна група, в България от 7 милиона едва ли може повече от 4-5 души да ми дадат сърце. Наистина късметът ми е огромен – за сметка на нещастието на други хора...
Иначе животът ми като трансплантиран не е добър, защото в нашата държава нищо не е уредено – проблеми с лекарства, ту ги има, ту ги няма. Аз съм и малко по-различен – ходя три пъти в седмицата на хемодиализа. През тази една година не успях да направя и бъбречна трансплантация, макар че майка ми ще е донорът, не по мои причини, а по чисто административни такива. Имам донор, здрав съм, изследванията ми са прекрасни – няма ден за трансплантация, няма екип... Седя и чакам болница „Св. Екатерина” в лицето на доц. Петков и „Александровска” да се разберат кога това ще се случи. Сега и чрез в. „Доктор” ще попитам защо докторите от „Александровска” не ме искат...
- На почивка сте, къде се случва хемодиализата?
- В Гърция съм, тук я правя. Искам да кажа, че българската и гръцката диализа са на светлинни години една от друга. Тук са направили така, че да не се чувствам болен и да ми е гадно, а като нормален човек. Толкова съм впечатлен, че чак съм втрещен!
- А когато пътувате из България?
- Много е трудно, даже и почти невъзможно. Ако се наложи във Варна да я правя,
трябва да си запазя дни и часове още през март
Във Велинград, където ходя всяка седмица на рехабилитация, не може да правя диализа. Защо ли? Защото шефът на центъра е решил така – случайни и външни хора не взима, макар че по закон е задължен да го прави. Ако не намериш къде наблизо, просто умираш...
- По повод бъбречната трансплантация, трябва ли да се разреши у нас кръстосаното донорство?
- Категорично съм „за” и съм един от хората, които радеят това по-скоро да се случи. През тази една година от втория ми живот се опитах да събера 8-те хасковски депутати и да направим така, че това искане да бъде внесено в здравната комисия, да бъде поне обсъдено, не съм го искал като законопроект. Знам, че българите трудно узряваме да свършим някаква работа – ние първо обясняваме как нещо няма да стане, след години работим по него. Е, нищо не стана – българският депутат не иска да работи! А в Турция работи това донорство, хората се чувстват спокойни.
- Преди известно време доц. Георгиев от Урологията на Александровска болница каза, че е против, защото смята, че ще се завърти търговия с органи...
- Това не може да се случи. В България всяка болница е лицензирана за различен вид трансплантации, така че не може
някой си център да реши да вади и слага бъбреци
Ето примера с мен – в „Св. Екатерина” не мога да си направя бъбречната трансплантация, защото тя няма такъв лиценз – иначе досега да съм забравил и за този си проблем. Проверил съм го, преди да го поискам от депутатите – лошото е, че ще го разгледат и гласуват хора, които нямат и най-малка представа на какъв хал сме ние. А решават нашата съдба, нашия живот! Никой не иска да ни чуе, в нито една комисия не е викан да си каже мнението нито един трансплантиран или чакащ такъв.
Тук искам да вметна нещо много важно. Не само аз, но много други трансплантирани сме безкрайно благодарни на д-р Марияна Симеонова, директор на Агенцията по трансплантации. Тази жена направи толкова, колкото всички заедно преди нея за последните 20 години. Заради нея има живи хора...
- Имате ли проблеми с медикаментите?
- Постоянно имаме проблеми, не само аз. Това, което ни се изписва, не достига и се налага да си ги купуваме. Те са на безумни цени, а когато нямаш пари, какво се случва?! Ту ги изкарват от списъка, ту ги връщат – особено като се завихриха протестите.
Оправиха се нещата благодарение на вас, медиите,
дето натиснахте където и когото можахте. Сега, като дойде на власт ново правителство, ще видите как ще измислят поредната глупост с медикаментите.
- Нали с трансплантациите се „прави” в човека определена финансова инвестиция?! Защо искат след това да ви уморят с липсата на добри лекарства?
- Това е риторичен въпрос... Между 100 000 и 120 000 лв. струва една сърдечна трансплантация. Те няма да ни уморят само с липсата на лекарства, но и с всякакви други административни глупости. Според д-р Чилингирова, която е лекуващ лекар на повечето сърдечно трансплантирани, трябва да сме отделени. Категоричен съм, че нашето финансиране не трябва да минава през Здравната каса. Ние нямаме пътека, по измислени можем да влезем в болница дори за изследвания.
- Кога очаквате бъбречна трансплантация?
- Обещаха до средата на септември да намерят време и час за мен. Налага се доц. Петков, който ми трансплантира сърцето, да говори с уролозите в Александровска болница – някаква сложна система, която не разбирам защо трябва да е така... И се притеснявам – защото ако нещо се влоши сърцето,
никога няма да дочакам бъбрек...
- Георги, знаете ли вече кой е донорът ви?
- Да, знам го! Познавам майка му, сестра му, срещнахме се, чуваме се редовно по телефона – много добри хора са. Това е невероятно изживяване! Даже аз, който не съм суеверен, когато отидох в Русе да се срещна с майка му, като я видях, тази жена все едно цял живот съм я познавал. Повярвайте ми, точно така се почувствах, а за първи път в живота си я виждах.
- Как изкара на 24-и август т.г.?
- Дадох курбан, по стар български обичай. Събрахме се най-близките на вилата ни близо до Димитровград. Бях с хората, които са най-близо, постоянно покрай мен. Пожелах си не само на мен, но и на всички останали, да можем да живеем нормално. Да не сме инвалиди, защото от английски това означава „невалиден”. Аз не искам да съм невалиден, не искам да ме водят като човек в неравностойно положение – искам държавата да направи така, че да живеем и да се чувстваме като нормални хора. Не искам да водя борба с никого, държавата трябва да ни бъде съюзник в здраве и болест!
Люба МОМЧИЛОВА
Георги Пеев: Знам кое е момчето, чието сърце тупти в гърдите ми!
Познавам майка му, сестра му, срещнахме се, чуваме се редовно по телефона - много добри хора са
