Мария Виденова: Дислексията не е болест, а дарба
Образователната система унижава и смазва дислексиците. В Америка ги правят президенти, в България им дават ТЕЛК
-Г-жо Виденова, какво представлява дислексията?
- Дислексията не е болест, а състояние на духа, особеност на интелекта. Често хората с дислексия са с много висок коефициент за интелигентност (IQ) и дарба в някаква насока, но с ниски резултати в училище. Това е, защото детето не разбира веднага заданието на учебния материал, казано жаргонно, “зацепва по-бавничко”. Но когато към него се подходи индивидуално, когато му се обясни правилно заданието, то се справя.
България е може би единствената страна в света, която лекува таланта и дори дава ТЕЛК за дислексия. В развитите страни и в Америка хората с дислексия стават президенти - например Джордж Буш-младши. С дислексия са също актьорите Том Круз и Антъни Хопкинс. И в България познавам много артисти, певци, лекари, юристи с дислексия. Във ФБР и в НАСА има квота 50% да са дислексици. Те ги издирват и привличат на работа, защото дислексиците са много добри мениджъри, изключителни профайлъри и виждат невидимото - това, което обикновеният човек не забелязва, те не го пропускат. В световен мащаб няма нереализирал се дислексик. Ярък пример е милиардерът сър Ричард Брансън. А у нас различните ги смятаме за луди и ненормални. Мъчно и болно ми е, че не сме като в развитите страни в отношението към дислексията.
- Какво се случва с децата дислексици в училище?
- Отношението към децата с дислексия е трагично. Образователната система в България е месомелачка, унижаваща детето. Няма изобщо адекватно отношение към тези деца на държавно ниво. Те просто не съществуват за държавата, няма нищо, което да е в тяхна подкрепа и на техните семейства. Моята цел е да създам национален център по дислексия и единен регистър на децата. Но първото, което спешно трябва да се направи, е децата дислексици да се извадят от групата на СОП - специфична образователна потребност. Там попадат деца с умствена изостаналост, а
дислексиците са много интелигентни
Абсурдно е на дислексиците да се дава ТЕЛК - все едно са болни, инвалиди. Тези деца са системно унижавани.
В България няма адаптирана програма, която да е насочена към развитие на техните дарби. А дислексиците имат огромен потенциал - от тях стават велики конструктори, художници, IT-специалисти. Тъкмо за развитието на техния интелект и дарби, и за изграждане на тяхното самочувствие работим в нашия дислексичен център в София. Методиката е моя и нейната философия е: когато детето расте със самочувствие, то като възрастен ще бъде много успешно. Много съм горда с един проект в подкрепа на децата с дислексия “Моля, не лекувайте таланта. Дислексията е дарба”.
- Как стигнахте до тази методика?
- Благодарение на това, че самата аз съм дислексик и моето дете, което вече е в 10-ти клас, също. Имам 15-годишен опит в първичен скрининг и диагностика на дислексията.
Един дислексик не може да се адаптира лесно към учебния процес, затова на него му се налага да стои на последния чин, да слуша главно от учители: “идиот”, “тъпак”, “малоумник”, “бавноразвиващ се”. И това е в цялата страна.
Малките са таланти и в рисуването
Всъщност по този начин се нанася травма на детската психика. Когато чуеш лошо за себе си от учителя, ти започваш да живееш с мисълта, че от теб нищо не става. Никой не ти казва, че твоят “недостатък” всъщност е твоят дар и ти трябва да го развиваш. Точно в това се изразява
моята методика ХУД
Тя е мотивационна. В основата й стои моето минало на спортист в джудото. Повлияна съм от източните бойни изкуства като начин на мислене и философия. В моята система влизат практикуване на спорта плуване и изкуство - рисуване и актьорско майсторство. Открила съм, че плуването е спортът, който много помага на дислексичното мислене. Във водата си сам със себе си, там побеждаваш себе си, пречупваш много от страховете си. За две години имаме 100% успеваемост.
- Колко време е необходимо да работите с тези деца, за да се почувстват те пълноценни?
- Това е дълъг и индивидуален процес при всяко дете. В нашия център идват деца, на които са давани лекарства, успокоителни, на които са изследвали мозъка, които са съсипани от психиатри. Много “вълшебни специалисти” във “вълшебни кабинети” се упражняват върху тези деца, паразитират върху тяхната проблематика. Все още се твърди, че тези хора имат говорни дефекти, че се нуждаят от логопед. Изобщо не е вярно. Самата аз съм дислексик и говоря изключително добре.
Децата с дислексия са чаровни, позитивни, отдадени, с чувство за справедливост. Чудила съм се как няма грам корист, грам злоба в тези деца. Те са много верни приятели. И работата ми с тях е огромно удоволствие.
- Дайте пример за успешни българи с дислексия.
- Част от моя екип е големият художник Иван Яхнаджиев, който е дислексик. С него децата рисуват, организираме пленери. Пътуваме из страната с художника и показваме какво могат децата с дислексия. А те са талантливи. Усещането им за цветовете, за тяхното съчетаване е по-различен, отколкото на останалите деца.
Бяхме в Габрово, Сливен, Стара Загора, Своге. Хората в Своге ни поканиха, защото там има Център за обществена подкрепа, който не работи и е пред затваряне. А родителите искат този център да работи в подкрепа на децата с дислексия. Трябва само воля от страна на кметството. На родителите им се налага да ходят до София всеки ден, за да търсят помощ за децата си. По-добре специалистите да идват в Своге и да работят с децата тук. Писала съм до държавните институции, но засега нищо. Нямам обяснение как се отпускат пари за кучета, скакалци, бълхи, но не и за деца.
- Къде се намира вашият център?
- В кв. “Гео Милев” в близост до басейн “Академик”, където децата плуват. Имаме “Работилничка за знания и още нещо”, където нашите специалисти обучават децата под формата на игри на техника на четене и на писане.
Получаваме невероятни резултати
Децата са много и не можем да насмогнем. Защото в страната родителите никъде не срещат помощ и подкрепа. Третират децата им като болни и съсипват психиката им. А дислексиците са много - по статистически данни от света те са 20% от децата. В България са не по-малко. Но за тях никой не говори и не се грижи. Искаме това да стане държавно финансирана дейност, както в другите страни. Иначе ще продължават да изписват ноотропил на децата с дислексия, а по дара на тяхното състояние да не се работи. Абсурдно е да се дава ТЕЛК, да се минава през психодиспансер и да се слага етикет на детето.
Законът е такъв - за да има по-специално отношение в училище, трябва да се назначи ресурсен учител. Той няма никакво понятие от дислексия и как се работи с тези деца. В инспекторатът по образование - също. Родителят е в безизходица и трябва да се доверява на хора, които си нямат понятие от дислексия. Парите, които се дават по ТЕЛК, са в тежест на бюджета. Те могат да се дават на това дете по друг начин, за да се развива то като пълноценна личност, а не със съзнанието, че е инвалид. Когато не се обърне нужното внимание на детето дислектик навреме, то в един момент отпада от училище. След това става безработен и отново ще е контингент на социалната система. Това е огромна грешка.
Партньор и част от моя екип е клиничният психолог Наталия Бориславова. С нея се изумяваме колко много интелигентни деца има в България, с колко високо IQ. Всички сме им длъжници, защото нищо не правим за тях. На всяко от тези деца няма кой да му каже: “Ти си гений. Ти си много пъти над средното ниво и затова не се вписваш в училище.”
Изследвахме последно едно детенце на 6 години със 140 IQ. Толкова висок коефициент на интелигентност имат само 3-4% от хората на планетата. А при нас е пълно с такива деца.
Мара КАЛЧЕВА