Светослав Захариев от Русе завършва спортно училище с профил борба. В кариерата си печели световна и европейска титла по граплинг - спортът, който обединява борба, самбо и джудо. Междувременно, завършва кинезитерапия в Русенския университет “Ангел Кънчев”. Става ММА-боец (по бойни изкуства), като много бързо се налага сред водещите състезатели в България.
Но през 2013 г. претърпява автомобилна катастрофа, след която е обездвижен в долната част на тялото. Дори и в инвалидна количка, Светослав продължава да тренира. И не само това - той създава фитнес зала с адаптирани уреди, на които могат да тренират хора с двигателни дефицити. За това как преодолява травмата на гръбнака и за начина, по който помага на деца с увреждания, Светослав Захариев разказва специално за в. “Доктор”.
- Г-н Захариев, как приехте тежката травма, която претърпяхте?
- При катастрофата съм излетял от колата на 50 метра. Последваха операции. Аз вече бях дълбоко вярващ и точно затова не се отказах. С вярата в Господ и с постоянство успях да се възстановя значително. Непосредствено след катастрофата можех да си движа само главата и едната ръка, даже и тя не работеше както трябва. Не можех да движа нищо друго. С много вяра, молитви, постоянство и рехабилитация, след две години вече бях във фитнеса и вдигах 100 кг с двете ръце.
Всички лекари, които ме виждаха, се чудеха как имам ръце, защото травмата на гръбнака беше много високо - С7. Стана едно разместване на шийните прешлени и притискане на гръбначния мозък. Но аз вярвам, че няма нищо невъзможно и че скоро ще се изправя на крака. Написах книга за перипетиите, през които преминах. Казва се “Аз, треньорът” и се очаква да излезе всеки момент.
- Къде ви оперираха и търсили ли сте други възможности за лечение?
- Оперира ме д-р Наков във ВМА. Изпратих снимки в Германия на много добри специалисти по гръбначните травми. Оттам дойде отговор, че операцията е направена толкова умело, че дори и те не биха могли да я направят по-добре. Така разбрах, че операцията във ВМА е изпипана както трябва и че след нея трябва да се прави само рехабилитация за възстановяване на движенията.
Затова не съм опитвал други терапии. Вярващ съм и зная, че неслучайно съм спасен в катастрофата. Не спирам да вярвам, че скоро ще бъда на крака, макар че вече минаха седем години от инцидента. Виждам развитие в тялото си. Помня какво бях в началото - изглеждах като скелет. В момента съм мускулест, защото тренирам ежедневно както себе си, така и деца, и други хора. Правя си рехабилитация, пускам си електростимулация. В залата имам уреди, чрез които се изправям на крака с тежести, и тренирам здраво.
- Разкажете за вашата фитнес зала в Русе и за заниманията ви с деца с увреждания.
- Любовта ми към тези деца и желанието ми да им помагам дойдоха благодарение на Господ. Той ме промени, даде ми тази сила и вяра да продължа да се боря и да живея пълноценно, вместо да легна и да се оплаквам, че нищо не е както трябва в тази държава.
В Библията пише “да обичаш Господ с цялото си сърце” и “да обичаш ближния както себе си”. Идеята да направя фитнес зала се роди от желанието ми да имам място, в която да мога да тренирам и в инвалидна количка. Преди това тренирах деца с увреждания на стадиона и на други места. Но ми се искаше да има специална зала за това. Защото тези деца са буквално затворени в себе си. Зная какво може да направи за тях спортът - да им върне вярата в себе си, да им даде увереност.
Това да обичаш ближния си както себе си, не е въпрос на чувства и емоции, а да видиш нуждата и да я задоволиш. И аз видях нуждата от такава зала, която да не е просто рехабилитационен център, където се правят масажи и раздвижвания, а да се тренира. Идеята ми е да използвам спорта като средство, което да възстановява децата и вътрешно, и външно, и душите, и телата, и увереността в собствените възможности, и мускулите. Сега си давам сметка, че се случиха направо невъзможни неща, за да отворя тази зала. Сигурен съм, че няма друга такава.
Имаме специализирани уреди от чужбина, на които може да тренираш директно на количка, свободно и спокойно. Не ти трябва нито придружител, нито други хора да ти помагат. Това ме радва най-много, защото, когато тренирах в началото, се налагаше двама или трима да ме местят до даден уред. А това много ме тормозеше.
- Как се осъществи идеята за тази зала?
- Като нямаш средства, колкото и идеи да имаш, няма как да се случат. Но се отвориха сърцата на хората от цяла България и се намериха средствата. Помогнаха и спонсори. Община Русе ни даде помещение, в което да направя залата. Понеже помещението беше училищна столова, трябваше да бъде основно ремонтирано. Така вече имаме залата.
- Колко деца с увреждания тренират при вас?
- Вече имаме 8 - 9 деца и те са много щастливи. Чувстват се уверени.
Родителите им виждат подобрение във физическите им способности и психологически подем у тях. Такива деца с увреждания - било детска церебрална парализа, било с друго нещо, трябва постоянно да ходят на логопед, на рехабилитации, на масажи. Понякога това им идва в повече. Едно момиченце тренира при нас. Майка му ни каза, че то за първи път отива някъде с желание. Всичко това е благодарение на Господ. Той ме е благословил с тази зала и ми дава вяра и търпение да помагам на тези деца. Тренирам ги безвъзмездно.
- Вървят ли още благотворителни кампании за дооборудването на залата?
- Искаме да вземем още два уреда. Единият е за прохождане, за да специализираме пътеката с допълнения отгоре, които да държат тялото - да имитираме локомат. Имаме също нужда от рампа за инвалидни колички, защото трябва да се преодоляват двадесетина стълби. Чакаме да ни изпратят 2 - 3 оферти. Рампата е скъпа, над 20 000 лева. И сега имаме начин да качваме количките, но е по-сложно и трудоемко.
Мара КАЛЧЕВА
Всеки, който иска, може да помогне с нещо, защото има разходи и по поддръжката на залата. Банковата сметка е в УниКредит Булбанк, IBAN: BG49UNCR70001522571522, титуляр Светослав Захариев Самуилов.
