Успех е отпадането на ограниченията за финансиране на трансплантация на бял дроб в чужбина. Вече има един успешно трансплантиран пациент във Виена, а 7 са в листата за чакащи. За проблемите в диагностиката и лечението на пулмоналната хипертония разговаряме с доц. д-р Иво Петров.
- Доц. Петров, трудно ли се диагностицира пулмоналната хипертония?- Проблем е, че симптоматиката и находките много често се отдават на други заболявания, на друг тип сърдечна недостатъчност и рядко се мисли, че те може да се дължат на белодробна хипертония. Ехокардиография по индиректни данни може да даде информация за наличието на заболяването. Защото в напредналите си фази белодробната хипертония уврежда сърцето и води до дяснокамерна сърдечна недостатъчност.
За диагностика трябва да се направят няколко неинвазивни и едно инвазивно изследване, свързано с измерването на налягането в белодробната артерия. Прави се ангиография, при която се установява колко е развита фиброзата и удебеляването на съдовете. Това е и най-обективният начин за контрол на ефекта от медикаментозното лечение. Центровете, в които се прави такова изследване, са болница “Св. Марина” във Варна, в “Св. Анна” в София и в Националната кардиологична болница. Но все още предстои диагностиката на пулмоналната хипертония
да стане рутинна практика
навсякъде в България.
Има страни, в които благодарение на правилния скрининг, заболяването е овладяно, пациентите са много добре контролирани и при тях преживяемостта е по-голяма. Голяма част от пациентите, за съжаление, са в млада възраст. Ако те се лекуват правилно и навреме с комбинация от медикаментозна и хирургична терапия, може да се спре развитието на пулмоналната хипертония, т.е. фиброзирането и задебеляването на съдовете. Тогава пациентите остават работоспособни. Но когато фиброзирането стане необратимо, лечението е неефективно. Тогава единственото решение е трансплантация на бял дроб.
Затова трябва да се мисли за ефективен скрининг, за профилактика и ранна диагностика. Тези пациенти не са гигантска бройка, така че не биха натоварили съществено бюджета на Касата. За съжаление мисленето на здравните институции у нас не е ориентирано към профилактика и контролиране на заболяването.
- Какво е лечението от гледната точка на специалистите по съдови заболявания и кардиология?
- Ние се занимаваме с тромбоемболичната форма на пулмоналната хипертония, която е и най-лечима. Много често обаче
остава неразпозната,
защото в 25% от всички аутопсии се откриват белези на масивна белодробна тромбемболия. Тя е толкова смъртоносна, колкото и миокардният инфаркт. Но когато бъде открита навреме, може да бъде ефикасно лекувана с венозна фибринолиза или с интервенционалните методи - директно разбиване на тромба, запушил белодробната артерия.
Но в т.нар. сива зона попадат пациенти без тежка симптоматика и болестта им остава неразпозната. Много често при тях има съмнения за остър миокарден инфаркт и те се насочват за коронарография. Ако изследването покаже, че имат проходими коронарни съдове, те не се лекуват и се стига до хронична форма на заболяването.
Само петима българи с късна фаза на емболична пулмонална хипертония са изпращани на животоспасяващи операции в Австрия и в Чехия. Операцията представлява “обелване” на вътрешния слой на белодробната артерия заедно със задържалите се тромботични маси. Това възстановява циркулацията на кръвта и сваля хипертонията. Но тази методика още не се прилага в България. Парадоксално е, че имаме толкова много болници, дори повече, отколкото ни трябват, а общо около 5500 българи с всякакви заболявания се лекуват в чужбина.
Мара КАЛЧЕВА
