Мария Статулова е една от обичаните и популярни театрални и киноактриси. През 1975 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов", а през следващата година получава наградата на Съюза на артистите в България за най-добър млад актьор. Трупа стаж в театрите в Кърджали и Ямбол. След това играе в Сатиричния театър в София.
Сред множеството филми, в които е имала роли, са: “Откраднати очи” (2005), “Дунав мост” (1999), “Да обичаш на инат” (1986), “Маневри на петия етаж” (1985), “Адаптация” (1981), “Дами канят” (1980), “Авантаж” (1977).
Участва в сериалите "Забранена любов", "Седем часа разлика", "Стъклен дом", "Столичани в повече", "Под прикритие".
Мария Статулова е съпруга на известния режисьор Димитър Радичков, син на писателя Йордан Радичков. Участва в различни благотворителни кампании, последната от които е посветена на рядката болест пулмонална хипертония. Ето какво сподели за здравето, щастието, лекарите и живота си обичаната актриса специално за MyClinic.
- Г-жо Статулова, разбрах, че участвате благотворително в кампанията “Сини устни”, посветена на болестта пулмонална хипертония, защо го правите?
- Участвала съм в кампания за набиране на средства чрез търг на картини, за да се купи апарат, който да прави изследвания за рак на гърдата в Онкологията. Това беше преди няколко години, проведе се в Народния театър. Много се радвах на това, защото всички сме жени, ние сме по-добрата половината от човечеството както казваше Радой Ралин. Затова мисля, че участието ми там е за добро, една капчица добрина от мен, за да могат всички дами да се изследват и по-бързо да се установява дали има причина за притеснение. Дай Боже да няма.
Сега наскоро се снимах в друга благотворителна кампания, посветена на рядката болест пулмонална хипертония, за която нищо не знаех. Като се появи в театъра това момче - Тодор Мангъров - което е преживяло болестта, но го видях жив и здрав, реших да се снимам за изложбата, която се открива на 5 май в градинката на “Кристал”. Участвам, тъй като никой не е застрахован от нищо на този свят. Затова много се радвам, че успях да допринеса за каузата, макар и с нещо нищожно - като една снимка. Но поне да се чува и да знаят хората какво представлява тази болест пулмоналната хипертония, която засяга белите дробове, изразява се с тежък и сериозен задух, невъзможност да се движат и да извършват елементарни физически усилия. Разбрах, че предимно млади хора боледуват от заболяването, което е още по-жестоко. Хубаво е, ако е възможно, знаейки информацията, хората да могат по-рано да стигнат до специалист.
Аз с удоволствие помагам там, където може, особено на църкви. Дори една керемидка да знам, че съм сложила, пак се радвам, защото знам, че съм помогнала с нещо. Това ме прави щастлива, интересува ме и да направя някой друг щастлив. Както сме си говорили с Невена Коканова, има хора, които се раздават в този живот и други, които и едно грахово зърно не са дали никому. Аз предпочитам да се раздавам, пък каквото стане...
- Чудесно е, че се ръководите от благородни намерения, но за жалост кампаниите никога не са достатъчни...
- Да, в същото време побеснявам от това, че за всяко нещо, за всяко болно дете или възрастен човек напоследък трябва да се набират средства, за да се лекуват. Като няма държава може би това е разбираемо, въпреки че
не е този редът за лечение на тежко болни
хора в едно нормално човешко общество. Дразни ме това, че хората са принудени да просят, да се хранят от изхвърления боклук. България е нищожна, малка, селска страна, голяма колкото Мадрид например, нека да си го кажем направо. Но елементарни простаци се замогват, а не дават и една стотинка за някакви човешки неща. Живеем в чернотията, не знам дали ще доживеем да имаме по-добър стандарт на живот.
Искам да живея нормално, както и децата ми. Омръзна ми тази борба цял живот за какво ли не, не може ли да си поживеем малко вече?! Не мога да бъда доволна, макар че Томас Ман е казал: “По-добре недоволен човек, отколкото доволна свиня”, така че да не бъдем прекалено черногледи. Вярвам в доброто, в Бог също.
- Какво е мнението ви за лекарите?
- Имам страшно много приятели лекари, които обожавам. Не знам как да им го докажа и покажа. Аз ги обичам до края на света. Мога да спомена и да благодаря чрез вас на д-р Нели Николова, на д-р Кирчо Праматаров, на д-р Захари Тончев, на проф. Тома Пожарлиев, на д-р Николай Болтаджиев, на д-р Татяна Върбанова и още много други лекари и сестри, които са ми помогнали в този живот и без които не мога да живея, толкова ги обичам. Това е моята банда, без която не мога, това са лекари, на които, когато и да позвъня, никой от тях не ми е отказал, дори да дойде вкъщи. Аз така разбирам приятелството и взаимната ни обич, освен да се събираме и да се веселим, да можеш да разчиташ на някого - той е на другия край на жицата и няма да те изостави.
Обожавам лекарите и в същото време съм бясна за това, когато по цели седмици няма инсулин в аптеките и си принуден да звъниш по складове и къде ли не.
Имам близки и приятели, които са диабетици
и с дни висят по опашки, при личния лекар, в здравната каса и т.н. Както казваше Константин Коцев: “Всичко в тази страна е направено да не ти е удобно.”
Нищо не е оправено в тази здравна система. Не може да обричаш на изчезване от човешкия род възрастни хора, деца и т.н., да не се доставя животоспасяващо лекарство, не става дума за аспирин все пак... Има проблеми и с лекарствата за онкоболни, а статистиката е чудовищна - всеки пети в България е болен от рак! Но по-добре да не ги мислим тези неща, да гледаме напред и да вярваме, че всичко би могло да бъде прекрасно.
- Вие как си обяснявате тази масова заболеваемост от рак в последните години?
- Ами как да си обяснявам този бум? Кое е чисто - нима въздухът е чист, нима храната и водата ни?! Какво ядем?! А храната отива в червата и в целия организъм, оттам нататък всичко се разрушава. Аз много пътувам в страната и обичам като сврака да нося вкъщи домашно приготвен хляб или други вкусни храни. Не мога да си представя защо сиренето, когато го сложиш в кутия с вода, отгоре има розова ципа? А веднъж беше синя! Аз сменям марките на сиренето и какво друго да направя - откъде да знам какво има в него.
Общо взето, набелязала съм си някакви магазинчета, където мисля, че има по-чисти продукти и пазарувам от тях. Така че смятам, че боледуваме от общото замърсяване.
Аз обичам сокове от портокали и лимони, обичам ябълки, ягодите са най-любимият ми плод. Хапвам си лютиво, обичам го. Иначе тази мода със семена и други нови диетични храни мисля, че е бошлаф работа, дето казваше баба ми. Мисля, че това е начин да им купуват боклуците.
- В кои постановки участвате напоследък?
- Пътуваме из страната с постановката “Маршрутка”, възстановихме я с голяма радост, постави я Пламен Масларов, лека му памет. Хората ни харесват. Пътуваме с “Благородния испанец”, великолепна комедия, която направи Велко Кънев, вечна му памет. С “Големанов” също, която Георги Стоилов постави и за съжаление също вече не е между нас. “Имам нужда от теб” - чудесна пиеса, направи я Илия Добрев. “Избори до дупка”, също прекрасна комедия.
Пътешествам, играя, забавлявам се. Радостта ми е голяма, като се видим с колегите, винаги има за какво да се смеем, колкото и да сме уморени. Това е нашият живот - на колела. Моята работа е доста изразходваща. Да се молим на Господ да сме живи и здрави и да имаме виталност, която да ни държи и крепи. Много талантливи хора си отиват, но това е животът - гигантска въртележка - понякога виенското колело се разваля и някои от люлките ги сменят с други...
Мен ме зареждат пътуването, любовта ми към живота, аз съм влюбена в него, любовта ми към децата ми, към приятелите ми, към цветята.
Маргарита Благоева
