Д-р Филиз Абидин: Морално удовлетворена съм от държавната награда, но мисля за работа в чужбина!
В "Спешна помощ" - Кърджали бяхме като на война
Д-р Филиз Абидин беше наградена с Почетния знак на Министерството на здравеопазването за спасяването на бебе в снежния ад в родопското село Рани лист на 7 март. 26-годишната лекарка завършва медицина през 2006 г. в Пловдивския медицински университет. Веднага след дипломирането започва работа в Центъра по спешна медицинска помощ в родния си град Кърджали, където е и досега. В момента е специализант последна година по спешна медицина.
Ето какво сподели д-р Абидин за в. “Доктор”.
- Д-р Абидин, има ли доктори в семейството ви и защо избрахте тази професия?
- Няма доктори във фамилията, но от малка голямото желание ми беше да стана лекар, да помагам на хората. Единствената възможност за специализация беше спешна медицина и това започнах. Наложи се да прекъсна две години заради майчинство. Имаме си момиченце с мъжа ми д-р Сархат Ахмед, който също работи в спешния център в Кърджали. Детето е най-голямата ни радост. Съвсем наскоро се върнах след майчинството на работа - на 18 февруари.
- Това, че и вие сте майка, ли ви мотивира да вървите в преспите с часове, за да помогнете на едномесечното бебе в с. Рани лист?
- Със сигурност и това повлия при взимането на решението да стигна до детето при такива тежки условия. И аз съм майка и се поставям на мястото на родителите на бебенцето. Този адрес се получи в най-тежките дни, когато снеговалежът беше доста силен, а техниката още не се беше задействала да разчиства пътищата. Бащата на бебето ни чакаше на спирката в началото на самото село. Бяхме с високопроходима кола (щаер), но разбрахме, че в този момент до махалата на този човек не може да се стигне. Предупредих шофьора, че ще тръгна сама. Бащата на болното дете ми осветяваше пътя с прожекторче, помогна ми и с това, че ми носеше чантата, понеже аз съм дребничка. В такава ситуация човек трудно се справя с ориентирането, с ходенето и с носенето на тежката докторска чанта. Адресът беше в последната къща на Горната махала, на 2-3 км, но
в тези преспи разстоянието ми се струваше по-голямо
Навсякъде беше снежна пелена, пътят не беше разчистен, а и стръмен нагоре. Доста дълго вървяхме.
- Добре ли е сега бебенцето?
- Надявам се. То беше с генерализиран обрив по тялото. Оставих го в болницата, където му назначиха лечение. После ходих още веднъж в същото село на адрес и питах за бебенцето, но хората не знаеха. При този сняг махалите са изолирани една от друга.
- Сега нормализираха ли се нещата в региона?
- Допреди два дни имаше все още непроходими селища, без ток, без вода. Ситуацията продължава да е критична. Ходи се с високопроходими машини на “Гражданска защита”, на Пожарната. По високите планински места със сигурност има още сняг.
- Първа такава зима ли ви е?
- Случвало ми се е и преди пет години да ходя на адрес с високопроходима кола щаер. Беше в доста отдалечено от Кърджали село, където нямаше възможност да се стига с нашите линейки 4х4. Тръгнахме тогава в 19 ч. и се върнахме през нощта към 23,30 ч. Но такава тежка ситуация като сегашната поне аз не помня. Проблемът е, че нямаше електричество, джиесем и интернет връзки, по никакъв начин не можеше да се комуникира с нашите филиали, не можеше да им се предават адреси. Наистина бяхме като във военно положение.
- Вашият съпруг също беше от героите в кризата. Нали той стигна до пациент с гумена лодка през яз. “Студен кладенец”?
- Викнаха го за пациент, ухапан от стършел, с тежка алергична реакция. В такава ситуация се ходи с реанимационен екип. На мъжа ми се падна този късмет да ходи на адрес, където не може да се стигне по суша. Единственият път е с лодка през язовира. Газил е във водата, за да се качи на надуваемата лодка. Бил е сам с цялата реанимационна апаратура, защото нямало място за фелдшера. Най-куриозното в случая беше, че
по средата на язовира се сетил, че не може да плува
При нас се работи екстремно. Всички колеги от “Спешна помощ” са изпадали в критични ситуации.
- Добре ли са оборудвани вашите линейки?
- Медицинското ни оборудване е прилично. Линейките са ни сравнително нови - на 5-6 години, но са амортизирани, защото адресите са предимно по планински села и махали. След като няколко пъти колата пътува по такива пътища, тя се съсипва. Имаме една военна кола щаер, дарение чрез БЧК от Швейцарската армия. Щаерът е 6х6, по-мощен. С такива коли се ходеше на труднодостъпните места по време на кризата. Но щаерите не са оборудвани, в тях няма медицинска апаратура, няма отопление.
Сега ни обещаха добре оборудвани, високопроходими коли, подходящи за планинските райони, като Ардино и Крумовград. Това е за удобство не само на медицинския персонал, а най-вече за пациентите. Разстоянията са дълги и е доста рисковано да се транспортират пациенти в автомобили без апаратура.
- Какви бяха основно проблемите на хората, за какво ви викаха в снежната виелица?
- При нас спешността е доста разнообразна, но гледахме максимално да прецизираме случаите след конферентни връзки. Хората бяха консултирани от координационната централа - било от лекар, било от медицински персонал. Като патология сме имали инсулти, инфаркти, болни деца. Първото детенце, което докарах, беше от с. Житница, Чернооченския регион. Беше на антибиотично лечение, но състоянието му се влошило. Цяла нощ не спало, със затруднено хъркащо дишане. То беше с бронхиолит, трябваше му болнично лечение. Медикирахме го на място и го докарах в болницата в Кърджали.
- Смятате ли да продължите да работите в системата на “Спешна помощ”?
- С много голям хъс започнах работа и продължавам да работя с голямо удоволствие.
Спешността, адреналинът ми е в кръвта
Но когато имаш семейство, вече си с друга гледна точка, искаш повече спокойствие, повече свободно време. Изхабява цял живот да се занимаваш със спешна медицина. Ако има възможност, ще се насоча към физиотерапия или друга медицинска специалност, която не е свързана с нощни дежурства. С мъжа ми сме на такъв график - едно дневно, едно нощно дежурство и три дни почивка. Правим така, че един от нас да си е вкъщи, за да гледа детето. Имаме по 12-13 дежурства на месец. С една заплата в България обаче трудно се оцелява и почти всички спешни лекари работим на по две или три места. Умората си казва думата, особено след години работа на няколко места.
- А мислите ли за работа в чужбина?
- Да, като всеки млад човек. Ако в България нещата не се променят по отношение на специализациите, на възможността за реализация, за повече сигурност, всеки си мисли и за чужбина.
- Правихте ли си сметка колко ви струваше да завършите медицина, да специализирате и кога ще изплатите разходите със сегашните си доходи?
- По-добре да не правя такива сметки. (смее се) Не знам след колко години ще има възвръщаемост моето образование. Аз продължавам специализацията, която се води по държавна поръчка, с курсове в София, но всяко мое пътуване е свързано с много пари, повечето лични.
- Как приемате държавните награди, които получихте?
- Не се чувствам щастлива на фона на общото нещастие, но съм поне малко морално удовлетворена. Положителното в случая е, че Министерството на здравеопазването и другите институции не са безучастни. Усещаме някаква сигурност. Дано се случат добри реформи в здравеопазването, а и в другите сфери на живота, та да се задържи работещата част от населението, защото държавата се крепи на тях.
Мара КАЛЧЕВА
Ето какво сподели д-р Абидин за в. “Доктор”.
- Д-р Абидин, има ли доктори в семейството ви и защо избрахте тази професия?
- Няма доктори във фамилията, но от малка голямото желание ми беше да стана лекар, да помагам на хората. Единствената възможност за специализация беше спешна медицина и това започнах. Наложи се да прекъсна две години заради майчинство. Имаме си момиченце с мъжа ми д-р Сархат Ахмед, който също работи в спешния център в Кърджали. Детето е най-голямата ни радост. Съвсем наскоро се върнах след майчинството на работа - на 18 февруари.
- Това, че и вие сте майка, ли ви мотивира да вървите в преспите с часове, за да помогнете на едномесечното бебе в с. Рани лист?
- Със сигурност и това повлия при взимането на решението да стигна до детето при такива тежки условия. И аз съм майка и се поставям на мястото на родителите на бебенцето. Този адрес се получи в най-тежките дни, когато снеговалежът беше доста силен, а техниката още не се беше задействала да разчиства пътищата. Бащата на бебето ни чакаше на спирката в началото на самото село. Бяхме с високопроходима кола (щаер), но разбрахме, че в този момент до махалата на този човек не може да се стигне. Предупредих шофьора, че ще тръгна сама. Бащата на болното дете ми осветяваше пътя с прожекторче, помогна ми и с това, че ми носеше чантата, понеже аз съм дребничка. В такава ситуация човек трудно се справя с ориентирането, с ходенето и с носенето на тежката докторска чанта. Адресът беше в последната къща на Горната махала, на 2-3 км, но
в тези преспи разстоянието ми се струваше по-голямо
Навсякъде беше снежна пелена, пътят не беше разчистен, а и стръмен нагоре. Доста дълго вървяхме.
- Добре ли е сега бебенцето?
- Надявам се. То беше с генерализиран обрив по тялото. Оставих го в болницата, където му назначиха лечение. После ходих още веднъж в същото село на адрес и питах за бебенцето, но хората не знаеха. При този сняг махалите са изолирани една от друга.
- Сега нормализираха ли се нещата в региона?
- Допреди два дни имаше все още непроходими селища, без ток, без вода. Ситуацията продължава да е критична. Ходи се с високопроходими машини на “Гражданска защита”, на Пожарната. По високите планински места със сигурност има още сняг.
- Първа такава зима ли ви е?
- Случвало ми се е и преди пет години да ходя на адрес с високопроходима кола щаер. Беше в доста отдалечено от Кърджали село, където нямаше възможност да се стига с нашите линейки 4х4. Тръгнахме тогава в 19 ч. и се върнахме през нощта към 23,30 ч. Но такава тежка ситуация като сегашната поне аз не помня. Проблемът е, че нямаше електричество, джиесем и интернет връзки, по никакъв начин не можеше да се комуникира с нашите филиали, не можеше да им се предават адреси. Наистина бяхме като във военно положение.
- Вашият съпруг също беше от героите в кризата. Нали той стигна до пациент с гумена лодка през яз. “Студен кладенец”?
- Викнаха го за пациент, ухапан от стършел, с тежка алергична реакция. В такава ситуация се ходи с реанимационен екип. На мъжа ми се падна този късмет да ходи на адрес, където не може да се стигне по суша. Единственият път е с лодка през язовира. Газил е във водата, за да се качи на надуваемата лодка. Бил е сам с цялата реанимационна апаратура, защото нямало място за фелдшера. Най-куриозното в случая беше, че
по средата на язовира се сетил, че не може да плува
При нас се работи екстремно. Всички колеги от “Спешна помощ” са изпадали в критични ситуации.
- Добре ли са оборудвани вашите линейки?
- Медицинското ни оборудване е прилично. Линейките са ни сравнително нови - на 5-6 години, но са амортизирани, защото адресите са предимно по планински села и махали. След като няколко пъти колата пътува по такива пътища, тя се съсипва. Имаме една военна кола щаер, дарение чрез БЧК от Швейцарската армия. Щаерът е 6х6, по-мощен. С такива коли се ходеше на труднодостъпните места по време на кризата. Но щаерите не са оборудвани, в тях няма медицинска апаратура, няма отопление.
Сега ни обещаха добре оборудвани, високопроходими коли, подходящи за планинските райони, като Ардино и Крумовград. Това е за удобство не само на медицинския персонал, а най-вече за пациентите. Разстоянията са дълги и е доста рисковано да се транспортират пациенти в автомобили без апаратура.
- Какви бяха основно проблемите на хората, за какво ви викаха в снежната виелица?
- При нас спешността е доста разнообразна, но гледахме максимално да прецизираме случаите след конферентни връзки. Хората бяха консултирани от координационната централа - било от лекар, било от медицински персонал. Като патология сме имали инсулти, инфаркти, болни деца. Първото детенце, което докарах, беше от с. Житница, Чернооченския регион. Беше на антибиотично лечение, но състоянието му се влошило. Цяла нощ не спало, със затруднено хъркащо дишане. То беше с бронхиолит, трябваше му болнично лечение. Медикирахме го на място и го докарах в болницата в Кърджали.
- Смятате ли да продължите да работите в системата на “Спешна помощ”?
- С много голям хъс започнах работа и продължавам да работя с голямо удоволствие.
Спешността, адреналинът ми е в кръвта
Но когато имаш семейство, вече си с друга гледна точка, искаш повече спокойствие, повече свободно време. Изхабява цял живот да се занимаваш със спешна медицина. Ако има възможност, ще се насоча към физиотерапия или друга медицинска специалност, която не е свързана с нощни дежурства. С мъжа ми сме на такъв график - едно дневно, едно нощно дежурство и три дни почивка. Правим така, че един от нас да си е вкъщи, за да гледа детето. Имаме по 12-13 дежурства на месец. С една заплата в България обаче трудно се оцелява и почти всички спешни лекари работим на по две или три места. Умората си казва думата, особено след години работа на няколко места.
- А мислите ли за работа в чужбина?
- Да, като всеки млад човек. Ако в България нещата не се променят по отношение на специализациите, на възможността за реализация, за повече сигурност, всеки си мисли и за чужбина.
- Правихте ли си сметка колко ви струваше да завършите медицина, да специализирате и кога ще изплатите разходите със сегашните си доходи?
- По-добре да не правя такива сметки. (смее се) Не знам след колко години ще има възвръщаемост моето образование. Аз продължавам специализацията, която се води по държавна поръчка, с курсове в София, но всяко мое пътуване е свързано с много пари, повечето лични.
- Как приемате държавните награди, които получихте?
- Не се чувствам щастлива на фона на общото нещастие, но съм поне малко морално удовлетворена. Положителното в случая е, че Министерството на здравеопазването и другите институции не са безучастни. Усещаме някаква сигурност. Дано се случат добри реформи в здравеопазването, а и в другите сфери на живота, та да се задържи работещата част от населението, защото държавата се крепи на тях.
Мара КАЛЧЕВА
;void(0);){kind=link}
Коментари