Известният ни кардиолог всъщност не искал да се занимава със сърцата на хората. Или поне не точно както в момента. Доц. Иво Петров завършва медицина, без да подозира, че ще оплете и своята съдба с Аржентина. Дипломира се през 1992 г. и става неплатен доброволен сътрудник в “Св. Екатерина”. Издържа се като работник в склада за консумативи към сърдечната хирургия на Трета градска болница.
Макар да е роден на 18 март 1965 г. в малкото врачанско селце Малорад, Иво Петров е с двойно гражданство. Баща му е българин от Аржентина. Медикът специализира в Буенос Айрес, откъдето е и човекът, изработил първия стент - Хулио Палмас. И сега често ходи там, нарича Аржентина уникална страна, но избира да живее и да работи в България. Сам не знае защо - сигурно за да се научи да се справя с трудностите.
- Колко години вече се занимавате с кардиология, доц. Петров?
- Все още ги изчислявам, но всъщност завърших медицина през 1992 г. Първата ми болница беше “Св. Екатерина”, най-високотехнологичното здравно заведение по това време, флагманът на модерната медицина. Имах щастието, а и късмета да замина за 2-годишна специализация по инванзивна кардиология в Института по сърдечносъдови заболявания на фондация “Фавалоро” в Аржентина. После работих в болница “Токуда”, сега в “Сити клиник” - 22 години вече станаха.
- Фамилията ви има връзка с Аржентина, каква е тя?
- Това е едно от немалкото български семейства, което в 20-30-те години се разделя с България и отиват като емигранти в Аржентина. Пътуват дълго с кораб, повече от месец, с големи притеснения дали корабът ще издържи на вълните.
- Защо именно там?
- Защото Аржентина е била популярна по това време, както е и сега, с безкрайната си сякаш плодородна земя. И тъй като повечето емигранти са били земеделци, 120 000 българи избират именно Аржентина за втори роден дом. Там прадядо ми, който е бил земеделски кмет по време на правителството на Стамболийски, решава да се заселят. Баща ми е роден в Лас Бреняс, малък град, който е бил населен предимно с поляци и българи, в провинция Чако, доста на север, една от най-топлите части на Аржентина. Така фамилията ни се разделя на две.
- А след години баща ви се връща в България...
- Да, дядо ми решава отново да се върнат през 1949 г. Цялата им собственост е национализирана от правителството и те отново започват от нулата.
А в Аржентина са имали голяма памукова плантация
модерния навремето си вятърен генератор, първото радио, вършачки, инструментариум, необходим за събирането на памука. Никога и дядо ми, и баща ми не са съжалявали, че са се върнали в България. Брат му и сестра му обаче остават в Аржентина.
- Искали сте да следвате философия. Как решихте, че медицината е вашата специалност?
- Като всички млади хора, и аз се увличах по отнесени неща. В последните години на френската гимназия много се интересувах от източната философия, като едновременно с това играех бойни изкуства - айкидо и карате. Виждах се най-малкото като свързан с езотеричните знания, с психоанализата. Малкото места в университета обаче ме накараха да запиша медицина, с идеята да стана психиатър. Но в един момент дойде време за по-прагматични неща - в пети курс се ожених за моята ученическа и студентска любов Роси и трябваше да се грижа за семейството си.
Още като студент започнах работа във фармацевтичния склад на Националната кардиологична болница и поради естеството ми на работа започнах често да влизам в операционните. Носех материалите, но се заглеждах какво вършат големите светила. Като ми стана достатъчно интересно, започнах
да влизам в единствената инванзивна операционна -
тази на доц. Хинков. Така се отклоних от психиатрията и трайно заобичах кардиологията. Това, което ме впечатли, беше директната връзка между лечебния процес и състоянието на пациента.
Имаше болни, които в буквалния смисъл на думата излизаха веднага излекувани. Което не е точно така в психиатрията. В “Св. Екатерина” срещнах председателя на Дружеството на кардиолозите в България доц. Юлия Джоргова, която запали искрата в мен - тя е основният виновник да се занимавам с инвазивна кардиология. Проф. Чирков пък бе успял да направи така, че сестрите да се усмихват и да говорят възпитано, да не крещят на пациентите, лекарите да се отнасят с всеки болен като с нормално човешко същество, работехме по 12 часа и с удоволствие. И това не беше заради по-доброто заплащане.
- Така ли разбрахте, че окончателно това е вашата съдба?
- Толкова много горя в професията си, продължава да ми е интересно, че със сигурност това ми е съдбата! Искам още много неща да бъдат развити и подобрени у нас - оптимист съм за напредъка на инванзивната кардиология у нас, правя всичко по силите си да дам най-доброто от себе си като знания на българските ми пациенти. Но и досега са ми много интересни въпросите за човешките отношения, макар в момента да работя с високи технологии.
- Наистина ли занапред здраве ще получават само богатите хора, тези, които могат да си платят?
- Не, не е така и няма да бъде. Според мен
Здравната каса трябва да остане стълб в здравеопазването,
тя в никакъв случай не бива да изчезва.
Нейната роля е да подсигурява здравето на всички български граждани. Но в същото време не трябва да се пречи на възможността пациенти, които имат необходимост и възможност да получат избрания тип медицина, да не им се налага да пътуват в Търция, в Белгия, в Германия, защото у нас я няма.
- Колко болни са сърцата ни, докторе?
- За съжаление в Европейския съюз сме едни от първенците, заедно с Румъния, по сърдечносъдови заболявания. У нас има обективни обстоятелства за това - в пълния им кристален вид са изразени всички рискови фактори - тютюнопушене, обездвижване, диабет, артериална хипертония, стрес, затлъстяване.
Взаимоотношенията между хората влияят до голяма степен върху това как изглеждаме и доколко е здраво сърцето ни. Човек много често е принуден да поглъща конфликтите, да се примирява, като целият този адреналин, който се излива в организмите ни при стресова ситуация, не може физически да бъде изразходен - той влияе зле на сърцето и съдовете.
Българите сме лоши един към друг,
а това създава не само социално, но и междуличностно напрежение, което още повече увеличава стреса. Вместо да си помагаме, ние много често се предаваме. 46% от нас са пушачи. Освен това се храним изключително нездравословно - и като състав на храната, и като режим.
- Кой е по-важният орган - мозъкът или сърцето?
- Еднакво важни са! Дълго време, хилядолетия, се е смятало, че сърцето всъщност е седалището на душата. Може и да е частичка вярно, защото сърцето реагира на всяка по-сложна психологическа ситуация. Връзката между сърцето и мозъка е много директна - тя се опосредства не само чрез нервите, но и с хормоните. Колкото и цинично да звучи, човек спира да живее, когато спре сърцето му - затова то е много важно. Реално погледнато, сърдечносъдовите заболявания в еднаква степен засягат и двата много важни органа, сърцето и мозъкът най-много страдат от патологичните промени в съдовата система.
- Собственото си сърце как пазите?
- За съжаление нямам целенасочена програма за моето сърце. Повечето лекари като мен не изпълняват съществени профилактични програми, защото са много натоварени. Извинения от пациентите си не приемам - могат да спрат да пушат, да тичат по 20 мин на ден, да се хранят по-здравословно, без мазнини, с преобладаване на растителната храна и рибата в менюто си. Тези неща ще ги предпазят. А аз обичам да плувам, играя тенис на маса, скуош - това са ми любимите спортове. Имам огромна колекция от дискове с музика, докато оперирам, и в двете зали задължително слушам музика.
Люба МОМЧИЛОВА
Доц. Иво Петров: Исках да стана психиатър, но заобичах кардиологията!
Горя в професията си, продължава да ми е интересно
