Ирена Славкова е дипломиран магистър психолог и консултант, провежда когнитивно-поведенческа терапия. Дипломира се в магистърската програма “Психологическо консултиране” на Варненския свободен университет “Черноризец Храбър”. Завършва също обучение по “Личен опит”, “Базови умения” и “Специализирани умения” в център “Спектра” за обучение в областта на когнитивно-поведенческата парадигма.
- Г-жо Славкова, защо някои хора се обиждат много лесно и проблем ли е това?
- Когато някой се обижда на друг, това не изглежда като проява на агресивна реакция. Един казал, друг се засегнал, но нищо особено не е произлязло. Има обаче хора, които се обиждат и от най-незначителни неща и карат околните да бъдат нащрек и да внимават какво говорят.
Обидчивият човек има склонността да отнася всичко или почти всичко от казаното към себе си. Отстрани това изглежда като неадекватна реакция, която не издържа на никакви аргументи, но в неговите очи не е така. Той е убеден, че думите на шефа му съдържат забележка по негов адрес или че шегите на колегите няма как да се отнасят към някой друг. Все едно светът се е завъртял около него, но не с обожание и възхищение, а с цел да го критикува и да му се присмива.
- Каква е причината тези хора да приемат всичко толкова лично?
- Хората, които се обиждат лесно, имат ниско самочувствие и възприемат себе си като раними, уязвими и неспособни да се защитят. Трудно им е да се отстояват, да отказват и да комуникират от позицията на равнопоставеност. Те виждат света като недружелюбен и враждебен и поради тези причини стоят постоянно в позицията на жертва. А тъй като жертва без насилник няма, тази роля остава за околните. Обидата отправя следното послание: “Аз съм беззащитен (добър, свестен, работлив и онеправдан), а ти си лош и виновен (понеже обиждаш безпомощен човек като мен)”, “Ти си агресор и насилник”. Волно или неволно хората около обидчивия са принудени да играят често тази роля. Те започват да внимават какво казват, как го казват и пред кого.
Ирена Славкова
- Как се отразява това на отношенията?
- Неизказаното обвинение и вменената роля пречат на нормалното общуване и отношенията, които се свеждат до борба за странно надмощие - кой ще излезе по-прав (и обиден) и кой лош (и виновен). Характерно за позицията на жертва е пренасянето на отговорността извън себе си. Винаги е виновен някой или нещо друго.
- За какво не поема отговорност обидчивият?
- Например, за емоциите, които изпитва, за гнева, който не смее да покаже, понеже го смята за нещо лошо, или за безсилието и уязвимостта си. “Кой, аз ли се гневя? Глупости, няма такова нещо”. Не поема отговорност за положението, в което пак някой друг го е поставил. Не поема отговорност да види причинно-следствената връзка между поведението си и ситуацията, в която се намира. Когато човек поема отговорност за някакъв проблем, самият акт отваря път към решението на проблема. Поемането на отговорност и намирането на решение са като двете страни на една монета. Защото моят проблем мога да го реша единствено аз, а твоят проблем - единствено ти. Ако твърдя, че това не е мой проблем, тогава няма кой да го реши, понеже никой друг не го интересува.
- Какви вътрешни причини формират ролята на обидения?
- У обидчивия има натрупана много вътрешна агресия, която не намира естествен излаз, поради нагласата му да бъде винаги добър и да не изразява чувствата си. Тази стопирана агресия се освобождава по заобиколни пътища чрез стоварването на отговорността върху другите, които са лоши и насилници. Тогава вече обидчивият си дава правото да изразява своето “законно” недоволство и възмущение, което иначе не би дръзнал да покаже, защото не си позволява да се конфронтира директно. Но може да си позволи неявна агресия, която е замаскирана и не се осъжда от общественото мнение. Като цяло, такива хора са много критикарски настроени, знаят точно как трябва да се правят нещата и какво е щяло да стане, ако еди- кой си беше постъпил не така, а иначе. Те, обаче, си стоят на ниво “думи”, понеже здравата природна агресия, онази, която е в основата на самоизявата, положителната амбиция и самореализацията, при тях е блокирана.
- Кога и как се “раждат” обидчивите хора?
- Обидата не е сред базовите емоции, а се научава от детето, когато родителите се поддадат на обидата му и то разбере, че разполага със средство, с което може да ги манипулира. При непорасналите възрастни обидата продължава да бъде социален инструмент, а обидчивостта като черта на характера се превръща в психологическа защита и в средство за получаване на някаква изгода.
- Какви са ползите от ролята на жертва?
- Основната полза, която носи тази роля, е вниманието, което жертвата получава от другите, съчувствието, помощта. Това я кара да се чувства в центъра на нещата, значима в нещастието си, онеправдана и изпълнена със самосъжаление. Много е лесно в ролята на жертва да фокусираш върху себе си чуждото внимание и симпатия.
- Споменахте, че щом има жертва, има и насилник. Така ли е наистина?
- Понякога ролите са повече. Жертвата играе възлова роля в т.нар. триъгълник на Карпман. Американският психолог Стефан Карпман е идентифицирал един широко разпространен модел на социални взаимоотношения, който впоследствие е наречен на негово име. Този модел включва три страни - жертва, агресор и спасител, като задължителни участници са жертвата и агресорът, които винаги присъстват в тези отношения.
Там където има жертва, има и агресор. Агресорът съзнателно или несъзнателно търси и намира хора с подобни нагласи, които ще му “позволят” да излее върху тях агресивната си енергия, без значение по физически или вербален начин. Жертвата има пасивно поведение спрямо агресията, тя няма да отвърне на атаката, а ще се мъчи да я преживее и изтърпи или да се скрие, да стане незабележима. В тази роля агресорът удовлетворява своята потребност да доказва правотата си, да упражнява власт над другите и да намира отдушник за собствената си агресия, причината за която най-често по същество няма нищо общо със жертвата.
Понякога на сцената се появява спасителят. Това са хора, които, движени от благородни мотиви, винаги са готови да застанат на страната на онеправдания, да се борят за справедливост, да дават кураж на жертвата да отвърне на агресора. Както жертвата и агресорът, така и спасителят получава емоционални дивиденти от ролята си. Като подтиква жертвата да противодейства на агресора, той дава израз на собствената си агресия, която си е забранил да изпитва или показва, понеже поради възпитанието си я смята за недопустима. Всъщност, спасителят е прикрит агресор/жертва.
- Къде най-често се наблюдават такива взаимоотношения?
- Този вид социални взаимоотношения се наблюдават навсякъде - в семейството, в работния кръг, особено между началници и подчинени, дори в приятелските взаимоотношения. По-интересното обаче е, че един и същи човек може да играе и трите роли едновременно. Например, в работата си се изживява като жертва с авторитарен началник, претрупан от задължения и с ниско заплащане, в семейството си е агресор, който излива насъбралия се негатив върху съпругата/съпруга и децата, но също така е познат сред приятелите си като човек, който е готов винаги да предложи помощ, включително, когато никой не иска това от него. Сигурно ви се е случвало някой да бърза да ви “спасява” без да сте го молили.
Ако сте идентифицирали себе си в някоя от трите роли, със сигурност ще се откриете и в другите две. В това няма нищо лошо или осъдително - всички играем всякакви роли цял живот. Лошото тук е, че се възпроизвежда непрекъснато един модел на неефективни отношения, което само по себе си може да бъде изтощително и обезкуражаващо.
- Може ли човек да излезе от тези роли и как?
- Излизането от тези роли е трудно, но не е невъзможно. Първата стъпка е да се разпознаете в тях и да решите дали искате да продължавате по старому или искате да предприемете нещо.
Милена ВАСИЛЕВА
