Гневът ни пречи да сме щастливи

Случвало ли ви се е да сте критични, гневни, недоволни, да искате още и още, да тропате с крак, че заслужавате и ви се полага, а в реалността за вас все да няма? Въпросът ми е риторичен, разбира се!
Защо не получавам това, което искам? Защо за другите има, а за мен не? Защо по-често чувам критики, отколкото похвали? Защо работя, а нямам? Защо давам, а не получавам?...

Да видим... Гневът е естествена наша емоция. Гневим се, когато не се случва това, което сме очаквали.  Когато нашите представи и разбирания се разминават със случващото се в действителността, с реакциите и поведението на хората към нас. Гневим се, когато завиждаме на чуждото благополучие, любов, успех. Гневът, който преживяваме, ни води до неефективни действия. Прави ни неприятни за околните, защото обиждаме, осъждаме, лепим етикети и критикуваме хората, които не ни дават това, което искаме от тях. Езикът ни става язвителен, заемаме позицията на вечно знаещия и вечно правия морализатор, размахваме пръст, четем назидателно обвинителни актове, съдим категорично. Реципрочно на това, недоволството ни расте и процъфтява. Тялото ни не се чувства добре - имаме сърцебиене, треперим, дишането ни е учестено, главата ще експлоадира. 

Следващите редове са за тези, които поне веднъж са си казвали: “Искам да изляза от това състояние!”.

Какво ни казва гневът? 

Какво хубаво нещо ще извлечем от него?

Можем да погледнем на гнева така - той ни казва две неща:  първо, дава ни яснота какво е нещото, което искаме; и второ - показва ни, че ни липсва вяра, че желаното не е възможно за нас. Ще дам пример. Случвало ли ви се е да искате да си почивате, да се занимавате с любимите си дейности и интереси, да отидете на СПА, екскурзия или среща с приятели, но сценарият, в който живеете, да “не ви позволява това”. Или да искате да живеете в хубав дом, но родителите ви да не ви дават пари да си го купите. А смятате ли, че са длъжни? 


©Shutterstock

Или нещо по-простичко, искате да отидете да се видите с приятели, молите родителите си да гледат детето ви, а вместо съгласие, чувате гневното им обвинение, че не полагате грижи за семейството си и се чудите къде да хойкате. Искате да се наслаждавате на хобито си, но месечните доходи и разходи така се подреждат, че все недостигат средства за него. Партньорът ви е инертен, незаинтересован от вас, но предпочитате да си криете главата в пясъка и да не го виждате. Колегите ви са провокативни, гневни, недоволни, дразнят ви и ви разстройват, но нямате “връзки” да си намерите по-добра работа. На всичкото отгоре нямате приятел, на когото да излеете обидата на наранената си душа.

Да видим къде ще ни отведе гневът и да се запознаем с обкръжението му. Когато сме израстнали в среда, в която са ни критикували, осъждали, обиждали, ние се гневим тайно или явно, но дълбоко в нас е останало вярването, че сме точно такива каквито ни наричат: безотговорни, мързеливи, глезени, неблагодарни, несигурни, неуверени, капризни, раздразнителни, плахи, незначителни, бедни, обикновенни, прости, глупави, безволеви... И когато на това дълбоко ниво сме съгласни, че сме такива, ние мразим и осъждаме себе си, ненавиждаме се, не се харесваме, не се одобряваме. Изпитваме срам от себе си. Обидени сме на себе си, че сме толкова обикновени, незначителни, безлични, смятаме, че нямаме таланти, стойност. Срамът е разрушителен, той опустошава, изтрива и стопява ресурса, който имаме, заложбите ни, красотата ни. Като добавим и срама, свързан със сексуалността, самообезценяването е пълно. Когато изпитваме срам от собствената си незначителност, тогава се изпълваме с гняв към всичко живо и щастливо, към всеки чужд успех и благополучие, и започваме да обвиняваме целия живот и свят, че не получаваме това, което желаем, че никой не ни подкрепя да осъществим мечтите си. 

Пречките, които има в живота ни, 

не са от липса на подкрепа, а от подсъзнателната ни програма: “Аз съм обикновен, незначителен и няма с какво да заслужа благата на живота”. Ето това е посланието на гнева и отговора защо около нас има гневни хора, или такива, които ни карат да се гневим. Те са наше огледало и ни помагат да опознаем собствената си представа и отношение за и към себе си. 


©Shutterstock

Искам да ви предложа една техника, която Алексей Бъчев използва в практиката си. Благодарна съм му, че ми я припомни. Ето я: Затворете очи и повтаряйте многократно дума, свързана с тема, която в момента ви е актуална и искате да отработите. 

Например “незначи­телен/а”, “важно”, “проблем”, “срам”, “спънки”, “бедност”. Повтаряйте я до насищане. Ще усетите как в един момент думата сякаш изгубва съдържанието и смисъла си. Как действа техниката? - “отлепва” ви от това, в което “сте зациклили”, разсейвате се от това, в което сте се вторачили, отслабва силата му, разрежда сгъстеното напрежение. И в резултат се връща собствената ни енергия,

 уважението към себе си. 

А ако отидем и по-напред, ще “отворим” очи за същността, която носим и която сме отговорни да споделим с другите. Когато се освобождаваме от програмите в подсъзнанието ни, от ограничителните си вярвания, освобождаваме енергия, с която да реализираме потенциала си, целите си и да живеем живота, който искаме. Без да учим другите как да го правят. Без да искаме разрешение да постъпваме по начина, по който желаем, без яростта, че другите са щастливи. Когато започнем 

да живеем на тази честота, 

хората около нас, постепенно започват да уважават изборите ни, решенията ни и начина ни на живот. Защото ние уважаваме и ценим себе си, уверени сме, осъществяваме се и не очакваме случването отвън. Това от своя страна вдъхновява околните да последват примера ни - тоест, да живеят осъществявайки себе си от позицията: “Всичко е възможно, стига да виждаме собствената си уникалност и да имаме желание да я проявим”. Наистина тогава никой не може да ни спре. Всъщност никога никой не ни спира. “Спирачките” са в нас. И когато се гневим на околните, че ни спират, не ни разбират или на обстоятелствата, че не са в наша полза, тогава всъщност полагаме много усилия да убедим себе си, че щастието в нашия живот е дело на външни фактори.
Когато се “уловим”, че влизаме в модела на проблема е добре да си припомним, че той не е част от нас, от същността ни, а само от начина, по който реагираме и действаме. Ако сме осъзнати за това, можем да си го спестим. 

С днешния текст отново ви провокирам да сте смели, да отделяте време, за да се свързвате със себе си, защото само когато осъзнаем отговорността за собствения си живот, ще спрем да приписваме сила на хора и обстоятелства, ще хабим по-малко енергия в гняв и недоволство и ще видим, че и тревата в нашия двор е зелена.

Борянка Борисова, психолог