Когато не вярваме в себе си, не сме щастливи

Улавяли ли сте се понякога в раздразнение, придружено с безпокойство и напрежение, че трябва да свършите определена работа? В такива моменти тегобата на задължението се стоварва върху плещите ви. Хич не ви се ще да се захванете с предстоящото, дори да става въпрос за нещо, което извършвате с лекота, или дейност, която ви е приятна и ви харесва.

Днес искам да привлека вниманието ви върху това състояние, в което по инерция изпадаме и вършим работата си без радост и успех, с чувство за досадна неизбежност. Какво се върти в главите ни в такъв момент? “Трябва да сготвя, трябва да довърша проекта, трябва да изчистя, трябва да изпера, трябва да подредя къщата, трябва да изляза и да се видя с приятели”. Все едно някой друг ви задава задачите и ползите от добре свършената ви работа ще са за него, а вие ще бъдете употребени и няма да получите нищо в замяна на труда си. 

Какво стои под мрънкането и недоволството?

От една страна, неосъзната инерция да пеем в общия тон. Тази нагласа е доста разпространена. От друга страна - желанието ни, правейки се на жертви, да си спестим някои дела и да получим съжаление и одобрение. От трета - неувереността в себе си. Когато ни предстои важна задача, тя започва да ни нашепва: “Ще се справя ли? Какъв ще бъде резултатът? Ще спазя ли срока? Ще получа ли одобрение?”. Правим го дори когато става въпрос за дейност, която сами сме избрали и е желана от нас.

Как да се избавим и радостни да се направим?

Да си зададем въпросите: За кого правя това? Кой ще има полза от направеното? В какъв срок ще се справя (колко време ми е нужно, за да свърша със задачата)? Какво занимание за отпускане ще си направя, след като поработя добре? Мога ли да планирам дейностите си и да започна всяка в такова време, че да завърша без напрежение? За пръв път ли го правя? Нещо друго ли ми се прави? Какво? С кого? Къде искам да съм в този момент? Сам и неподкрепен ли се чувствам? 

Това последното понякога много “ни кърти”, защото искаме да споделим дейността с някого, защото знаем, че понякога двама работят по-добре, по-забавно, по-качествено, по-бързо и без досада. Но нека си припомним, че най-много време в живота си прекарваме сами със себе си. И не винаги можем да имаме присъствието на любим и вдъхновяващ човек. Затова днес искам да ви насърча да ви е хубаво със себе си и да си създадете такава нагласа, че да правите с радост и любов делата си. И да правите неща, които ви харесват и обичате.

Ще ви дам пример с творец, който искаше да не работи досадна работа от девет до пет, искаше да получава високи доходи от това, което създава, искаше и поле за изява. И когато срещна хора, които му осигуриха пространство за реализация - вместо да се задейства с всичка сила, да твори, той започна да мрънка,
 
да се оплаква и да се разболява 

Оказа се, че е по-лесно да обвинява икономическите и политическите условия в държавата, отколкото да се възползва от възможността, която бе му дадена. Изведнъж тази нагласа, за която говоря, се прояви ясно и в него нямаше никаква радост от дадената му възможност за реализация. Дейността изведнъж стана тежест и задължение... А когато се появиха първите поръчки, на дневен ред дойде и бунтът: “Не искам да ми казваш какво да правя, искам свобода за изява”. 

Прие създадените от себе си модели като наложени от друг, а ситуацията, в която се намираше - изпълнена с ужас за оцеляване. И тук дойде ред да видим неговата причина да приема дори и най-любимата си дейност като задължение. Ще я споделя с вас, защото в нея може да откриете нещо свое: “Когато бях малък, имах задължения вкъщи - почиствах, подреждах, и помагах на сестра си. През почивните дни и ваканциите бях при баба. Тя беше сурова жена. Не проявяваше нежност. Много работеше. За нея аз бях работна ръка, или така се чувствах. Сутрин тя много рано тропаше на прозореца на стаята, в която спях, и казваше: “Ставай, че има много работа, ще спиш на обяд...”. А след като се наобядвахме, намираше работа, която можеше да се върши на сянка или седейки... Така и не си поспивах. Гледах, че другите деца играят, но аз все не се включвах в играта им, защото не бях си свършила работата. Е, случваше ми се да поиграя - когато имахме гости, но то бе за кратко и след като сервирах масата... Така приех, че всичко в живота е задължение и след свършената задача идва нова. Така и никога не получих похвала, така и никога не се порадвах на свършеното. И сега, когато имам и най-обикновена задача или ми се струпат много наведнъж, това усещане се връща и ми става мъчно за мен. А не искам да е така, защото обичам това, което правя...”.

Ако сте в подобна ситуация, можете да си зададете по-горните въпроси, за да видите 

каква е вашата причина “да се задължавате и самосъжалявате”. 

Хрумват ми и още няколко неща, които може да направите, за да излезете от състоянието си. Ето ги: търсете положителна, съзидателна обратна връзка; комбинирайте любимата дейност с друга любима дейност; планирайте какво ще направите с постигнатото. Не забравяйте удовлетворението, което изпитваме, когато постигнем успех. Нали си спомняте, че когато отмятаме свършените задачи от дневния си списък, нивата на допамин в организма се вдигат и се чувстваме щастливи.

Всъщност дълбоко в нас стои увереността, че няма да се справим, както и вярванията, че в живота всичко се постига с много труд, че трудът е неимоверно усилие, и че сме жертва на различни обстоятелства. Ако във вас се прокрадват подобни мисли и нагласи, може да си кажете: “Правех досега така и не ми се получава добре, защо да не опитам по друг начин?”. И свършете работата си така, както бихте го направили, ако нямаше да плащате цената на хорското мнение, или доходът не е от значение. Тогава ще си дадете свобода и ще разгърнете потенциала си, а радостта ви ще бъде осезаема за околните и дори може да ги насърчи да последват подхода ви. А така около вас ще има съмишленици.
 
И в заключение искам да ви насърча да си припомняте, че никой не може да отнеме, оспори, принизи сътвореното от вас, когато си вярвате и обичате начина, по който се реализирате.

Борянка Борисова, психолог