Корените на тревожността

Тревожността е ежедневна спътница на днешния човек и негов стар познайник. Тревожим се за наближаваща опасност, надвиснало бедствие или неминуем провал. Чувството за тревожност може да бъде с различен интензитет - да започне с неприятно усещане, придружено от мрачни мисли и смътни притеснения, да премине през ярки картини, рисувани от въображението, и да стигне до ужасяващи апокалиптични сценарии. 

Днес ще погледнем дълбоко в това преживяване, за да открием пластовете му и да стигнем до чувството, което лежи в основата му. Защо да го правим? Защото, когато осветяваме тъмните страни в нас, ги виждаме, опознаваме, осъзнаваме и постепенно ден след ден освобождаваме напрежението, което пораждат, а така увеличаваме шансовете си да живеем добре и спокойни.

В психологията говорим за два типа тревожност - класическа и дълбинна. Първата обикновено е съзнателна. Тя е емоция, обусловена от страх за наближаваща опасност или надвиснало бедствие. При нея тялото реагира, човек се изчервява,  пребледнява, изпотява се, получава спазми в стомаха, дишането се затруднява, сърцето бие до пръсване, трепери. Тук става въпрос за емоционален тремор, след преминаването на който следва обща отпадналост в резултат на емоционалното претоварване.

Ето някои примери:

“Постоянно се чувствам напрегнат, в очакване на нещо. На какво?! Не зная... Паникьосвам се, имам чувството, че всичко се проваля, че ме подценяват, че съм пълен неудачник, че ми се сърдят.“  “Като че ли постоянно съм преследван от някого или нещо..., като че ли някой следи всичките ми действия, и ми казва: “Нямаш право да почиваш, нямаш право да спираш, трябва да работиш непрестанно, да носиш отговорност за всички”. “Често пъти сутрин ставам с мисълта: Какво ли ужасно нещо ще ми се случи днес?” Усещам неясна надвиснала опасност над мен. А реално няма. Харесвам работата си. В нея нещата са стабилни, доходите ми са сигурни”.  “Страх ме е от микроби. Непрекъснато се мия”. Последният пример е със случай на тревожност от предмети. “Страх ме е от нож, смятам, че някой ще се нарани или аз ще го нараня...”.  

Характерно при проявата на такава тревожност е да правим различни “магии” срещу нея. И ако в този момент си казвате: “Да, бе, да! Това не се отнася за мен!”, спомнете си колко пъти сте попадали в капана на суеверието и сте чукали на дърво или кръстосвали пръсти в джоба, вземате талисман, слагате си късметлийското шалче или вземате химикалката, с която ще ви върви, а дори може да не се бръснете, за да не обърнете късмета си.

Дълбинната тревожност е смътна, неопределена. Понякога 

напълно несъзнавана 

Проявява се като стомашно разстройство, чести позиви за уриниране, булимия, трескавост, необоснована припряност, внезапно притеснение, сърцебиене, без видима причина, изпотяване. При дълбинната тревожност осъзнаваме симптомите, но не съзнаваме тревожността. 

Ето пример: След дейност, извършена от нас, дълго време се питаме: бях ли достатъчно добър, всичко ли направих, направих ли го по подходящия начин, бях ли ясен, разбран, пропуснах ли нещо, добре ли бях облечен... Склонни сме дори да потърсим някой от присъстващите на събитието, да насочим разговора към него, за да чуем оценка за представянето ни. 

Чувството за вина

При дълбинната тревожност човек се чувства виновен, бързо си въобразява, че е отхвърлен, рови и предъвква и най-незначителните случки, които могат да станат повод за критика, упрек, лошо настроение на събеседника. За да избегне тревожността, човек се държи така, сякаш моли за прошка и благоволение.

Разбирайки, че другият не му се сърди, човек чувства, че му е простено, от което тревожността, предизвикана от ситуацията, изчезва. Ето го механизма на действие: тревожността се появява заедно с усещането за опасност, за несигурност. Човек се мъчи да се предпази от тази тревожност и да си върне сигурността. За да си я върне, прилага някакъв способ или се държи по определен начин. След това съзнателното усещане за тревожност изчезва. Например:

“Не обичам конфликтите, искам хората да се разбират, правя всичко възможно за това. Не съм злопаметен, аз съм толерантен”. Ако в тази ситуация човек изпитва чувство за вина, всъщност не понася да бъде скаран с някого, защото това за него означава: “Другият ми е сърдит и ме отхвърля”. Човек ще е щастлив от сдобряването, защото това за него ще означава, че другият му прощава. А това облекчава преживяването на чувството за вина. 

А защо толерантността тук е маска? Защото такъв човек несъзнавано е агресивен, той смята, че винаги е прав, но си играе на толерантен, за да бъде “гледан с добро око” и да му се възхищават за перфектния му характер. Така си спестява критиките, отхвърлянето, следователно и тревожността. Още няколко примера. “Имам кола. Здрава е. Но всеки ден проверявам състоянието й. По-силно е от мен. Защото отвътре един глас шепне: “Не направи каквото трябва”. “Живея сама. Доходите ми позволяват да бъда независима. Мога да спя до десет сутринта. Ставам в шест. Чувствам вина, ако почивам по-продължително. Тогава имам усещането, че върша нещо нередно. Чакам някой да ме упрекне за това”. “Ако някой е в лошо настроение, смятам, че ми е сърдит. Предъвквам случки с него, мисля за това, разсеян съм. Чудя се какво бих могъл да направя, за да го омилостивя”.

Нека видим механизма и тук: появява се усещане за несигурност, при дадени обстоятелства тревожността се засилва. Появява се чувство за вина. Човек прави нещо, за да си върне сигурността и да тушира тревожността.

---

Какво да направим?

За да опознаем тревожността си, е добре да си зададем следните важни въпроси: 

Какви механизми за сигурност прилагам? Върху каква сигурност се основава равновесието ми? Какви средства прилагам, за да избегна тревожността?

Нашата тревожност се поражда от страх да не бъдем отхвърлени, изоставени, критикувани, подценени, да не би да не сме прави, първи, посредствени, изрядни...

Под тревожността и чувството за вина стои страхът от отхвърляне и неприемане. Искаме да сме обичани, приети, ценни и значими. Страхът да не бъдем самотни, изоставени и изолирани е най-силният човешки страх и е причина за тревожността. Именно тази тревожност поражда перфекционизма. Човек си мисли, че когато е изряден във всичко, което прави, и във всяко взаимоотношение, в което е, няма как да бъде отхвърлен. Понеже според него е направил всичко както трябва, няма причина да бъде отхвърлен, няма да изпитва вина, че нещо не му е наред,  следователно няма за какво да се тревожи. 

За да поддържаме маската на перфектния човек обаче, изразходваме много психична енергия. Стараейки се да не бъдем отхвърлени от другите, подчинявайки действията и живота си да бъдем приети от тях, пренебрегваме себе си и собствените си нужди и се превръщаме в мазохисти.  А когато имаме възможност и подходящ човек срещу себе си, сме садисти. Тази динамика ще проследим в следващата статия.


Борянка Борисова, психолог