Защо и заради какво загърбихме женската си същност?

Една есенна екскурзия ме заведе в живописната Копривщица. Докато вървях по стръмния калдъръм, осъзнах, че нещо ме бе изпратило в друга реалност - спокойна, красива, чиста, подредена, желана, постижима.  Изморената ми от бързане, работа, задължения и отговорности душа сякаш натисна “пауза” и пое въздух. Влязох да разгледам възрожденска  къща музей и “залепнах” на една врата, над която пишеше: “Женска стая”. До стана за тъкане беше чекръкът, до него хурката с вълна, иглите за плетене, тези за бродиране, копринените конци  и сърмените гайтани. В стаята бе огнището и съдовете за готвене. В нея бе и люлката на детето. Разбрах, че винаги съм копняла в градското ми жилище да има такава женска стая, в която да създавам. Не ателие, взето под наем, в което да се чудя кога да стигна, как да му плащам наема и консумативите за ток, тоалетна и вода, а стая у дома, в която по пантофи и меки дрехи да творя, да проявявам фантазията си, да мечтая, да вниквам в себе си, да се изразявам, да се осъществявам, да говоря с детето си, да му показвам, да правя заедно с него...

Оснанах дълго подпряна на касата на вратата. В ума ми нахлуха думите на изморени справящи се жени.  “Не мога да издържам вече, изнервена и изтощена съм - децата, воденето на училище, прибирането, извънкласните форми, ученето, приготвянето за утрешния ден, чистенето, готвенето, прането, гладенето, подреждането на дома, задачите в работата, новите проекти, обученията за професионално развитие, задачите в работата и задължителните постижения, бързането, препускането, слугуването вкъщи, обтегнатите отношения, сексът... Всичко това отдавна ми тежи!!! Как да се справя?!”

Гледах пердетата с дантела и везаните възглавници и търсех отговорите. Кое е това, заради което ние, жените, живеещи сега, приемаме грижата за дома и семейството като слугуване? Кое е онова, заради което ни тежи да отглеждаме децата си, кое ни пречи да говорим с тях, да ги разбираме и подкрепяме? Как така не достигаме до партньорство с партньора си и ни тежи близостта? Кое ни отнема свободата? Отнема ли ни я наистина? Какво е за нас свобода? Къде губим енергията си? Какво се случва с нас като жени, че се отдалечаваме от женската си природа? Какво ни е по-интересно от това да бъдем жени? Какво ни привлече в мъжкия свят, че пожелахме да функционираме в него? Какво се случи с нас, че децата ни отглежда детегледачка, храната купуваме от топлата витрина на някой магазин и искаме домашна помощница? Какво се случи с жената в нас, та “домашно приготвена храна” е продукт, който се рекламира и продава скъпо? 

С какво подменихме смисъла на това да сме жени, какво вместо какво искаме да правим? 

И аз съм жена, и аз искам домът ми да е уютен, в отношенията с партньора да има взаимност, децата да са здрави, да им давам обич и подкрепа, 

цел са ми професионалните успехи, 

личното развитие и държа на времето за себе си. И аз искам да съм самостоятелна, независима, осъществена, споделена и съзидателна. И аз като жените, които консултирам, се питам как ежедневно да правя всичко това. И аз като жените, които консултирам, препускам през график и трафик и все по-рядко се грижа за себе си, а отговорностите ми тежат.

Нямам отговор и рецепта. 

Потърсих ги в себе си. 

И като всяка мъдра жена и тази в мен ми заговори.

“Чувствам се добре, когато почистя, подредя и украся къщата си. За мен е като медитация да простирам прането и да гладя дрехите. Докато меся хляб или курабии, дишам дълбоко и се отпускам. Докато готвя, влагам любовта си в храната. Когато мия банята, умът ми си почива. Когато тупам килима, изкарвам гнева си. Когато оправям леглото, си спомням топлите прегръдки и любовните мигове. Когато плета, нещо в мен се отпуска, надреждам плана за седмицата и забелязвам, че по-меко и спокойно обяснявам на детето задачата по математика. Когато успея да се разбера с детето, се чувствам пълноценна. Хубаво ми е, когато не бързам. Когато работя с моето темпо, спазвам срока. Знам колко мога да понеса. Знам къде е пределът и лимитът ми. Знам кога да спра. Доверявам се на интуицията си.  Позволявам си да плача. Разрешавам си да поискам и да помоля. Мога да приема. Мога да се облегна на мъжкото рамо.  Далечна ми е идеята, че съм слугиня, защото си чистя къщата. Когато го правя, аз се грижа за своя дом и семейство”.  

Да...

Излязох от възрожденската къща и тръгнах бавно по живописните улички. Припомних на себе си, че аз съм жена, че събирам в себе си, че в мен нещата зреят, развиват се и 

имат нужда от време, 

за да се “родят”. Те имат свой (а не мой) час, в който се появяват на белия свят. Аз мога да се науча на мъжките неща - да карам кола, да бъда адвокат, счетоводител, да сглобявам мебели и да поправям кранчетата на чешмата, да правя стратегия за изплащането на жилището. Но това изисква от мен много - когато извършвам тези дейности, използвам мъжката си енергия, а това означава, че не съм в природата си. Да, нужно е да изразходвам мъжката си енергия, иначе ще се натрупа и може да стана агресивна, пробиваща, завладяваща, нареждаща. Но как се чувствам, когато в ежедневието си извършвам предимно дейности, характерни за мъжката природа? Ами, изнервена съм, като съм все в мъжката си енергия.

Няма да говоря за джендър повелите на половете. Няма да издигам в култ домакинската работа и отглеждането на деца. Нито искам да представя миенето на чинии като леснодостъпна форма на релаксация. За друго искам да говоря днес. 

За жената във всяка от нас 

За онази красива, нежна, изящна, грациозна, крехка, обичаща, устойчива, даваща живот. За жената във всяка от нас, която събира, чака, дава, приема, разбира, подкрепя, насърчава, обгрижва. Къде е тя? Какво загубихме и какво ни даде това, че я поставихме зад жената, която успява, пробива, завладява, справя се, печели битки? Заради какво заглушихме гласа на женската си мъдрост, който ни казва какво да правим, кога да спрем, за какво да изчакаме, кое да подхванем? Как стана така, че се срамуваме от миенето на чинии и се гордеем, че сме изтощени от поредния реализиран проект. Кога, заради какво и с какво подменихме смисъла?

От известно време се питам какво е било това, което е давало смисъл на баба ми, кое е това, което дава смисъл на майка ми. От какво идва удовлетворението им и заради какво не се чувстват непълноценни и нереализирани. Те нямат успешна кариера. Баба ми се грижеше за голямата си къща и двор през целия си живот. Грижеше се за мен и сестра ми през ваканциите и заедно с майка ми правеха зимнина до среднощ. Работеха и се смееха. Не съм чула от тях, че заради мъжете и децата си не са се осъществили и са пропилели живота си. Не съм се усещала бреме за тях. Не живея с чувството, че за да ме отгледа, майка ми се е отказала от мечтата си.  

Пишейки тези редове, не казвам, че ще се откажа от професията си, но си обещавам, че няма да й позволя да застане между мен и мен, между мен и семейството, между мен и живота. Онази женска стая в Копривщица ми припомни смисъла на това да съм жена. Спомних си, че когато съм в своята женска енергия, мога да осъществя всичко качествено, красиво и навреме. Сетих се, че само когато аз съм жена, мъжът до мен се проявява като мъж.  

Борянка БОРИСОВА, психолог