Случвало ли ви се е да се ядосвате, понеже някоя мила съседка, доброжелателна роднина или загрижена приятелка си навира носа във вашите работи? Сигурно ви е познато? Обажда ви се често, задава ви въпроси, коментира компетентно случващото се с вас, дава ви съвети как да разрешите ситуацията си, казва ви как да постъпите, определя накъде да тръгнете в живота си, както и какъв избор да направите.
Случвало ви се е, разбира се! А как се чувствате в тази ситуация? Ядосани, притиснати, нападнати, незащитени, обявени за некомпетентни, незнаещи, неможещи да се справите и със ситуацията в живота си, и с вмешателството на доброжелателката.
“Защо обичаме да надничаме и да се месим в чуждите работи?” - ме питат напоследък хората. Замислих се и се сетих за няколко причини. Аз като човек, който често си е завирал носа в чужди истории, искам да ви разкажа, че има доста съблазън в това. Представете си, че ме търсят да разреша някоя заплетена ситуация. Заедно с гласа на професионалиста в мен могат да заговорят и други гласове: аз съм компетентна; експерт съм; имам знания и умения, каквито другите хора нямат; мога да предложа гледна точка, за която другите не са се досетили; имам опит в решаването на проблеми; мога да решавам проблеми (за разлика от тези, които са ме потърсили); умна, мъдра и опитна съм, защото ще разреша проблема; хората ще са ми благодарни, а аз ще съм герой. Съблазнително е, нали? Удоволствие е да мислиш за себе си като за знаещ, можещ, силен, справящ се, компетентен, опитен, мъдър герой! Защо ли искаме да се виждаме такива? Заради какво изместваме погледа от собствения си живот в чуждия?
Ето няколко възможни отговора
Ние, хората, обичаме да подкрепяме, да споделяме, да даваме. Когато даваме, се чувстваме големи, силни, имащи, справили се, успели.
Изкушаваме се да се намесим в чужди ситуации, защото виждаме ставащото се отвън. Гледайки отвън, виждаме по-ясно и пълно случващото се, виждаме цялата картина. Не сме въвлечени емоционално в случващото се, тоест не сме обзети от емоциите на участниците. От позицията на наблюдатели по-лесно можем да измислим рационално решение. А след като сме открили решение, вече сме нетърпеливи да се похвалим, да го споделим и да го наложим. После неусетно влизаме в ролята на експерти и раздаваме с пълни шепи от житейския си опит, мъдрост и знания - поучаваме, даваме съвети, намираме решение, изготвяме стратегия, определяме посоката...
Лесно се увличаме в това да бъдем експерти (и съответно герои), защото сме горди от себе си, защото сме разрешили сложна задача и сме помогнали на приятел, роднина, колега, съсед.
Преди да надникнем по-дълбоко в причините, поради които го правим, може да си зададем един въпрос: “Какво ли сме чували, когато сме били деца за помагащите професии - тези на лекари, полицаи, адвокати, учители?”. Възможно ли е много отдавна да сме си създали вярване, че упражняващите изброените професии са опитни, мъдри, знаещи, спасяващи, разрешаващи сложни загадки? Съответно те са престижни, уважавани, благородни. Възможно ли е, водени от това вярване, да се намесваме в чуждия живот неканени?
Варианти за намеса
Вариант 1
Намесваме се в чуждия живот, защото в нашия има много болка, скука или трудност, която смятаме за непреодолима. Например си мисля, че:
• Няма да постъпя коректно спрямо партньора си, като си тръгна.
• С партньора си имаме достатъчно общи финансови задължения, заради които си мисля, че не мога да си тръгна от него, въпреки, че отдавна не съм щастлив.
• Моята история е “твърде сложна”, няма решение.
• Аз съм обречена кауза.
И т.н., и т.н. Тогава, за да избягам от ежедневното преживяване на неудовлетворение, ще ми е по-лесно, вместо да насоча енергията си да променя личната си ситуация - да “нахлуя” в чуждата ситуация и да се правя на експерт.
Вариант 2
• Скучно ми е. В живота ми всичко е нормално, наред е, но няма тръпка, стрес, динамика. Не ми се занимава с учене и развитие, не ми се подхваща нищо ново. Няма ситуации, в които преживявам спадове и върхове, животът ми е като една права линия. А правата линия на мониторите за наблюдение на пациентите в болницата означава смърт. Тогава, за да внеса адреналин, разнообразие и каквото още ми е нужно, си намирам ситуация на приятел, роднина, колега, в която да се намеся.
Вариант 3
• Помагам на сестра/брат си. От помагане не ми остава време да живея живота си. Защо го правя? За да ме обичат майка и татко? За да им покажа, че съм пораснал и мога да се справям с живота? Защото се страхувам да направя важни избори в живота си и затова ги отлагам, като се ангажирам с благородна кауза? Защото не съм пораснал чак дотам, че да поема по пътя си, да направя грешките си, да ги приема, да понеса последствията и да се справя с факта, че и аз мога да сгреша.
Вариант 4
• “Виж колко знам и мога! Винаги можеш да разчиташ на мен! Мога да измисля стратегия за всякаква ситуация! Аз съм преминал през редица трудности и съм научил много от тях. Споделям го с теб, защото на мен нямаше кой да каже, покаже и подкрепи. Не бих искал като мен да се притесняваш, тревожиш, търсиш, губиш време, страдаш. Затова искам да ти дам. Но и заради друго искам - искам някой да види колко много съм преживял, страдал и лутал. Искам някой да го зачете и признае. Да го оцени. Да го уважи. Защото на мен ми беше трудно. Аз се справих с цената на много усилия и работа.”
Вариант 5
• Да погледам малко сеир. Как да разбера и да кажа: “Ооооо, ама на нас всичко си ни е наред!”, ако (като) нямам база за сравнение. Затова ще ида при съседката, приятелката, колежката, ще надникна в живота й, ще я поразпитам хубавичко, ще я предразположа, ще си се поотюхка тя и аз ще проверя дали и в другите семейства има непослушни деца, забравил рождения ми ден мъж, някоя и друга изневяра, двойка в бележника на тийнейджъра... И като разбера, че има, хем ще ми олекне, че и на другите се случва и не са идеални, хем ще имам иформация-оръжие, ако някой път ми каже нещо накриво колежката, приятелката, съседката, да я клъвна, много да не знае, хем ще й кажа какво да прави, щото тя явно не може да се оправи, като е загазила така... Добре, че ме има мен да й кажа какво да прави! Ей, как не се научиха тези хора да си живеят живота, бе!
Вариант 6
• Нямам какво да правя, програмата по телевизията ми е скучна! Да чета книги?! Аз да не съм в училище?! Да уча нещо ново?! За какво ми е?
Човек притежава любопитство и то е качеството, което ни кара да учим, да търсим отговори, да се развиваме. Когато го оставим “безработно”, то си намира обекти на изследване.
Вариант 7
• Тревожен съм, искам да намеря решение за своя ситуация, но ми е трудно и не съм сигурен и уверен дали ще се справя. Затова “репетирам” върху чуждата, за да тренирам и натрупам опит.
Толкова много думи написах, за да ви кажа, че си пъхаме носа в чуждите работи, водени от страх да насочим погледа си към собствения си живот в настоящия момент.
Борянка БОРИСОВА, психолог
