Петя Гарова: Болест на хипофизата ме направи Малечка Палечка

Петя Гарова или както сама се нарича Малечка Палечка, е на 27 години и живее в защитено жилище в Луковит. Цял живот е била в домове, тъй като родителите й са я изоставили. Петя е със заболяване на хипофизата, в резултат на което има нарушение в растежа и силно чупливи кости. Въпреки че е висока само 1 метър и навсякъде се придвижва с инвалидна количка, младата жена не е загубила смеха, доброто си настроение и отношение към хората. В нея няма злоба, негодувание срещу съдбата и живота, осъждане на хората, оплакване, макар че всеки ден дори един по-висок тротоар може да бъде непреодолимо препятствие. Тя е смела, с добро сърце, макар и малка - също като любимата си героиня Малечка Палечка.

Ето какво сподели за живота, здравето и бъдещето си Петя. 

- Петя, би ли разказала за твоята болест?
- Аз съм на 27 години, макар да не ми личат. Моята младост не ме напуска, в мен живее детето все още. Имам болест на хипофизата, проблеми с растежа и силно чупливи кости. Много съм крехка, малко по-грубо движение, дори при повдигане от друг човек, може да ме заболи нещо - най-често ребрата. А иначе като малка много пъти съм си чупила крайниците, най-вече краката. Откакто се помня съм в домове. Познавам само баба и дядо и някои братовчедки. Баба и дядо започнаха да ме посещават още в дома в село Петрово, до Сандански, където живях до 13 г. През 2002 г. ме преместиха в Луковит, защото директорката търсеше деца за първи клас. Тя видя, че сме будни деца, избра ни - мен и още 3-4-ма, и тръгнахме на училище. От тогава започна нашата промяна в живота. Тогава за първи път отидох на море, ходехме и на лагери. Животът ми стана по-интересен, започнах да приемам реалността по-трезво. В Петрово бях галено момиченце, леличките много ме глезеха. Там беше и моето кръщене, имахме хубави моменти и празници. Моята кръстница е Добринка Филчева, която работеше в дома в Петрово. Аз не съм силно вярваща, но знам, че има сила, която ни крепи и ни помага в трудните моменти.

В дома в Луковит пък издадоха през 2002 г. моята стихосбирка. И сега продължавам да пиша, но повече разкази и есета. Преди 2 години завърших професионална гимназия, с икономически профил съм. Не ме влекат обаче числата, аз съм творческа личност и много обичам животните. Искам да им се радвам, да ги гледам, да ги храня. Бих работила в магазин за животни като помощник - не искам много, а само да бъда около тези мили същества. В жилището в Луковит си гледам едно куче на двора, имам 2 заека, хамстерче - живеят в клетка в коридора и любимото ми морско свинче Алф.
Сега се надявам към общината в Луковит да се открият проекти за обучение в различни профили и евентуално след това да си намеря работа. 

- Ти сама ли се нарече Малечка Палечка?
- Сама реших да се нарека Малечка Палечка преди около 2 години. Харесва ми самата героиня, че е смела, с добро сърце, макар и малка на ръст. Също като мен, въпреки че аз не съм най-смелата. Аз 

се страхувам да не падна, 

от неизвестното също, боя се и от насекоми. Може би най-много ме е страх от падане, защото цялото ми детство премина в гипсове и е много болезнено. 

- При какви условия живееш сега в Луковит?
- Тук сме общо 10 човека в защитено жилище, което е социална услуга към общината. В стая спим по двама-трима. Много по-добре е в това жилище, отколкото в дом. Паркът на Луковит е наблизо и всеки ден, когато е хубаво времето, ходим там. Има 6 човека персонал, които се грижат за нас през деня до 21 ч. вечерта. Аз изобщо не мога да ходя. Стъпвала съм на крачета като малка, един ден се опитах да седна на столчето, много лошо паднах, счупих си крака и оттогава страхът ми надделя над желанието да ходя. Мога да се закрепя здраво за леглото и с крачета леко пристъпвам по земята, но това е всичко. Затова съм вързана за инвалидната количка. 

Скоро получих нова акумулаторна количка и с нея ходя много по-лесно навсякъде. Тя ми помага да бъда по-независима, мога да излизам сама, без да разчитам на някого да ме бута. Макар че дупките по тротоарите и улиците създават големи проблеми и за акумулаторните колички. Скосяването на тротоарите също не е изчислено добре, едни са много стръмни, други са прекалено високи. Мъка е придвижването с инвалидна количка по тротоарите у нас. Трябва да се движа по шосето. Бих посъветвала един министър да седне на нашия стол и да опита няколко дни да се придвижва с инвалидна количка, да видим дали ще се справи? Само да изляза от оградата на жилището и 

препятствията започват, 

камъните и дупките ме посрещат...

- Не си ли мислила да се лекуваш - сега вече има хормони за подобряване на нарушения растеж?
- Аз не искам да приемам хормони и лекарства, свикнала съм със съдбата си, приела съм се такава каквато съм. Не искам да рискувам здравето си с някакви изкуствени хормони. Това е моята съдба и така ще живея. Не се харесвам особено, но за мен е по-важно, че съм жива и здрава.

Още след раждането ми, лекарите са казали как ще се развия и затова са посъветвали родителите ми да ме изоставят в дом, тъй като са решили, че няма да оцелея повече от 3-4 месеца. Аз обаче все още живея. Не съм и джудже, защото имам дълги, нормални ръце и развита глава, но тялото ми е малко. Краката са изкривени заради многото счупвания, не знам даже колко са на брой. Аз съм висока 1 метър. Имам и проблеми с бъбреците, даже преди Коледа получих бъбречна криза и се наложи да вляза в болница. Имах две камъчета в бъбреците, единият успях да изхвърля, но другият още е в мен. Приличам на дядо и той е така с бъбреците. С баба и дядо си поддържаме връзка, чуваме се по телефона, пращат ми колетчета.  

Имам нужда от повече разбиране, иначе в материален план всичко ми е осигурено. 

---

Две от стихотворенията на Петя, писани миналата година:

Присъда

Присъдена жестоко от съдбата,
Да не усещам пълноценно свободата.
Като от вериги прикована,
Разтворили дълбока рана.

Плаче и стене моята душа,
oт болка крещи за свобода.
Сякаш извършила някакъв грях,
хиляди сълзи пролях.

Тихо и смирена ето ме сега,
приела реалността.
С усмивка на лице,
посрещам аз света.

Съкровена мечта
Как мечтая, как мечтая аз сега, 
да ме милва мама с топла ръка.
Да усетя нейната чиста душа,
и усмивката нежна, лъчиста добра.

Как мечтая, как мечтая аз сега 
вечер с приказка да ме приспива тя
и да ме прегръща  в нощта, 
когато не мога да заспя.

Как мечтая, как мечтая аз сега,
С татко да играем любима игра.
Уроците двама да учим дори,
и заедно да търсиме наште мечти.

Това е моята мечта,
да бъда някога у дома. 
Ще се сбъдне ли някога тя?
Ще бъда ли най-щастлива на света?


Маргарита Благоева