Лекарите предпочитат да умрат в дома си, далече от болниците!
Медиците се борят със смъртта, когато става въпрос за техните пациенти, но са много спокойни по отношение на собствената си смърт – знаят точно какво ще се случи
Лекар от Южна Калифорния разкрива защо много от медиците носят със себе си картончета, на които са написали изричното си желание да не им се прилага масаж на сърцето в случай на клинична смърт. И също така – защо болните от рак предпочитат да умрат у дома си. Кен Мъри, доктор по медицина, клиничен доцент по семейна медицина в Университета на Южна Калифорния, разкрива интересни лекарски тайни:
„Преди много години Чарли, уважаван ортопед и мой ментор, си открива някаква бучка в корема. Направиха му диагностична операция с диагнозата „Рак на панкреаса”. Операцията беше направена от един от най-добрите хирурзи в страната. Той дори разработи хирургичен метод, чрез който се утроява вероятността пациентите да живеят пет години след диагностицирането на този вид рак, въпреки че качеството на живот е много ниско. Чарли не прояви интерес към предложението – изписа се от болницата още на следващия ден. Закри практиката си и никога повече не стъпи в болницата. Вместо това посвети цялото оставащо време на семейството си. Чувстваше се сравнително добре, доколкото това е възможно при наличието на рак. Няколко месеца по-късно той умря в дома си. Чарли не се лекува с химиотерапия, не се облъчва с лъчетерапия и не се подложи на операция. Не беше изразходвал почти нищо от медицинската си застраховка…”, обяснява д-р Мъри.
Тази тема рядко се обсъжда, но лекарите също умират. При това те не умират като другите хора. Шокиращото е не това как се лекуват много от лекарите преди смъртта си в сравнение с другите хора, а това колко рядко ходят на лекар, когато идва краят на живота им. Лекарите се борят със смъртта, когато става въпрос за техните пациенти, а те самите са много спокойни по отношение на собствената си смърт – знаят точно какво ще се случи. Знаят какви възможности имат. Могат да си позволят всякакъв вид лечение, но си отиват тихо. Естествено, лекарите не искат да умират. Те искат да живеят. В същото време знаят достатъчно за съвременната медицина, за да разбират какви са границите и възможностите й. Те също така знаят достатъчно за смъртта и от какво най-много се страхуват повечето хора – от смърт в мъчителна болка и от смърт в самота. Лекарите говорят за това със семействата си. Искат да са сигурни, че когато дойде тяхното време, никой няма да се опитва геройски да ги спаси от смъртта, чупейки ребрата им в опитите си да ги съживи с непряк масаж на сърцето. А това се случва доста често и в повечето случаи се провежда неправилно. На практика всички здравни работници поне веднъж
са ставали свидетели на „безсмислено лечение"
с помощта на последните медицински постижения, когато не е имало никаква вероятност да се подобри състоянието на неизлечимо болен пациент. Разпорват стомаха на пациента, слагат разни тръби вътре, свързват го с апарати, тровят го с лекарства. Точно това се случва в интензивното отделение и струва десетки хиляди долара на ден. За тези пари хората си купуват страдания, които няма да бъдат причинени дори на терористите.
„Стотици пъти моите колеги са ми казвали следното: „Обещай ми, че ако ме видиш в това състояние, ще ме убиеш". И заявяват това съвсем сериозно. Някои лекари са написали дори на картонче желанието си да не им се прави сърдечен масаж ако това се наложи. А аз дори съм виждал човек, който си е татуирал такъв надпис на гърдите”, споделя д-р Мъри.
Как може хората така да измъчват роднините си, е въпросът, който преследва много лекари. Принудителното причиняване на страдание на пациентите по настояване на семействата им е една от причините за високия процент на алкохолизъм и депресия сред здравните работници в сравнение с други професии. Какво се случва? Защо лекарите предписват лечение, което никога не биха предписали на себе си? Отговорът е прост или не съвсем – пациентите, лекарите и медицинската система като цяло. За да разберете по-добре каква роля играят самите пациенти, представете си следната ситуация.
Мъж губи съзнание и е докаран с линейка
в болницата. Никой не е предвидил такъв сценарий, затова и предварително не е договорено какво да се направи в такъв случай. Това е много разпространена ситуация. Роднините са уплашени, шокирани и объркани от безбройните, различни възможности за лечение. Завива им се свят от всичко това. И когато лекарят ги пита: "Искате ли „да направим всичко”? - роднини казват „да”. И адът започва. Понякога близките наистина искат лекарите да „направят всичко”, но по-често те просто искат да бъде направено всичко в разумни граници. Проблемът е, че обикновените хора често не знаят какво е разумно и какво не е. Объркани и скърбящи, те може и да не задават въпроси или дори да не чуят това, което им казва лекарят.
Нещата допълнително се усложняват от факта, че хората имат нереалистични очаквания за това какво могат да направят лекарите. Много хора си мислят, че изкуственият сърдечен масаж е сигурен начин за реанимация, въпреки че повечето хора все пак умират или оцеляват, но с тежки увреждания. Приемал съм стотици пациенти, които са били доведени при мен в болницата след реанимация с изкуствен сърдечен масаж. Ако пациентът е сериозно болен, стар, страда от смъртоносно заболяване, вероятността за добър резултат от реанимация почти не съществува, при това вероятността от появата на страдания е почти 100%. Липсата на знания и нереалистичните очаквания водят до лоши решения за лечение.
Милена ВАСИЛЕВА
„Преди много години Чарли, уважаван ортопед и мой ментор, си открива някаква бучка в корема. Направиха му диагностична операция с диагнозата „Рак на панкреаса”. Операцията беше направена от един от най-добрите хирурзи в страната. Той дори разработи хирургичен метод, чрез който се утроява вероятността пациентите да живеят пет години след диагностицирането на този вид рак, въпреки че качеството на живот е много ниско. Чарли не прояви интерес към предложението – изписа се от болницата още на следващия ден. Закри практиката си и никога повече не стъпи в болницата. Вместо това посвети цялото оставащо време на семейството си. Чувстваше се сравнително добре, доколкото това е възможно при наличието на рак. Няколко месеца по-късно той умря в дома си. Чарли не се лекува с химиотерапия, не се облъчва с лъчетерапия и не се подложи на операция. Не беше изразходвал почти нищо от медицинската си застраховка…”, обяснява д-р Мъри.
Тази тема рядко се обсъжда, но лекарите също умират. При това те не умират като другите хора. Шокиращото е не това как се лекуват много от лекарите преди смъртта си в сравнение с другите хора, а това колко рядко ходят на лекар, когато идва краят на живота им. Лекарите се борят със смъртта, когато става въпрос за техните пациенти, а те самите са много спокойни по отношение на собствената си смърт – знаят точно какво ще се случи. Знаят какви възможности имат. Могат да си позволят всякакъв вид лечение, но си отиват тихо. Естествено, лекарите не искат да умират. Те искат да живеят. В същото време знаят достатъчно за съвременната медицина, за да разбират какви са границите и възможностите й. Те също така знаят достатъчно за смъртта и от какво най-много се страхуват повечето хора – от смърт в мъчителна болка и от смърт в самота. Лекарите говорят за това със семействата си. Искат да са сигурни, че когато дойде тяхното време, никой няма да се опитва геройски да ги спаси от смъртта, чупейки ребрата им в опитите си да ги съживи с непряк масаж на сърцето. А това се случва доста често и в повечето случаи се провежда неправилно. На практика всички здравни работници поне веднъж
са ставали свидетели на „безсмислено лечение"
с помощта на последните медицински постижения, когато не е имало никаква вероятност да се подобри състоянието на неизлечимо болен пациент. Разпорват стомаха на пациента, слагат разни тръби вътре, свързват го с апарати, тровят го с лекарства. Точно това се случва в интензивното отделение и струва десетки хиляди долара на ден. За тези пари хората си купуват страдания, които няма да бъдат причинени дори на терористите.
„Стотици пъти моите колеги са ми казвали следното: „Обещай ми, че ако ме видиш в това състояние, ще ме убиеш". И заявяват това съвсем сериозно. Някои лекари са написали дори на картонче желанието си да не им се прави сърдечен масаж ако това се наложи. А аз дори съм виждал човек, който си е татуирал такъв надпис на гърдите”, споделя д-р Мъри.
Как може хората така да измъчват роднините си, е въпросът, който преследва много лекари. Принудителното причиняване на страдание на пациентите по настояване на семействата им е една от причините за високия процент на алкохолизъм и депресия сред здравните работници в сравнение с други професии. Какво се случва? Защо лекарите предписват лечение, което никога не биха предписали на себе си? Отговорът е прост или не съвсем – пациентите, лекарите и медицинската система като цяло. За да разберете по-добре каква роля играят самите пациенти, представете си следната ситуация.
Мъж губи съзнание и е докаран с линейка
в болницата. Никой не е предвидил такъв сценарий, затова и предварително не е договорено какво да се направи в такъв случай. Това е много разпространена ситуация. Роднините са уплашени, шокирани и объркани от безбройните, различни възможности за лечение. Завива им се свят от всичко това. И когато лекарят ги пита: "Искате ли „да направим всичко”? - роднини казват „да”. И адът започва. Понякога близките наистина искат лекарите да „направят всичко”, но по-често те просто искат да бъде направено всичко в разумни граници. Проблемът е, че обикновените хора често не знаят какво е разумно и какво не е. Объркани и скърбящи, те може и да не задават въпроси или дори да не чуят това, което им казва лекарят.
Нещата допълнително се усложняват от факта, че хората имат нереалистични очаквания за това какво могат да направят лекарите. Много хора си мислят, че изкуственият сърдечен масаж е сигурен начин за реанимация, въпреки че повечето хора все пак умират или оцеляват, но с тежки увреждания. Приемал съм стотици пациенти, които са били доведени при мен в болницата след реанимация с изкуствен сърдечен масаж. Ако пациентът е сериозно болен, стар, страда от смъртоносно заболяване, вероятността за добър резултат от реанимация почти не съществува, при това вероятността от появата на страдания е почти 100%. Липсата на знания и нереалистичните очаквания водят до лоши решения за лечение.
Милена ВАСИЛЕВА
;void(0);){kind=link}
Коментари