- Д-р Командарев, защо сменихте лекарската практика с режисурата?
- Това се случи 90-те години на миналия век, когато вече бях започнал специализация по психиатрия и работех към извънболнична клиника по детска психиатрия към Медицинска академия. Тогава получихме дарение камера, монтажен пулт и магнитофон - доста добра техника за времето си. Идеята беше да се снимат психотерапевтични сесии, като се запазва анонимността на пациентите, и да се използват за обучение на студенти. На мен възложиха задачата да правя тези филмчета. Това ми беше първият досег с камера. Така се “заразих с вируса” на киното и не можах да завърша специализацията и да стана психиатър. Но лекарската професия изключително много ми помага в киното като опит и познаване на живота откъм по-тъмната му страна. През цялото ми следване по медицина съм работил нощно време като санитар в мъжката психиатрия на 4-и километър, а събота и неделя давах дежурства. Завърших и много допълнителни квалификации като психоанализа, групова психотерапия. Обучавал съм се две години при проф. Тома Томов за групов психотерапевт.
Насочих се към психиатрията, защото беше изключително интересна за мен. От тези години познавам моята съпруга Надя Кожухарова, която е психолог-психотерапевт и една от малкото истински психоаналитици, защото е минала цялото обучение на Европейската асоциация по психоанализа. Най-добрите ми приятели са лекари. Та, медицината е много важна част от мен. Аз също я харесвах, обичах я. Просто киното беше по-голяма страст за мен и напуснах медицината.
- Наша читателка се похвали, че синът й е бил диагностициран с аутизъм от вас преди повече от 20 години. Интересни ли са ви още тези хора?
- Това са интересни случаи. Помня, че тогава се наблягаше много на семейната системна терапия и имаше добри резултати. Тогава учители ми бяха проф. Рачкова и проф. Надя Полнарева.
- Филмът “Рейнман” е за мъж с аутизъм. Бихте ли направили филм на тази тема?
- Като човек, който познава отвътре проблематиката, свързана с психиатричните заболявания, винаги съм леко скептичен към пресъздаването на тези неща на екрана. Защото се
използват клишета за психично болните
“Рейнман” е от добрите примери, но огромното мнозинство филми с тази тематика търсят външни ефекти и не показват страданието на тези хора. Не бих посегнал към тази тематика, защото е прекалено експлоатирана.
- Не е ли малко страшна психиатрията, особено тази преди десетилетия?
- Страхът е част от клишето, което се вижда в доста филми, че има едни страшни хора, затворени в психиатрии. Аз не съм виждал такава действителност. И в психиатрията има така наречените добри практики. Ако се спазват, това е добре и за пациентите, и за екипите, които работят с тях. Няма място за страх, има място за разбиране на проблемите на тези хора. През 90-те години навлизаше все повече идеята, че психично болните имат права, че не трябва да се изолират, че трябва да бъдат извън болниците и възможно повече да се приобщават към обществото. Изолацията е допустима само в остри състояния. Аз лично срещах изключително читави хора в психиатриите. Тогавашните ми колеги бяха, общо взето, на много високо ниво. Освен от проф. Томов съм се учил от проф. Жабленски. Те вече бяха в Европа по нивото на медицинската практика, която прилагаха. Е, имаше примери и на не толкова модерно мислещи хора. Но от всичките ми дежурства нямам спомен за нещо страшно. Имаше атмосфера на желание да се работи по нови модели. Имаше ентусиазъм в гилдията на психиатрите.
- Как си обяснявате тази масова лудост на българите?
- Това е съвсем нормална реакция на това, което се случва в обществото. За 25 години ценностната система беше разрушена в комбинация с разрушаване на системата на образование, с принизяване на културата и науката. Не го казвам като почитател на комунизма. Но ние тръгнахме в много лоша посока. Парите от брутния вътрешен продукт, които преди това се отделяха за култура, наука и образование, в момента са смехотворни. Резултатът от цялата работа е
общество с деградирали ценности,
с все по-ниско образователно ниво. Това е комбинирано с голямо обедняване на населението. Ние сме най-бедната държава в Европейския съюз, огромен процент хора живеят под летвата на бедността. Това се вижда особено когато човек излезе извън София. Виждам го, защото покрай моите филми пътувам доста. Има цели райони, които са се превърнали в гета. А законите на гетото са свързани с едно-единствено нещо - оцеляването. Тази комбинация между обедняване, драстичната разлика с малкото богати хора, изчезващата средна класа накараха да напуснат страната младите и читави хора. Два милиона и половина българи са извън страната. Останаха бедни хора и пенсионери. Огромна група от обществото е на режим на оцеляване и няма никаква надежда за бъдещето. Най-естествената реакция в тази абсурдна ситуация за тези хора е да “изпушат” малко или много. Неслучайно ние сме на първите места в Европа по депресии, в класация за най-нещастната нация.
- Как вие лично се предпазвате да не ви завладее масовата лудост?
- Спазвам някакви правила за умствена хигиена. Почти не гледам телевизия. Подбирам си източниците за новини и гледам повече качествени европейски филми, не оставам на ниво това, което ни залива от телевизора. Опирам се на традиционния английски принцип “Моят дом е моята крепост”. С децата, със семейството си създаваме някаква общност, в която
да спасим ценностите,
които в обществото все повече изчезват.
- Присъствали сте на ражданията на децата си. Какво е усещането?
- Близък приятел още от студентските години ми е д-р Митко Гунев, който се ангажира да води раждането на двете ми деца. На първото, на дъщеря ми, аз се опитах да се измъкна като започна цялата работа. Казах: “Добре, аз ще изчакам тук”. Но д-р Гунев беше категоричен: “Пред мен влизаш вътре! Първо си лекар, после си режисьор. Никакво кръшкане!”. Така че ме вкара в родилната зала, поех веднага детето си в ръце, прерязах пъпната връв. И двата пъти беше много силно и вълнуващо. Невероятно преживяване!
- А снимахте ли ражданията?
- Не приемам принципа на японските туристи, които не отделят поглед от мониторите на камерите си, а изобщо не поглеждат истинската реалност. Такива неща като раждането на децата човек трябва да преживее и усети със сърцето си.
- Здрав ли сте и как се грижите за вашето здраве?
- Да чукам на дърво, здрав съм. А се грижа, като внимавам какво ям. Всяка събота ходя на един пазар, където хора от околните села продават зеленчуци, яйца, месо, които сами са си произвели. Другият ми принцип е спорт. Когато съм в София, почти всяка сутрин, като закарам дъщеря ми на училище, ходя на фитнес и поне един час изкарвам там. И наистина се чувствам доста добре. И с теглото съм добре. Преди години бях започнал да качвам сериозно кръвното налягане от нерви и напрежение. Успях да оправя нещата със спорт, сваляне на килограми, с диета.
- Лежали ли сте в болница?
- Преди години. Минах през стъклена врата и се изпонарязах целия. Но само това ми е влизането в болница. Имам някакви белези от порязванията, но голяма работа! Мой състудент и приятел ме закърпи - д-р Стефан Георгиев, който тогава работеше в “Пирогов”. Но и той пое по света, както доста мои приятели лекари. Унизително и срамно за една държава е учители и лекари да са принудени да ходят да работят в чужбина или да карат таксита, за да вържат двата края.
Мара КАЛЧЕВА
