Христо Друмев беше генерален директор на Националния дворец на културата в продължение на 23 години. Роден е на 7 август 1932 г. в София. Има юридическо образование. Работил е във Външно министерство, бил е юрисконсулт на “Техноекспортстрой” в Средния изток, директор на “Филм България”, на “София концерт”, заместник-директор на обединение “Театър и музика”, културен аташе в Париж, в Бон и в българския културен дом “Витгенщайн” във Виена. Христо Друмев е ставал два пъти световен шампион по бридж - 1998 г. в Лил и 2002 г. в Монреал. За постиженията и за премеждията в живота си той разказа в интервю, специално за MyClinic.
- Г-н Друмев, продължавате ли да играете бридж?
- Да, два пъти в седмицата. Преди няколко дни завърши едно маратонско състезание, което определи националния отбор на България за световното първенство в Ченай (Индия) от 26 септември. Отборът, в който играя и на който съм капитан, спечели при сеньорите и ще представя страната на световното в тази възрастова категория. Феноменалното е, че все пак съм на 83 години. Но има един играч на бридж, който на 93 години спечели световна титла на двойки. Ако Господ ми помогне да живея още 10 години, бих искал поне да изравня този рекорд (смее се). Разбира се, вече имам две световни титли - от 1998 и 2002 г. Известно време не участвах на международни състезания, защото да си генерален директор на НДК е напрегната работа. Но е важно на всяка възраст човек да упражнява повече ума си - наричам това фитнес за мозъка. Интересен медицински факт е, че от състезателите на бридж в топ 200 на света няма нито един, който на пределна възраст да е ударен от болестта на Алцхаймер, склероза или нещо подобно. Според мен заниманията с умозрителна дейност, включително и игри, като шахмат и бридж, са най-добрата превенция на деменциите.
- Сигурно сте доста здрав за тази възраст - така ли е?
- Не, не мога да кажа, че съм здрав. За 30-годишнината на НДК работех като луд един месец с 38 градуса температура и кашлица. На 4 май 2011 г. беше голямата пресконференция по случай честването в присъствието на 11 посланици. Точно тогава дойде човек от Министерския съвет, който прочете по микрофона, че се уволнява цялото ръководство на НДК и че от държавна публична собственост НДК става държавна частна собственост. Посланиците доста се озадачиха. Но им обясних, че съм на 79 г. и отдавна съм подал молба за пенсиониране.
Истината беше друга - НДК беше кокошка, която снасяше златни яйца. По мое време стана конгресен център №1 в света - имахме по 1000 събития годишно, около 1 милион посетители и правехме по 10-12 млн. лева приходи - всичко това, като НДК работеше изцяло на самоиздръжка и не получаваше нито лев субсидия от държавата. Дянков искаше да прибере тази златна кокошка. После изчезнаха и пари, и всичко. Дянков унищожи на практика НДК.
Но като ме уволни, Симеон Дянков ми спаси живота (смее се). Защото веднага влязох в болница “Лозенец”. Направиха ми бронхоскопия. Ужасяващото беше, че последният човек, на който там е правена бронхоскопия с такива резултати, е не друг, а Иван Славков. Той почина от вирусна бронхо-пневмония. Питах какво е това на екрана. Пулмологът д-р Хинков ми обясни, че това е бронхиалното ми дърво. И в следващия момент бе
изтеглена някаква жълта течност от дробовете ми,
която миришеше ужасно. Докторът ми се скара, защото, ако се бях забавил още малко с лечението, щях вече да съм умрял. Карал съм вирусна бронхопневмония на крак.
- Лежали ли сте друг път в болница?
- За съжаление съм влизал и друг път. Поради оплаквания от простатата отидох отново в болница “Лозенец”. Там един изключителен специалист - доц. Генадиев, ми направи така наречения тур.
Междувременно се появиха три дискови хернии и започнаха да затрудняват движението ми. Ходих и във Виена на консултация. Страшното се случи, когато получих пареза на единия крак - все едно че имах един тон тежести, закачени по тялото. За щастие, вече бях направил магнитен резонанс и всички други изследвания. Веднага след като получих парезата, ме прегледа доц. д-р Васил Каракостов в болница “Св. Иван Рилски” и още на другия ден ме оперира. Не знам какво са ми правили, но жена ми каза, че съм бил в операционната три часа и половина и е треперела дали ще се събудя от упойката.
Парезата изчезна веднага, но след операцията можех да се движа само с проходилка. Един месец бях и на рехабилитация. Ако ме видите сега,
няма да познаете, че съм преживял толкова тежка операция
Искам да споделя това със страдалци като мен. Най-важен за едно лечение според мен е следоперативният период. Разбира се, първо операторът трябва да е майстор, както в моя случай. Иначе сега можеше да съм някакъв труп, който го бутат напред-назад в количка.
Но половината от лечението е след това. Наложих си режим да плувам най-малко пет пъти в седмицата по един час. И то не само плуване, а и водна гимнастика. В басейна правех упражнения. На земя не можех да клякам и да ставам, но във водата успявах. Освен това се улавях за перилата, качвах краката на ръба на басейна и се отпусках във водата, за да освободя натиска върху прешлените. Продължавам с тази водна гимнастика и всеки ден получавам подобрение.
Не съм мислил, че един ден отново ще си карам автомобила, защото за това е нужно добро командване на краката. Слава Богу, вече ми се отдава. Освен това мога да вървя на все по-дълги разстояния. Преди не можех да мина повече от 10 метра и веднага трябваше да седна.
- Като сравнявате болницата във Виена и нашите болници, какво ви е впечатлението?
- Точно
тази операция щеше да ми струва 12 000 евро във Виена
А тук беше към 2000 лв. и то за нещо, което се купуваше от чужбина и служеше за ушиването. Изключително съм доволен. С горест слушам сега, че е уволнен директорът на болница “Св. Иван Рилски”, защото там беше перфектно и обслужването, и медицинската интервенция. Два пъти дневно имаше лекарска визитация. “Св. Иван Рилски” е перфектно функционираща болница. А когато нещо функционира много добре, не бива да се пипа, колкото и да е рационално желанието за някаква промяна. Нека променят закъсалите болници.
Все пак българската медицина заслужава добра дума. Много ценя и уважавам българските лекари, те са великолепни специалисти. Човекът, който ми беше като роден брат още от 6-годишна възраст, с който сме минали заедно през три училища, беше проф. д-р Георги Златарски. Този изключителен хирург и лекар по призвание беше няколко години и директор на “Пирогов”. Беше най-добрият човек, когото познавах. За мое огромно съжаление той почина. Плаках много. А неговото погребение оприличиха на това на Гунди и Котков; целият гробищен парк се изпълни с хора, благодарни на този прекрасен лекар.
Беше първенец на випуска, когато завърши Медицинската академия. Тогава пращаха младите лекари по провинцията, а на него като изключителен талант му предложиха да остане в София. Той обаче отказа и отиде в Белоградчик. Каза ми: “Аз съм хирург, трябва да отида в болница, където ежедневно ще оперирам. Така се напредва в професията”.
- На вас лично помагал ли ви е проф. Златарски?
- Той беше моят лекар. Слушал съм само него за всяко нещо. Ако ми беше казал да скоча от прозореца, нямаше да се замисля. Защото беше човек и лекар, на когото може да имаш 100-процентно доверие.
Мара КАЛЧЕВА
Христо Друмев: Щях да умра от вирусна пневмония, карах я на крак!
Няма ударен от Алцхаймер играч на бридж, това е фитнес за ума
