Д-р Димитър Братованов е хирург-ветеран – вече 50 години не спира да работи умело със скалпела, че и до днес. Житейският му път е пъстър, труден и лек, тъжен и весел – също като стотиците случаи на оперирани през годините. Много от тях докторът е споменал или описал подробно в книгата си „Записки на хирурга”, която излезе наскоро и се разпространява в книжарниците на „Хеликон” в страната.
Мемоарите на д-р Братованов са обемисти, тъй като е работил 35 г. в Тунис и Мароко, във време, когато те са били страни от третия свят, а грижата на нашата държава за работещите навън българи изобщо не била за завиждане. Освен това хирургът претърпял тежка катастрофа, в резултат на която бил парализиран с месеци и единствено петте операции на доц. Богомил Андреев го възвърнали към живота...
Ето какво още разказа за житието на лекаря, хирурга, българина, работещ в чужбина дълги години, д-р Братованов.
- Д-р Братованов, бихте ли споделили накратко откога работите като хирург?
- Работя като хирург от 1963 г., вече 50 години. Още оперирам в пловдивска болница. Наскоро навърших 76 г. След дипломирането ми, първо работих в Казанлък, след това в Пловдив, във Втора хирургическа клиника в Медицинския институт в града под тепетата, а някъде през 1970 г. заминах на работа в Тунис. Работих там и в Мароко в продължение на 35 години, 2 лета бях и във Франция. През 2005 г. се прибрах в България. Почти 2 години и половина си търсих работа в две клиники, които ми обещаваха, когато се отвори място, да постъпя при тях. Исках да завърша професионалния си път в България. Оперирам обща хирургия в момента.
Засега не мога да се оплача, добре съм със здравето. Навремето като ученик и студент спортувах много – може би това ми позволи да преодолея травмата от голямата катастрофа, която претърпях през 1974 г. в Тунис. Бях парализиран, след 8 месеца започнах да работя, защото нямаше как, не можех да разчитам на помощ – българската държава не направи нищо за мен. Благодарение на 5-те операции през тези 4 години, които бяха платени от Министерството на здравеопазването на Република Тунис, успях да се възстановя напълно.
Крайно ме разочарова това, че българските власти не се погрижиха за мен след катастрофата, написал съм го подробно и в моята книга, която излезе преди месец и половина. Лежах в ортопедичния център в Тунис, но след като бях взет под опеката на доц. Богомил Андреев – наш български специалист - надеждата се върна в мен. Благодарение на неговите 5 операции успях да стана нормален човек, защото иначе бях 100% инвалид с двата крайника. Тогава се породи в мен това желание да напиша моята история. Още повече, когато се завърнах през 2005 г. в България, намерих цялата ми кореспонденция през годините – над 800 писма - с моите родители, които също бяха лекари. Имах богат материал, в който бях описал всичко, което бях преживял, и хубаво и лошо, и успехи и неуспехи. Започнах да пиша книгата в края на юни 2006 г.
- Какво се промени в хирургията за тези 50 години?
- Има коренна, голяма промяна. В края на 90-те години в Тунис
навлезе лапароскопската хирургия
Аз бях започнал да я изучавам и да я практикувам, но същевременно забелязах, че има много пропуски в поставянето на индикациите, бях свидетел на немалко гафове, които понякога костват и човешки живот. Това ме накара да се отдръпна от този вид хирургия. След прибирането ми в България не се занимавам с лапароскопска хирургия, оперирам по класическия отворен метод.
Когато отидох в Тунис, там работеха много наши специалисти, те нямаха кадри. Това все пак бяха държави от третия свят, но видях как тази страна започна да прогресира във всички области на живота, не само в здравеопазването. Сега Тунис задмина България в много отношения за жалост.
- Забелязвате ли недостиг на хирурзи у нас – статистиката показва точно това?
- Хирургията наистина се очертава като специалност с недостиг на млади колеги. Щом като ние, пенсионерите, работим в момента, значи има липса на хирургически кадри в България. Хирургията е тежка специалност, с много отговорности, които лежат върху нашите рамене. В хирургията винаги нещо може да се обърка, операцията да завърши успешно, но след това да се появят усложнения, които не зависят от нас. Виждате и отношението на обществото към медицинските кадри, което изобщо не е добро. Има агресивно отношение към медиците, непрекъснато се съобщава за проявено насилие към дежурни екипи. Това е недопустимо. Толкова години работих в чужбина, но никога не съм бил обект на агресивно отношение, нищо че съм чужденец. За тях лекарят е нещо свято.
- Какъв човек е хирургът?
- Човекът-хирург е отдаден на своята професия, на своите пациенти при всички обстоятелства. Аз и сега предпочитам да работя спешна хирургия, защото ми доставя голямо удоволствие, когато спасиш човешки живот, който е зависил само от мен или от друг колега. Няма по-голяма награда за един хирург от това, когато болният му каже: ”Благодаря, докторе”.
- Какви са впечатленията ви от българите, работещи и живеещи в чужбина?
- Сред българите срещнах и добри, но и много лоши хора.
Българската завист я видях в пълния й „блясък”
Във взаимоотношенията между българите, които бяха отишли да работят в чужбина, имаше много злоба, завист, интриги, което е жалко. Понякога се излагаха пред местните хора, които веднага разбираха кой е лош и кой добър.
- Какво ви накара да работите 35 години в Тунис и Мароко?
- Аз отидох за 2 години по договор, навремето имахме право не повече от 4 г. да работим в чужбина. След първите 2 години бях сменен от мястото, където работех първоначално. Там имаше много административни проблеми и от българска, и от тунизийска страна. Но моята кауза беше такава, че аз си защитавах договора докрай – това беше основното в моето поведение като хирург в чужбина. Съдбата ми помогна в много случаи, от местни, пък и от наши хора също имах подкрепа. След това се преместих в друга болница в Керуан и започнах да работя акушерство и гинекология, защото те нямаха достатъчно специалисти. Там имаше много добро отношение към мен от страна на ръководството на болницата. След това лично министърът на здравеопазването на Тунис ми поднови договора за още 2 години. Повече от 20 г. работих обща хирургия и акушерство и гинекология.
Точно преди катастрофата ми през 1974 г., намерих другарката си в живота - тунизийката Нора, която е учителка по френски език, решихме да направим семейство. Тъкмо седмица преди да си дойдем окончателно, ние катастрофирахме в Тунис. Нашият съвместен живот тръгна много тежко, с общата ни кръв, тя за щастие имаше само счупване на ръката. Бяхме ударени от пиян либийски шофьор вечерта, но благодарение на грижите на съпругата ми и на доц. Андреев, се върнах към живота. Затова останах толкова години в Тунис, но след повече от 15 г. се разделихме с Нора, имаме две прекрасни деца, които живеят във Франция.
- Как успявате да бъдете във форма и да оперирате на 76 г.?
- Аз и днес не взимам никакви лекарства, приемам само някои витамини. Преди 15 години се запознах с учението на д-р Пол Брег и на Лидия Ковачева. Започнах да практикувам гладуването, което те препоръчват. Те са идентични случаи на двама заболели от туберкулоза, които са се излекували само чрез гладуването. Започнах да го прилагам, още като бях в Тунис, видях чудотворната сила на гладуването. Организмът се прочиства, независимо от възрастта. Сега продължавам – всеки понеделник не ям, пия вода и понякога приемам малко плодове през този ден. Научих се и по отношение на принципите на правилното хранене. По нашите пазари има много лоши храни, а тя трябва да бъде нашето лекарство, не обратното. Предпочитам да ям повече плодове и зеленчуци през деня. Веднъж седмично ям месо, предпочитам говеждо, както и риба, но по-тлъста.
В човешката циркулация трябва киселинността да бъде 20-30%, а алкалната среда около 70%, защото в нея не се развиват микроби. Ако киселинността е по-висока, човек започва да боледува. Киселинността се вдига само от консумацията на органични продукти – месо, млечни продукти. След 40 г. човек трябва да си коригира храненето, то не може да бъде като на 20. Затова съм в добра форма, нямам болки по ставите. 2-3 пъти седмично ходя на фитнес, обичам планината, събота и неделя съм там. Поддържам си формата, няма по-добро лекарство от ходенето.
Както съм написал и в книгата си: „Моят девиз винаги е бил да захапя живота с всичките си зъби, което ми позволява да държа още скалпела в ръката си в интерес на човешкия живот и страданията, които са негови спътници”.
Маргарита Благоева
Горещи
Коментирай