Д-р Иван Добринов е началник на Шесто мъжко отделение в Държавната психиатрична болница „Д-р Г. Кисьов“ в Раднево. Познат е на нашите читатели от редица публикации по тази все още стигматизирана тема за хората с психични заболявания.
В последно време все по-често се говори за това как застигащите ни една след друга кризи се отразяват не само на социалното ни положение, но и на здравето ни, особено на психичното ни здраве. Затова ви предлагаме интервю с един от специалистите в тази област, който не само констатира и анализира. Той действа по много направления, за да е полезен и за пациентите си, и за младите, за учениците, за обществото въобще.
- Д-р Добринов, всеки експерт във вашата област посочва кризите като причина за нарастването на тревожните разстройства. Защо?
- Не само на тревожните разстройства. Обикновено по време на криза хората се мобилизират, организират и се опитват да оцелеят. За съжаление, през последните години кризите станаха постоянни, следват една след друга и това води до чувството за безперспективност. Изтощението, прегарянето, отчаянието, усещането за обреченост, поляризацията в обществото по всякакви въпроси често предизвикват сривове.
Сещам се за работата на един психолог – Филип Зимбардо, който е правил много интересни проучвания, свързани със злото в човешките отношения. Той твърди, че при оценка на издевателствата между хората трябва да се оценяват три групи причини: системни, ситуативни и личностови. Съчетанието между тях определя поведението на отделния човек в извънредни ситуации.
Всеки от нас по различен начин реагира при кризи и невинаги сме способни да предскажем как точно това ще се случи. Дезинтеграцията в обществото, загубата на морални ориентири, липсата на взаимопомощ и справедливост, обедняването, страховете за живота и здравето, противоречивите послания на управляващите и още много фактори влошават положението.
Д-р Иван Добринов
- Наскоро изнесохте лекция пред ученици за това какви последствия за организма носят психоативните вещества. Впечатли ме, че инициативата идва от Районен съд, Районна прокуратура, РЗИ, което поне за мен е нещо ново. Това ли е пътят за по-добра информираност сред младите? Смятате ли, че този подход трябва да се превърне в практика, за да се види някакъв ефект?
- Периодично се включвам в различни инициативи, свързани с превенцията. Целта не е да се плашат децата, а по-скоро да започнем диалог с тях, свързан с техните ценности, поведение, начини на справяне с проблеми, грижа за здравето. Децата имат прекалено много информация, не е необходимо да им я даваме. При тях проблемите са в ориентацията относно степента на достоверност на фактите, в прогнозирането на последствията, в изграждането на способност да се мисли логично и да се контролират импулсите.
Най-ефективните подходи са точно чрез изграждане на мрежа между институциите, система за обхват на хората с проблемна употреба на психоактивни вещества. За съжаление, у нас това рядко се получава. На теория такъв подход е заложен в Общинските съвети по наркотични вещества, но често специалистите се увличат в имитативни и шумни кампанийни дейности, пишат грандиозни отчети, без да търсят реални резултати. Последствията виждаме в новините…
- Каква трябва да е ролята на родителите в това отношение?
- Ролята на родителите е изключително важна. Те са модел за подрастващите. Не е важно какво говорят, а какво поведение и ценности демонстрират на децата си. Ключови са подкрепата, делегирането на отговорности, честността, уважението, доверието, емоционалната връзка, изграждана с младежите. Често родителите имат нужда от помощ и образоване, особено по проблемите, свързани с психоактивните субстанции.
- Бихте ли обобщили накратко – как се отразява „лудостта“ , която е обхванала света, на психично болните и тяхното лечение?
- За съжаление, хората с психични проблеми са уязвима група и при кризи първи стават жертва на отсъстващата държава. „Икономиите“ за тяхна сметка са зловещо издевателство. Такъв подход предприеха множество правителства от различни политически сили през последните 20 години.
Множеството стратегии, стандарти, консенсусни становища, „добри практики“ и подобни писания си остават само на хартия в някое министерско чекмедже. Малкото рехабилитационни програми в държавните психиатрични болници са на ръба на оцеляването, повечето отдавна са унищожени. Недостигът на обучен персонал също е зловещ. Никой не се грижи за квалификацията и мотивацията на служителите, захвърлени да оцеляват в условията на ежедневна мизерия, сериозен риск за здравето и живота, постоянен недоимък, враждебно отношение и липса на подкрепа.
Бюрократите живеят в собствената си виртуална реалност и се стремят единствено към комфорт и лично облагодетелстване. Те не са прекрачвали прага на тежките психиатрични отделения, не са говорили с болните и персонала, не са проявили елементарно съчувствие към страданията им.
България многократно беше критикувана в рамките на ЕС заради липсата на адекватна политика в тази сфера.
Съдът често настанява хора с опасно поведение на задължително или принудително лечение, без да се интересува от условията в терапевтичните програми. Мълчанието по темата за нуждите на хората с психични проблеми продължава.
Употребата на опасни психоактивни вещества е повсеместна. Без подкрепа остават най-тежко увредените и безпомощни пациенти. Те са нежелани в частните структури, тъй като са неплатежоспособни, ангажират много ресурси. Единствен приют за тях е мизерията в държавните психиатрични болници. На фона на клошарския живот условията им се виждат приемливи. Това явно устройва управляващите. Докато някой от тях не попадне от другата страна на металната врата…
Яна БОЯДЖИЕВА
