От 11 до 18 октомври се проведе Седмицата на донорството в България под мотото „Частица от теб може да бъде за някого целият свят”. Събитието беше организирано от Изпълнителната агенция по трансплантации в сътрудничество с пациентски организации в подкрепа на донорството. Специалисти – хирурзи, хематолози, студенти по медицина, трансплантирани пациенти, разясняваха какво е да споделиш тялото на близък в мозъчна смърт с болни хора, чийто единствен шанс е трансплантация на орган.
„Трансплантацията е нещо повече от животоспасяваща операция. Тя преобразява живота на пациенти, страдали с години в такава степен, каквато никой здрав не може да си представи. 1000 души в България живеят в очакване да бъдат трансплантирани. Животът им се поддържа от мъчителни процедури. Вместо от бъбреци, кръвта им се пречиства от диализен апарат. Вместо сърце, имат помпа под мишницата. Вместо черва - вливки от системи. Тялото им се крепи от машини, а духът им - от надеждата, че ще им бъде подарен живот. Двеста от тях не доживяват своята трансплантация. 300 българи ще имат нещастието да ги заместят в листата с чакащите.
Трансплантацията е нещо повече от животоспасяваща операция. Тя е сурово изпитание за човешките черти у нас: жертвоготовност, състрадание, великодушие. В мига на загубата на любимия човек, неговото семейство държи в ръцете си съдбата на няколко отчаяни болни. Защото всеки трупен донор може да спаси 7 живота и да облекчи страданията на още толкова.
Трябва да се преборим с предразсъдъците, които ни карат да заравяме живот в земята. Причината да няма трансплантации в България не е това, че липсват подготвени медицински кадри да ги направят, нито, че липсва необходимата инфраструктура. Липсва най-вече разбиране у нас, българите, за значението на донорството и трансплантациите. За това трябва да ви разкажем, за да се убедите, че вашето „да” на донорството днес може да бъде разликата между живота и смъртта за 7 души утре.”
Този текст ще ви посрещне, като подкрепите донорството и посетите българския сайт http://bgdonor.com - там освен достатъчно информация, ще прочетете и разказите на трансплантирани пациенти, живеещи втори живот благодарение на решението за донорство на близките на хора, изпаднали в мозъчна смърт.
В. „Доктор” ви предлага мнението на д-р Мариана Симеонова, директор на ИАТ, на проф. Милан Миланов, шеф на реанимацията в „Пирогов”, и на Стефан Данаилов, обичан актьор и пациент с левкемия.
- Д-р Симеонова, трудно ли е да си реаниматор?
- Донорството и трансплантациите включват много хора. Колегите в реанимация се борят за живота на тези хора, но когато вече няма медицински начини да бъде спасен нечий живот, те поемат трудната задача да разговарят с близките. Няма по-труден момент, няма друг, който да страда повече от близките, особено когато се отнася за млад човек, това е ясно. Но никак не е лесно на лекарите да водят разговор за донорство. Когато реших да стана реаниматор, с цялото си същество, със сърцето си, знаех, че ще спасявам човешки живот. И това е единственият мотив на реаниматорите да преодолеят тази трудност – че могат да спасят други хора.
- Споменахте, че медиите много ви помагат...
- Изключително благодаря на в. „Доктор”, който упорито разяснява какво е това донорство, каква е същността му. Стараете се истинската информация да стига до хората, както и други медии го правят, разбира се. Темата е трудна и изисква много умения, впечатлена съм от коректната и професионална помощ от вас, журналистите. Вие намерихме верния път.
- Никой лекар не иска да загуби пациент...
- Да, случвало се е поради тази причина да загубим донор. У нас се правят повече изследвания за доказване на мозъчната смърт, такъв е законът. А мозъчната смърт е много рядко състояние у нас – до 5% от загиналите в интензивните отделения, които са с черепно-мозъчна травма или съдов инцидент, са с тази диагноза. За радост по-голямата част от хората с травми и кръвоизливи, на границата между живота и смъртта, оживяват!
При мозъчна смърт се налага много бързо да поискаме съгласието на близките, защото имаме ограничено време, в което можем да стигнем до трансплантация. Избирането на реципиент също отнема време. Много ми се иска и силно се надявам чрез мероприятията през донорската седмица да сме успели да разясним всички тези сложни ситуации на повече хора. Да ги накараме да разговарят в семейството си за донорството, да вземат решение в полза на живота.
И други са го казвали, но не бива в това изпълнено с болести време сами да заравяме нов живот! Нека да помогнем на някого, да му дадем втори шанс за живот!
- Какво се случва с регистъра на донорите на стволови клетки?
- Не бива да забравяме дарителството на стволови клетки, с тях се лекуват много болести. Много хора у нас смятат, че трябва да им се изреже някоя кост, за да се извлекат клетки. Според тях тя е тежка медицинска интервенция, с която се нарушава целостта на костите им, че ще ги увреди. Не е така – стволовите клетки могат да спасят човешки живот от онкохематологичните заболявания, които се случват за съжаление на млади хора. Те връхлитат внезапно, когато се чувстваш напълно здрав. Няколко капки кръв могат да ви направят спасител на някой друг човек, дори извън границите на страната ни.
Стефан Данаилов:
Проф. Михайлов и екипите в Хематологията ме избавиха от левкемията!
Столичната Онкохематология има нужда от нови реанимационни, опитвам се да помогна
- Проф. Данаилов, в Седмицата на донорството в България лично подкрепяте инициативата и най-вече онкохематологичната болница, в която самият вие се лекувате. Оптимист ли сте, че ще успеете да накарате здравните власти да ви чуят?
- Болните наистина имат нужда от повече пространство в Онкохематологията. Но човек трябва да го види с очите си, да го усети какво е, и тогава ще се реши проблемът с помещенията на болницата. Това, което мен ме притесни най-много, когато започнах да посещавам болницата, като неин пациент, е малкото жизнено пространство. Особено събота и неделя – тогава отварят вратите към стаите на болните и виждах какво е, колко много са, и то предимно млади хора. И тогава стана приказка с проф. Михайлов за това, че има голям проблем при следоперационната дейност, в реанимациите. Всеизвестно е, че в чужбина, във Франция конкретно, защото съм го видял с очите си, изолацията на трансплантираните пациенти трае от 3 до 6 месеца – те нямат никакъв досег до нищо външно. Там са им създали сравнително добър комфорт за пребиваване – защото те живеят в това помещение месеци наред.
- В България това не се случва...
- Тук след трансплантация със стволови клетки пациентите остават в едно безкрайно малко помещение. От една страна, прави се скъпа трансплантация, животоспасяваща, от друга, пациентът едва ли не веднага се оставя на въздействието на външната среда,
която може да го убие с някой вирус
Именно още тогава поех ангажимент, една инициатива, да се опитаме с общи усилия да помогнем за изграждане на нова, голяма онкохематология. Защото за съжаление много са болните хора, капацитетът на болницата не е разтеглив, леглата не достигат. Но настъпиха промени в държавата, които ме „препънаха” в добрата ми помисъл. По темата засега не се говори, но това не означава, че ще се откажа, че няма да продължа да изисквам да чуят какви са потребностите на болните с онкохематологични заболявания. Но най-тъжното, което виждам, е, че много млади хора внезапно заболяват. Сутринта гледах телевизия – 16 октомври, б.а. – историята на една жена направо ме съсипа. Тя каза, че за рождения ден на детето й вместо подарък, то е научило за тежката си диагноза – левкемия. Убийствено беше...
Това най ме съсипва – многото млади болни хора
А условията трябва да бъдат добри, тъй като твърдя, че начинът, по който се извършва лечението в България, не се отличава по нищо от това в чужбина.
- Но както споменахте, условията са съвсем различни...
- Да, така е, както и начинът на полагане на грижи за такива пациенти е различен. Това се случва в държави с възможности, разбира се. Но у нас има доказани добри резултати в лечението на това жестоко заболяване – повярвайте ми, освен жестоко, е и страшно коварно. Аз не съм привърженик на това: бягай веднага в чужбина да се лекуваш, защото тук, в България, няма да ти се случи нищо добро. Самите консултации, които направих във Франция, през април и през август, показаха същите резултати – бяха като тези изследвания, които си направих в Хематологията. Оказа се, че съм лекуван по същите протоколи, каквито използват в тази толкова известна френска клиника. Казвам го напълно съзнателно и с чувство на отговорност: Имам пълно доверие на българските лекари, проф. Михайлов, екипите на Хематологията, ме спасиха!
Доверявам се на изследванията,
както и на начина, по който ме лекуват нашите хематолози.
- Само този проблем ли е?
- Проблеми има, голям е, страшен е - хиляди са раково болните. И тези, които са с моя тип заболяване, на кръвта, с левкемия, са страшно много. Това, пак повтарям, силно ме притеснява. Дори си разрешавам на студентите си да говоря за тази болест, да ги моля, да изисквам от тях да си правят периодично изследвания, защото знам вече колко е коварна – точно когато си мислиш, че си в разцвета на силите и здравето, изведнъж се оказва, че не можеш да станеш от леглото, че нямаш сили да помръднеш крак или ръка. Така се случи и с мен – уж настинка, уж антибиотици, един, втори, но нищо, нямах сила да държа чашата с чай.
Престанах и да се храня, постоянно се чувствах сънлив
Добре, че лекарите се сетиха да изследват цялостно кръвта ми – така откриха левкемията.
- Българите се страхуват да станат донори на стволови клетки. Какво бихте им казали?
- Ще кажа, първо, да не се страхуват. Тази инициатива, с която Агенцията по трансплантации иска да популяризира донорството в България, е похвална. Но вижте, истината е, че трябва да ти опре ножът в кокала, и по този начин да разбереш за какво става дума, какъв е смисълът и с какво могат да помогнат тези стволови клетки. Когато ти си здрав, когато не опира здравният проблем до теб, когато наблюдаваш нещата отстрани и си казваш, че това никога не може да настигне именно теб, някак си е много лесно. Няма такова нещо – никой не е застрахован да бъде вечно здрав, никой няма гаранция за непокътнато здраве! И затова трябва да си помагаме – в някои случаи стволови клетки от костния ти мозък ще спасят повече от един човек. Четем, виждаме, че по света това е нещо, което хората правят безвъзмездно, дарителството е национален приоритет, защото стволовите клетки лекуват много заболявания.
Още по-искрено интервю с ненадминатия Стефан Данаилов за живота, болестите и смъртта четете в следващия брой, само и единствено, на в. „Доктор”.
Проф. д-р Милан Миланов:
Продажби „под масата” на органи не може да бъде извършена в България!
- Проф. Миланов, посветили сте се на донорската мисия. Как се чувствате?
- Мога дълго да разказвам как започна донорската мисия у нас, през колко препятствия и трудности сме преминали, както и колко много хора са ангажирани и са дали част от своя живот и от своята практика като лекари, за да може това отново да се случва днес. Ако погледнем историята на българската трансплантология и донорство, ще видим, че още през 1968 г. е имало хора, които са посветили своя живот на тази кауза.
В моята специалност, анестезиология и интензивно лечение, това е най-трудната част от нея. Защото, първо, ние сме свикнали, че работим на границата между живота и смъртта при всички пациенти. Борбата за живота им е много трудна и сложна. Мисля, че нашата специалност влиза в тежък етичен проблем – да кажеш, че пациент е починал, но е в мозъчна смърт, и въпреки че
се борим за неговия живот,
предлагаме органите му да бъдат дарени за трансплантация... Това е най-трудният и тежък момент за нас като лекари.
- Кога беше първата ви донорска ситуация?
- Беше в „Пирогов”, през далечната 1964 г. Тогава имаше един закон, по-скоро наредба, сега изглеждаща много смешна. Според нея ние трябваше да установим на кардиограмата права линия – няма доказателства за мозъчна смърт, става дума за истинското доказателство – че сърцето е спряло. Тогава започнахме буквално да „блъскаме” върху сърцето, да правим сърдечен масаж, докато моите колеги успеят да експлантират бъбреците. Трансплантация можеше да се прави само на бъбреци, защото всички други органи загиваха.
После последва едно доста дълго затишие, като трансплантации, пак на бъбреци, се правеха от живи донори. Докато стигнахме до 1998-99-та г., когато тръгна бурно развитие, но както всичко в България, въпросът опря до човешкия фактор. Успяхме да синхронизираме нашето законодателство със световното и за пръв път беше изработен протоколът за изпадане в мозъчна смърт.
Борбата ни трябва да продължи
и да постигнем поне 7 донори на 1 милион души.
- Какво е за вас донорството?
- Донорството е чисто човешки проблем. Имам чувството, че трудният живот, който водим, като хора, ни мобилизира като общество да подкрепим донорството. Като лекар, повярвайте ми, ми е много трудно да говоря за донорството. Най-страшният ми спомен е от едно 6-годишно момченце от Шумен – тогава имахме закон, че донорство може да се реализира само от над шестгодишен пациент. На никого не пожелавам да влезе в моята кожа и да разбере как съм успял, с воля и страхотно усилие, да разговарям с майката и бащата. На няколко пъти сякаш умирах... Родителите проявиха, и аз не знам как да го нарека, защото не е милост, чувство за унаследяване и принадлежност към човешкия род – нещо, много рядко срещано в момента в България, и дариха органите му.
- Хората у нас мислят, че има възможност органи да се разпродават или изнасят в чужбина...
- Познавам всички колеги координатори, те са ми близки приятели. Всички са прекрасни лекари, никой от тях не е дал и най-малкото основание да се предполагат каквито и да било „шмекерии” относно донорството и трансплантациите. Те са свестни, честни, почтени български лекари, които дори чрез физиономиите си и с това, което правят, вдъхват доверие на близките на пациенти в мозъчна смърт. Продажби „под масата” на каквито и да е органи не може да бъде извършена в България!
Люба МОМЧИЛОВА
Д-р Мариана Симеонова: Не бива в изпълнено с болести време сами да заравяме нов живот!
Само пациенти в мозъчна смърт могат да бъдат донори
