Пенка Бинева: 25-годишен донор от Германия ме спаси - дари стволови клетки!

Агенцията по трансплантации и над 20 пациентски и медицински организации организираха от 11 до 19 октомври събития в цялата страна, за да повишат информираността по въпросите на донорството и трансплантациите, както и да изкажат благодарност на близките на донорите.

В България над 1000 души са в листата на чакащите за трансплантация на орган, двойките с репродуктивни проблеми са 145 000, от трансплантация на стволови клетки имат нужда 100 души.

“48 органа са трансплантирани, след като 16 души са изпаднали в мозъчна смърт от началото на 2014 г. до момента”, съобщи пред медиите директорът на Изпълнителната агенция по трансплантации д-р Марияна Симеонова.

“Българинът е дарител, лекарите ни са страхотни и самоотвержени. Моят извод е, че институциите не са на мястото си и не работят, за да създадат условия за информираност на хората - какво е донорството, какво е трансплантацията, какво е мозъчна смърт”, каза д-р Симеонова. 60-годишната Пенка Бинева от София е пациентка, претърпяла трансплантация на стволови клетки заради онкохематологично заболяване на 58-годишна възраст. Ето какво сподели за болестта, надеждата и донорството специално за в. “Доктор” тя.

- Пенка, какво се случи с вас, кога започнахте борбата с левкемията?
- Според лекарката ми беше ме налегнала обикновена настинка - кихане, хрема. Но доста продължителна се оказа, а и вече смятаха, че е вирус. Един антибиотик, втори, трети - няма подобрение. Аз обаче започнах все по-често да се изморявам, краката ми се подкосяваха, нямах сили да стана от леглото. И бях сигурна, че нещо не е наред. Тогава ме приеха за лечение в МВР болницата. При направената ми там миограма се установи, че имам левкемия.

- Уплашихте ли се? Страхувахте ли се?
- Честно казано, за миг ми се обърна светът. Сега навърших 60 години, а животът ми завинаги се промени. Да, уплаших се! Много се страхувах от неяснотата покрай лечението си - на какви ли не страшни истории се бях наслушала и нагледала и по телевизиите, и дори във вашия вестник. Страхувах се дали ще намеря верния път, кой ще ме лекува, как ще се развие болестта, ще издържи ли организмът ми на химиотерапията - знаех само, че тя няма да ми се размине.

- И къде я направихте?
- Лекарите ме изпратиха в Онкохематологията. Когато разговарях с тях за притесненията си, ме успокоиха, че това е най-добрата ни болница за лечение на заболяванията на кръвта. Пое ме д-р Хрисчев и каза, че се налага да се направят няколко курса химиотерапия,

за да се спре растежът на туморните клетки

а впоследствие и да ги изчистят. За година и половина минах 8 курса химиотерапия, една трансплантация и от 5 месеца съм все още жива и в сравнително добро здраве. Преди седмица бях на контролен преглед, кръвните ми показатели са добри, някои от медикаментите ми ги спряха, на други намалиха дозата - определено се чувствам добре.

- Разкажете ми за трансплантацията, у нас ли се случи?
- Да, в нашата болница се случи. Донорът ми е от Германия, 25-годишно момче - пише го в епикризата ми. Не го познавам, но ако някога го срещна, искам да му благодаря за благородния жест. Той ми спаси живота! Както майка ми ми е дала живот, сега този младеж отново ме дари с шанс за живот. Такива хора има много по света - знаят какво е този вид донорство и го правят безвъзмездно.

Към 11.30 часа вечерта е пристигнал в България със самолет, като е дошъл в болницата, е поръчал да ми предадат поздравите и вярата му, че ще ми помогне. Това ми каза лекуващият лекар, преди да ми направят трансплантацията.

- По-различна ли е трансплантацията у нас, отколкото в чужбина, където струва много пари?
- Не, по нищо не се различава. Преди интервенцията лекарите разговаряха с мен, всичко ми обясниха. Те работят, правят всичко по утвърдени световни протоколи - така се наричат процедурите. Самата аз много се интересувах, гледах тв предавания - всичко, което се прави в чужбина, го правят и нашите лекари. Разбирам, че болни с левкемия

искат да си направят трансплантация в чужбина,

но там парите са много, а и невинаги са успешни.

- Имахте ли някакви усещания при трансплантацията?
- Не, нищо - просто ти преливат кръв. Даже не е точно кръв, а белезникава течност - така изглеждат стволовите клетки. За около месец не се чувствах добре, но постепенно ми се възвърнаха всички нормални функции на тялото. Периодът за възстановяване, за приемане на донорските стволови клетки, е по-сложен, опасен, трябва да стоиш доста време в изолация, за да не се увредят клетките от някой вирус.

За съжаление този период в нашата, софийската болница, минава по-тежко - просто няма достатъчно помещения. Не лукс или комфорт, а реанимации трябват на Онкохематологията. Дано се сетят властите, че след като са заплатили за тази скъпа животоспасяваща трансплантация, трябва и да има поне нормални условия, в които трансплантираните да ни държат в изолация.

- Онкохематологията ни се нуждае от нова сграда...
- Да, те имат неотложна нужда от нова база, от малко по-модерни реанимационни стаи. Много хора се лекуват там, над 100 души са, малки са стаите, колкото и да се старае медицинският персонал да се грижи перфектно за теб, има нещо, като битовизмите, които ги спират. Като се започне от професора и се стигне до санитарката -

тези хора са необикновени

През цялото време съм се питала как намират сили да се борят с това коварно заболяване - защото и те си имат семейства, и те си имат проблеми, но сякаш ги оставят пред вратата на болницата...

- Трябва ли българите да се страхуват от даряването на стволови клетки, които буквално са ви спасили живота?
- Не, не трябва да се страхуват - в донорството няма нищо страшно или болезнено. Аз самата, преди да се разболея, бях казала на близките си, че искам да дарят органите ми. За съжаление сега не могат да го направят, но твърдо съм за донорството на органи, както и на стволови клетки. Знам, че когато донорите са от региона, в който живееш, има много по-голяма вероятност някой да спаси болен човек. А след като човек почине, би трябвало, ако има здрави органи, те да бъдат дарени - над 1000 болни българи очакват трансплантация.


Люба МОМЧИЛОВА