Пролет Николова: С белодробна хипертония съм - най-големият шок е, че не мога да родя дете!

Пролет Николова е само на 29 г., красива, млада жена от Шумен, но живее, работи и учи в София.  Психолог е по образование, доскоро е била масажист, но най-вероятно няма да може да практикува вече професията си заради болестта пулмонална хипертония. Пролет е разбрала, че страда от тази рядка болест само преди месец, шокът още е голям, перспективата за бъдещето неясна, а душата й е изпълнена с нормални за един млад човек копнежи... Ето какво сподели пред My Clinic чаровницата с широка усмивка за живота със сериозна рядка болест, за лечението и надеждите си. 

- Пролет, бихте ли разказали кога и как ви поставиха диагнозата пулмонална хипертония?
- Винаги съм се оправяла сама физически, работех, местех се по квартири, задъхвах се, но не съм обръщала много внимание на това. Не обичам да се оплаквам и да не мога да свърша нещо. Но идват моменти, в които се засилват оплакванията. 

Още като дете бях освободена от часовете по физическо, защото не можех да покривам нормативите, свързани с бягане, хвърляне на топки и т.н. За кратко играх волейбол, но спрях, защото не можех да издържам физически. В един момент бързото уморяване започна да ми писва и исках да ми направят изследвания, за да се види от какво е. Водена съм при големи светила в кардиологични клиники, но винаги са ми казвали, че имам сърце за завист, но трябва да отида на психоаналитик, ако съм тревожна, лекарите казваха, че съм хипохондричка. 

Това е причината да не съм диагностицирана досега.  На 31 октомври бях с тежки отоци по краката, не можех да си обувам обувките, без да се уморя. Направих си снимка на белите дробове. Преди това бях ходила на велоергонометрия като изследване, 

имах болка в гърдите 

и докторката ми се смееше, че още мога да въртя педалите и нищо ми няма. И те не обърнаха внимание - това беше в Националната кардиологична болница. Мен ме избиваше на рев - толкова години се справях сама, а сега не мога да правя елементарни неща. Преди години започнах специализация по психотерапия в една школа в София, знам как стоят нещата с психиката, познавам си тялото и бях сигурна, че нещо не е наред. Нямах припадъци, но имах тежък задух, посиняваха ми устните, а не съм пушач...

- Все пак къде ви поставиха диагнозата?
- За 15 дни качих 6 кг течност. Стана ми тежко да се движа. В един момент вече не можех да дишам, майка ми е лекар, практикува в Русе, и уреди да ме приеме в дома си доц. Мария Недевска, която работи в болница “Св. Анна” в София. Беше петък, но майка я помоли и така се озовах в тях. Доц. Недевска видя снимката ми на бял дроб, вече се виждаше сянката на сърцето. Изпрати ме в болница “Св. Анна”, там се диагностицира уголемяването на дясната камера на сърцето. Вече съм с дяснокамерна недостатъчност. Правиха ми изследвания, доказа се заболяването идиопатична пулмонална хипертония преди месец. Пак се изморявам, вече нямам много глас, за да говоря. Ще ходя във Варна, там идват лекари от Виена и искам да се консултирам с тях. 

Чакам протоколите, за да си получа лекарствата по НЗОК 

Досега не е установен вроден дефект на сърцето, не е ясно откъде идва болестта.

- Да, но заболяването изглежда доста е напреднало - така ли е?
- Ако бях започнала по-рано лечение, можеше да не се стигне до дяснокамерната недостатъчност. Дясната ми камера е 3 пъти по-голяма от лявата. Не може да се върне нормалният обем нито на сърцето, нито на белия дроб, но се надяват, че лекарствата по някакъв начин ще ми повлияят поне малко да свалим налягането. В момента приемам лекарства, пациенти ми дават от техните, докато получа моите от Касата. Тази процедура отнема време. Крайният вариант за лечение е трансплантация на бял дроб, не знам дали бих била подходяща за такава. 

Неприятно ми е съжалението на хората към мен. Продължавам да се чувствам зле - на всеки 20 крачки спирам да почивам, трудно говоря, като се нахраня ми става още по-тежко да дишам, болката в гърдите си я има... Най-големият шок за мен е това, че не мога да имам деца. Но напоследък се замислих, че не е необходимо задължително един човек да се размножи, за да остави нещо след себе си. Това ни е втълпено, че ако една жена не стане майка, все едно не си оправдал съществуването си. Аз съм на мнение, че човек може да създаде много значими неща, с които да го запомнят и да докаже, че има смисъл от съществуването му. 

Ето, Тодор Мангъров - председателят на Асоциация “Пулмонална хипертония” - като обикновен човек прави много повече от 200 други. Това сигурно е много по-важно за Вселената от това, че има наследник като гени. Освен това има и други варианти една жена да отгледа дете, не само като го роди.

Искам да се включа в работата на асоциацията, да помагам психологически на останалите пациенти. Това е изключително важно за тях. Школата, която е основана от Мадлен Алгафари и където се обучавам, ми дава много голяма подкрепа. Ще продължа да живея, иска ми се да бъде полезна и на другите хора с тази диагноза.



Маргарита Благоева