Зависимостта от различни лекарства, които приемаме всеки ден, често остава незабелязана и подценявана. Само че тя крие много рискове за здравето ни. По темата разговаряме с психолога Дорота Жултовска-Първулова.
Визитка♦ Дорота Жултовска-Първулова е родена в Полша. Започва обучението си в областта на човешката психика в начало на осемдесетте години, когато като студентка на Варшавския университет е приета да учи в Педагогическия институт в Санкт Петербург, Русия, специалност „Дефектология“. Завършва магистратура по психология в Софийския университет през 1991 г. Веднага след завършването си започва работа в България като психолог в Националния център по наркомании, след това – в Превантивно-информационния център по проблемите на наркоманиите, а в настоящия момент – в Терапевтична практика „Кабинет № 6”, гр. София. Специалист е по зависимости. |
- Г-жо Първулова, голям ли е проблемът със злоупотребата с медикаменти при жените?
- Според световни и европейски данни, сред злоупотребяващите с медикаменти най-голяма е групата на жените между 35 и 50 години. Нашата практика потвърждава това. В повечето наблюдавани от нас случаи има вторична зависимост – следствие от лечение или самолечение на емоционални проблеми, депресивни състояния, неврози, психози, както и от неразрешени проблеми от детството и пубертета. Този период от живота на жените съвпада с така наречената криза на средната възраст и менопаузата.
- Какво имате предвид под криза на средната възраст?
- Когато говорим за криза на средната възраст, имам предвид времето на големи, революционни промени, които ще ни се случат, независимо от това как се е развивал животът ни преди това. В психологията понятието криза има конструктивно значение, нищо че обикновено я свързваме с нещо лошо. След кризата идва периодът на позитивната дезинтеграция - за да настъпи в нас някаква промяна, най-важно е да узреем за преживяването на промяната. А това е някакво разтърсване, криза.
Този период е горе-долу в средата на нашия живот. Постигнали сме определени цели, подредили сме си нещата около нас, изпълнили сме социалните роли на майка, съпруга, професионалист. Идва време за равносметки, появява се необходимост да се реализират скрити потенциали или безпокойство от липсата им. Голяма част от нас не искат да се конфронтират със страховете си, с остаряването и подсъзнателно се връщат във времето,
когато сме били по-млади. Приключил е периодът на подреждане на личния и професионалния ни живот. Децата напускат дома, отделят се от нас или вече са го направили – появява се синдромът на празното гнездо. И тогава се появява въпросът за следващата цел в живота.
Започва труден период на търсене на себе си, на нови житейски роли, при което човек е склонен да се конфронтира със себе си. Настъпва криза на идентичността. Досегашният ни познат живот като че ли изчезва, а оттук-нататък бъдещето изглежда неясно и това събужда тревога. Старото, подреденото, даже и лошо, е по-добро от неизвестното ново. Това е повод за стрес, напрежение и страхове.
Дорота Първулова
Синдромът на празното гнездо дава усещане за празнота, загуба. В някои случаи жените преживяват порастването на децата много болезнено, особено когато ролята на майката е основна и определяща мисия в живота им. И той губи смисъл, когато децата порастват и си тръгват от къщи. Пренареждат се много неща в семейството и партньорството, появяват се нови членове в него.
Често децата, възпитанието и изучаването им са единственият, свързващ двойката елемент. И когато той отсъства, партньорството се разпада – съпрузите нямат нищо общо помежду си, няма за какво да си говорят, липсват вече общи цели. Голяма част от нашите пациентки са самотни майки. При тях синдромът на празното гнездо се преживява като огромна празнота, едва ли не загуба на детето, често даже като предателство от негова страна.
Основните причини за депресиите са загуби - на работа, развод (загуба на партньора) и смърт на близки хора. В този период често губим родителите си. Преживявайки тези загуби, ставаме емоционално лабилни.
В социален и професионален план това е периодът на професионално прегаряне, така наречения бърнаут. И дори да сме професионално реализирани, правим равносметки. Към всичко това трябва да се добавят и мисли, и притеснения, свързани с предстоящо пенсиониране. Това е период и на поява на телесни заболявания. Трудно ни е да застанем лице в лице с остаряването, да приемем всички нови неща в живота си. На фона на външните промени в организма на жената настъпват и големи хормонални промени. Те я дебалансират емоционално и психически.
- Как стигаме до злоупотреба с лекарства?
- Избирайки да се доверим на един от най-лесните и достъпни за изход от проблема решения – да пием широко рекламираните лекарства и хранителни добавки. Това ни отдалечава от решението да търсим адекватна, специализирана помощ.
Трябва да добавим и стигматизирането на психиатрията и психично болните. Когато се появяват трудности от подобен характер и усетим невъзможността да се справим с тях, първата мисъл, която ни идва наум, е: „Аз не съм ненормален, че да ходя на психиатър или психолог.”
Тогава често започва самолечение – опити да подобрим самочувствието, психическия си комфорт или да потиснем неприятни за нас усещания чрез методи и средства, които считаме за подходящи. А те, като правило, са най-лесните. Започва употребата на вещества, които копират неприятната симптоматика. Алкохолът и много медикаменти водят до подобряване на психическия комфорт, макар и временно.
- Възможно ли е човек въобще да не осъзнава, че е в капана на зависимостта?
- В повечето случаи злоупотребяващият не осъзнава или не признава, че има проблем с употребата на медикаменти. Това не са забранени от закона субстанции, може да се купят във всяка аптека. В България не представлява проблем лекарствата, по закон продавани с рецепта, да се купят без такава. Ако към лесния достъп до всякакви медикаменти добавим и всеобщата нагласа на населението за самолечение, проблемът става сериозен. За човека с медикаментозна зависимост хапчетата са най-близък приятел, който винаги е на разположение да му помогне при нужда. Поради това евентуалното желание на близките му хора да започне терапия, различна от медикаментозното самолечение, се възприема от него като интервенция и ограничаване на личната свобода.
Най-често посягаме към хапчета, когато нещо ни боли, когато изпитваме физически дискомфорт, при соматична болка или когато ни „боли душата”, когато усещаме психически дисбаланс, емоционална лабилност, преживяваме вътрешни конфликти или трудности, имаме проблеми с ежедневното функциониране. Приемайки лекарства против болка, човек се залъгва, че решава проблема, като я потиска моментно.
Знаем, че болката е сигнал на организма, че нещо с него не е наред. Болкоуспокояващите само потискат симптомите, а не елиминират причините. Да не забравяме, че някои обезболяващи средства са опиати и злоупотребата с тях крие реален риск от създаване на зависимост.
В резултат на прекалената употреба на подобни химически субстанции психичните и соматичните функции на организма се пренастройват. Изкуствено се създава нов и много крехък баланс.
В групата на лекарствата, с които се злоупотребява, влизат също успокоителните и сънотворните медикаменти. Те са предназначени да помагат при безпокойство, тревожност и безсъние, и потискат функциите на централната нервна система. Задължително се предписват от лекар и разумното използване на тези медикаменти в практиката трябва да е кратко.
Милена ВАСИЛЕВА
