Анастасия Грозева е психолог и психотерапевт със 16 години практика. Работи с родители и деца. Създател е на ателие за семейството “Пегас” за подкрепа на семейството, децата и родителите. Разговаряме с Анастасия Грозева по проблема „Страхове и тревожност в детска възраст“.
- Г-жо Грозева, какви промени в поведението може да забележат родителите на дете, което страда от тревожност?
- Проявите са различни в зависимост от възрастта на детето. Най-често се среща разстройство на съня – детето се буди по-често, не може да спи, а ако е на по-голяма възраст, съобщава за повтарящи се кошмари. Друга проява на тревожност е появата на спонтанни нощни напикавания, които до този момент не са били налице или са били преодоляни по-рано.
При по-големи деца тревожността се изразява в страх – от тъмното, от непознати хора и др. Някои деца си имат изначален страх от възрастни, от брадати хора и др. Но симптомът на тревожност се появява спонтанно, трябва да е налице промяна в поведението.
Това са главните промени в поведението на тревожното дете, на които родителите трябва да обърнат внимание.
- Заекването признак ли е на тревожност или е нещо друго?
- Заекването би могло да бъде проява на тревожност, но не е задължително. То може да е резултат от много динамични, емоционално наситени семейни взаимоотношения, в които детето не може да се изкаже. Заекването може да е резултат от конфликти между родителите, когато някой от тях е твърде агресивен, или майката е вътрешно много тревожна и склонна на свръхпротекция на детето. Така че освен логопедичен заекването е и психологичен проблем.
- При симптоми на тревожност трябва ли задължително детето да се заведе при психолог или психотерапевт? Имат ли капацитет родителите да се справят с тревожността?
- Трябва да опитат да се справят сами, преди да потърсят специалист. Може да разговарят с детето за това какво преживява. Но трябва да обърнат внимание и на семейните отношения, защото често при конфликти между родителите или между братя и сестри е възможно детето да ги преживява чрез тревожност.
Друга причина за тревожност са външни на семейството фактори – конфликти в детската градина или в училище. Трета причина, която е по-трудна за хващане, е наличието на вътрешни преживявания, които се проявяват при много силна привързаност между родител и дете
Това са децата, които спят по до късно с родителите си в едно легло; които нямат самостоятелност или пък чиито майки или бащи са твърде тревожни. В тези случаи родителите трудно биха се справили сами и тогава се налага консултация със специалист. Докато при външни причини или при конфликтна семейна среда, е по-вероятно родителите сами да се справят с проблема.
Например тревожността може да се появи след конфликт в училище с други деца. Просто детето трябва да бъде предразположено да сподели какво се случва и да бъде покрепено от родителите, да се окуражи, че може да се справи. Ако проблемът продължи да съществува, разбира се трябва да се обърнат към специалист.
Анастасия Грозева
- Какви грешки на родителите водят до тревожност у децата?
- Първата основна грешка е свръхпривързаността. Родителите не дават възможност на детето да се сблъска самостоятелно с трудностите, а го протектират прекалено много. Например при среща с куче родителите инстинктивно дърпат детето назад, особено когато е по-малко.
Казват му: „Пази се, внимавай, може да те ухапе!“ Тази ситуация може да създаде тревожност. Ето защо е важно родителят да не превежда собствения си страх на детето. По-добре да каже: „Трябва да питаме може ли да се погали кучето“, вместо да насади излишен страх и паника у детето.
Друга грешка е родителите да не гласуват самостоятелност на голямо дете и да го водят на училище, въпреки че детето може да ходи и само, особено когато училището е близо до дома и няма застрашаващи фактори. Такива деца често след време имат страхове да излязат сами на улицата. Създават се страхове и тревожност, които са насадени външно у детето от родителите.
Трети пример е, когато майката и детето спят на едно легло твърде дълго – до 3- или 4-годишна възраст. Детето трябва да спи при родителите си максимум до втората му годинка. На майките им е приятно да спят с децата си, да ги усещат още като малки, но с това им дават послание, че не могат да се справят, че още са бебета. Такива деца развивавт сериозна тревожност.
- Какво се случва с едно тревожно дете, когато порасне и стане възрастен?
- Тревожността в детска възраст може да е предпоставка за изграждането на тревожна личност с проблеми в социалните контакти, със самостоятелността. Това са също и възрастни, които може да получават панически атаки. Впрочем в днешно време паническите атаки са толкова често срещани. Детската тревожност може да е основата на хипохондрия у възрастния, може също да е фактор за появата на страхови неврози. Разбира се, детската тревожност не е единствената причина за всички тези прояви у възрастния. Но е фактор, който влияе.
- Детето е огледало на семейната среда. Как постъпвате, когато родителите не осъзнават, че са причината за тревожността на своето дете?
- Тази ситуация е много трудна. Родителите водят детето и очакват то да бъде „поправено“. Тогава се налага да каня родителите на смесена консултация. Обсъждаме родителския модел, начина им на живот. Трябва общуване и с тях, и с детето в една комбинирана терапия, тъй като родителите са най-големият източник на промяна у детето и затова най-големият помощник на терапевтите.
- Какво е правилното поведение на родителя, за да не насажда страхове и тревожност у децата си?
- Много често родителите са с нагласата, че фрустрацията, трудностите, с които се сблъсква детето, трябва да бъдат избягвани или отстранени. Напротив – родителят трябва да гласува самостоятелност на детето си, да избягва прекалената протекция, за да може детето да се сблъска само с реалността. Този сблъсък може да е твърде фрустриращ, но това не е лошо, а възможност за психическото израстване на детето. Бих насърчила родителите да не избягват трудните ситуации, а да подпомагат детето в справянето му с трудни ситуации.
- Могат ли родителите да скрият собствените си страхове от детето, за да не му ги предадат?
- Когато страхът е обект-базиран, например страх от куче, от микроби, от блести, от насекоми, той много по-лесно може да бъде разпознат. Докато вътрешните, много дълбоки травми у родителя или неговата свръхпривързаност към детето създават тревожност, която самият родител не може да усети. Каквото и да прави родителят в този случай, детето продължава да бъде тревожно. Затова е наложителна терапевтична работа.
Мара КАЛЧЕВА
