- Д-р Хадад, с какво се занимавате в последно време?- В момента работя основно с осиновени деца, които имат проблеми с привързаността. Това е продължение на работата ми в спешното отделение, където идваха много деца от приемна грижа, които са били отделени от семействата им. Това се отразяваше върху тяхното поведение, те имаха и психиатрични проблеми. Имам частна практика, а също така преподавам в университета в Ню Йорк. Освен това съм доброволец към Фондацията за децата в риск по света, пътувам и предавам своя опит напълно безплатно. Бях във Виетнам наскоро, сега съм в България. Дойдох тук, за да проведа обучение на персонала, който работи с деца с увреждания. С помощта на Националната мрежа за децата изнесох няколко насочени към практиката лекции в България, например как да се справяме с различни ситуации с деца в криза, с деца с увреждания, без родители, без да стигаме до спешно психиатрично отделение. Още повече, че такава структура липсва във вашето здравеопазване. Исках да дам инструменти на професионалистите, които работят с тези деца, да събират и използват клинична информация.
- Какво наложи създаването на спешни психиатрични отделения за деца в САЩ?
Нуждата на хората го налага. В периода 1992 - 2001 г. 53 милиона посещения в спешните отделения бяха свързани с проблеми в психичното здраве. Само в щата Ню Йорк се правят 135 000 спешни психиатрични оценки годишно. Що се отнася до психичното здраве на децата - 450 000 от всички посещения при педиатър са свързани с психични заболявания и проблеми. Това са 3,5% от общия брой спешни посещения. Затова през 2010 г. в болница “Белвю” в Ню Йорк, където тогава работех, стартирахме програма за цялостна спешна психиатрична помощ за деца. Имахме около 900 посещения на ден.
- Отделения за спешна психиатрична помощ за деца в България няма. Кой у нас би трябвало да използва тази информация и да приложи вашия опит?
- На тази кръгла маса участваха доста хора, които работят в тази сфера, могат да адаптират информацията и да я приложат в българските условия. В последните 4 дни се запознах с много отдадени на работата си хора. Те имат огромно желание да направят необходимото, за да подобрят живота на децата, за които се грижат.
Те са жадни за обучение
Разбрах, че имате много тежки случаи в различните центрове, които имат по-голяма нужда от психиатрична и изобщо от медицинска помощ. Персоналът трябва да е по-добре обучен, за да може да разбира поведението на децата и причините за него.
- Какви специалисти работят в спешното психиатрично отделение, което сте създали в болница “Белвю”?
- Те са психиатри, специализанти, психиатрични сестри, социални работници. В процеса на действие аз ги организирах и обучих на протоколите, по които да работят във всеки отделен случай.
- Разкажете какво представлява книгата ви “Как да помогнем да деца в криза”?
- Книгата съдържа различни случаи - на агресия, на опит за самоубийство, на използване на наркотици и т.н. Анализирах всеки от тези случаи, за да може клиничният психолог да може да се ориентира при подобен случай в своята практика и това да му помогне да стигне до решение. Книгата е подредена методологически и след всеки случай е дадена таблица с конкретните стъпки, които да се направят. Ще се радвам, ако някой прояви интерес и я преведе на български.
- Психиатрите в България избягват да поставят психиатрични диагнози на деца. Каква е практиката в САЩ?
- Ние не се страхуваме да поставим психиатрична диагноза на дете, защото тя не е завинаги. Дори диагнозата рак пак няма да е завинаги. Ако детето има психотични прояви, аз го казвам. След една година това може да се промени, но не отменя моментната ми оценка и не я прави грешна. Обясняваме това на родителите. Но винаги има причини за една психоза у детето, за депресията му или за това да приема наркотици. Казваме каква е прогнозата и какво лечение препоръчваме.
Много е трудно да се прецени дали нещо е вродено или не. Някои психични заболявания са генетични. Но когато правим първоначалната оценка, за нас е много важно да знаем семейната история. Винаги питам майката за
пренаталната грижа,
дали бременността е била желана или не, дали жената е била стресирана, дали е вземала някакви медикаменти, как е преминало раждането. Знаем, че генетичната предразположеност играе голяма роля в психичните заболявания, но трябва да има фактор, който да я отключи.
- Какви са впечатленията ви от малките домове, в които сега живеят много от децата и младежите с увреждания, изведени от някогашните институции?
- Извеждането на децата от институциите трябва да е добре планирано. Когато се предприема такава огромна стъпка, е нужна външна система за подкрепа. За тези деца трябва да се осигури медицинска и психиатрична грижа. Обикновено децата с увреждания имат нужда и от двете. При посещенията си в такива домове видях, че има много деца, които са за невролог. Трябва детски психолог да проследява децата на един до три месеца.Затова е добре персоналът да бъде добър екип, да знае точно какви са състоянията на децата и какво е лечението за тези състояния. Забелязах, че няма достатъчно психиатрична и медицинска грижа. Всичко се оставя на преценката на персонала, който не е добре подготвен, а след това неправилно се обвинява, че не си върши работата. Но за целта е необходимо дълго обучение и следването на много ясни протоколи на поведение. В противен случай тази система ще се разпадне, защото степента на прегаряне, на изтощение на персонала е огромна. Чувствам, че ако аз трябваше да работя на такова място, много бързо ще прегоря и ще напусна работата си.
- Големият спор в системата на зависимостите сега е легализирането на марихуаната и от каква възраст може да се употребява...
- Употребата на марихуана има добри и лоши страни както алкохола. В момента в САЩ има голям дебат дали трябва марихуаната да се легализира и то за какви цели - за лична употреба или само за медицински цели. Различните щати подхождат различно. В моя щат Ню Йорк е забранена с изключение на ограничен брой медицински състояния. Мозъкът се развива до към 25-годишна възраст. В спешното детско отделение на моята болница могат да идват хора до 24-годишна възраст, докато в психиатричното спешно отделение за деца идват до 18-годишна възраст. Това е решение на самата болница и е направено за удобство.
На 16 години в щата Ню Йорк детето вече няма нужда да пита родителите си дали да бъде прегледано; на 18 г. то постъпва в армията и му се разрешава да гласува, а на 21 г. да употребява алкохол. Ако ме питате кога на едно дете трябва да се разреши да прави едно или друго нещо, бих се замислил дали е правилно на 18 г. да служи в армията и да бъде готово да умре за родината си, а да му се забрани да пуши марихуана и да пие алкохол. Забраните много-много не са ефективни. Например в САЩ може да се пие алкохол на 21 г., обаче всички деца, които идват при мен в спешното отделение, пият от 10-годишни.
Мара КАЛЧЕВА
