В предните два броя започнахме темата за грешните мисловни модели, които всеки от нас има в съзнанието и ума си, и които на практика определят нашето поведение и реакции в различните ситуации, в които изпадаме всеки ден. Те са водещи и в начина, по който реагираме в различните взаимоотношения в живота ни – с децата, с партньора, с родителите, с колегите, с приятелите...
Кои са тези грешни модели и какво представляват те? В настоящата статия ще продължим да разглеждаме някои от тях. Информация и съвети по тази важна за здравето и живота ни тема отново дава гуруто на отслабването, последовател на Шри Чинмой, йога и автор на Методика за здраве, подмладяване и дълголетие – Иван Гарабитов.
Как понасяте критиката на околните към себе си? Ако след думата „Грешиш!”, формирате представа у себе си „Не ме бива”, значи критиката е засегнала сфера, в която сте особено чувствителни. Там, където се чувствате уверени, няма да ви е трудно да отминете без реакция, каквото и да кажат по ваш адрес.
Всеки познава хора, на които ако им кажеш, че имат конец на ризата, вместо „Благодаря, ще го махна“, ще го приемат като обвинение в немарливост. Най-често това са хора, които не са пораснали в доброжелателна среда. За съжаление, възрастните не винаги си дават сметка, че ако никой не го е грижа за правилата на общуване, е застрашено самото то. Да изброим само две рецепти:
Рецепта за слушане:
„От теб няма да излезе нищо, защото не чуваш, какво ти се казва”.
Рецепта за успех:
„Ако не се научиш да си затваряш устата, няма да успееш”.
- Защо мамо?
- Защото така казвам аз!
Независимо как е формулирано посланието, то внушава, че критиката трябва да се приема.
Такова дете израства с отрицателното чувство: никой не ме обича, всички ме мразят. Все така ще живея.
Как да се научим да поставяме критиката под въпрос?
Теоретично нещата са ясни, но колкото повече са ви критикували като дете, толкова по-трудно се развива способност за преценка на критиката. Дори когато станете на възраст, няма сигурност, че ще се махнат всичките ви критици от детството. Родителите например, ще си запазят правото да критикуват вашите действия, докато са живи.
Процесът на преценка коя критика е основателна и коя е разрушителна е непрекъснат. Критиката трябва да се филтрира и степенува. Най-напред трябва да решим дали тя се отнася за нас.
След това можем да пристъпим с подходящи въпроси към себе си за човека, който ни критикува. Обект на изследване са неговата компетентност в областта, в която ни критикува. Когато някой иска да ви „зариби” и да ви направи уязвим, той може да използва агресивни подмятания по ваш адрес: „Я се стегни в кръста”; „Няма ли да се обадиш на жена си?“.
Колкото по-фалшив е мотивът, толкова по-обидни са тези подмятания. Наистина всеки има право на мнение, но не всички мнения са достоверни и ваше право е да решите това.
Въпросът: „Кой го казва?” е свързан с друг въпрос: „Колко души и кои го казват?”.
Хората, които не подлагат на съмнение своите критици, са склонни да приемат единичните отрицателни мнения за окончателни, вместо да потърсят начин да ги сравнят с други мнения. Тъй като е трудно „да приемеш присъда от всички”, на нашата психика най-силно въздействат твърденията - „Всички мислят така” или „Ще станеш за смях на всички”. Като деца „всички” са нашите съученици.
Реално обаче такова нещо като „всички” не съществува!
Вярно е, че има ценности, по които обществото е стигнало до консенсус и се придържа към него. Има и предразсъдъци и предубеждения, които могат да обединят срещу вас много хора, но това няма общо с вашите качества.
Вече стана дума за „способността да четем чужди мисли“ (б.а. в предния брой на приложението говорихме за тази наша черта – да тълкуваме поведението на другите, „знаейки“ какво точно си мислят те). Към това ще добавим още едно обстоятелство. Във всеки от нас има „вътрешен критик”, който поставя на пиедестал само идеалните неща.
Колкото по-силен е неговият глас, толкова по-предубедени сме по отношение на себе си. Това ни пречи да си дадем втори шанс.
Как да подложим на съмнение “вътрешния критик?”
Просто го попитайте: „Откъде си сигурен?”. Не се съмнявайте, че ще отговори нещо от сорта: „Просто знам. Чувствам го.”
Не се задоволявайте само с това и търсете нови доказателства. Трябва да имаме в предвид, че има и критика, която се отправя с цел да помогне, но не е полезна. За да определим доколко една критика е полезна, ще трябва да се съсредоточим върху това какво точно е казано, а не върху емоциите, които предизвиква в нас. За да е полезна, тя трябва да е съдържателна - т.е. да има стойност.
Има и друго важно нещо, не винаги трябва да реагирате незабавно на отправената критика. Първият ви импулс ще бъде гневен, за да оспорите правото да ви критикуват. Забавянето ви дава възможност да овладеете автоматичните си реакции. Това ще ви позволи да премислите какво е казано, кой го е казал и каква реакция изисква то.
Колкото и да ви се струва странно, разполагате с много възможности да реагирате на една критика. Например можете да я отхвърлите. Направете това, ако приемането на критиката не прави по-добър вас или вашият живот. Това важи дори ако критикът е ваш родител. Не се опитвайте да спорите или да го промените.
Има вариант, при който едновременно да приемете критиката и да я отхвърлите. Това се случва, ако шефът ви обиди и вие не сте готов да напуснете.
Друг подход е да отслабите критиката, като се заобиколите с хора, които мислят като вас.
Да се вслушате в критиката не винаги е грешка. В някои случаи това ще ви помогне да се възползвате от нея. Макар че има поговорка „Никой не е съвършен”, съвършенството е нещото, към което ни тласкат от ранно детство.
Вярно е, че когато пораснем, стигаме до извода, че във всяко съвършенство има много несъвършенства, но може да се окаже, че вече сме се заразили с така наречения вирус на „перфекционизма”. Животът показва, че онова, което наричаме съвършенство, е просто въпрос на мнение или на улучване на момента.
В играта на шах можете да спечелите от грешката на своя съвършен противник.
Още в 19-и век френският поет Алфред дьо Мюсе пише:
„Триумф на човешкия разум е да разбереш съвършенството. Желанието да го притежаваш е най-опасният вид лудост.”
Това не значи, че високите изисквания са нещо лошо. Няма сфера в живота, в която е прието оправданието „за малко не успях“
Втората опасност от мисловния модел
на перфекционизма възниква в нашите взаимоотношения. Ако смятаме, че никой не отговаря на изискванията ни за партньор, може да останем сами за цял живот. Страхът да не останем „унизени” ни отказва от много участия и проекти в живота. Така по-приемливо става да не правим нищо, вместо да се провалим.
Умението да стигнем самостоятелно до решението
до колко е важно за нас личното ни съвършенство е много определящо. Само когато започнем да осъзнаваме какво ни носи нашият стремеж към него, можем да направим най-доброто за себе си. Колкото повече се стремим да сме съвършени във всичко, толкова повече време ще пропиляваме за дреболии.
Опитайте да си представите как би изглеждал животът ви подчинен на изискването „всичко или нищо?” Може би част от нас мечтае за съвършени деца, съпруг или съпруга, въпросът е дали, когато те се справят добре, това означава, че се справяме и ние.
Ако за вас е важно вашето съвършенство, започнете с това: „Какво трябва да пожертвам, за да е перфектно? Струва ли си?”
Вторият важен момент се крие в отговора на въпроса: „Правилно ли тълкувам реакцията на другите?” Ако искаме да установим как ни преценяват другите, просто правим най-доброто, на което сме способни, и рискуваме. Ясно е, че няма как да спечелим състезание, в което не участваме.
Не бива да забравяме, че колкото и да се стремим да бъдем самокритични, като отхвърляме положителното мнение на другите за нас, след време ще се чувстваме по-скоро обезсърчени, отколкото мотивирани.
В следващия брой на здравното приложение ще продължим с друг масов мисловен модел – болезненото сравняване с другите и последствията от него.
Маргарита БЛАГОЕВА
