“Изпитвам чувство за вина. Искам да съм щастлива и да се забавлявам, но се чувствам виновна, когато ми е добре, когато получавам добро заплащане, или пари от дейности, които ми носят удоволствие, приятни са ми и се забавлявам, докато ги върша. Ако през деня успея да свърша шест от запланувани седем задачи, се фокусирам върху несвършеното, и се терзая. Преуморявам се от работа, защото за да почивам, трябва да се докарам до пълно изтощение. А..., когато някой се държи добре с мен, не ми крещи или обижда, отлагам планираните ангажименти с него и в крайна сметка влошавам взаимоотношенията. Не искам да е така. Искам да се избавя от чувството за вина! Възможно ли е?”
Чувствали ли сте се по подобен начин, разпознавате ли се някъде в текста? Чувството за вина е едно от най-саморазрушаващите преживявания. Откъде идва?
Няма да е статия за психология, ако не се обърнем към детството, ценностите, вярванията и моделите на поведение в семейството, социума, културата. Ето едно споделяне в тази посока: “Моят баща казваше: “Всичко в този живот става с мъка и много труд.“ Аз искам да се радвам на живота, нещата да ми се случват с лекота, да съм щастлива, но не би...”.
Вярването на бащата, действията му в различни житейски ситуации, задават програмата в подсъзнанието и гледната точка към случващото се в децата. Ето затова ще срещат трудности и страдания, защото на това са се научили да обръщат внимание, да се фокусират в него и да го живеят. Дори в подкрепяща и разбираща среда, в която събитията се случват с лекота и по приятен начин, те ще намерят с какво да се измъчат. За човека с такава програма всичко става с много труд и тежки преживявания.
Ето и още от омайните думи на чувството за вина: ”Не заслужаваш! Трябва всичко сам да правиш! Работи здраво!”. Когато изпитваме вина, тя не ни “позволява” да искаме подкрепа, смятаме, че ако поискаме такава, това означава, че не можем да се справим, че сме слаби, некъдърни. Чувството за вина ни кара да принизяваме собствената си стойност, да омаловажаваме постиженията си, талантите, опита и труда си, да не отчитаме собствената си уникалност.
Ако търсите причина, ето една от тях - израсли сме с критика, към нас е имало високи изисквания и очаквания, сравнявани сме с недостижим идеал, преследвали сме перфектност, възпитавали са ни в скромност, били сме обиждани от значими близки и среда.
Още два щриха към чувството за вина. Единият - “Смазва ме направо, не мога да намеря причината, не искам да се чувствам така. Все ми се върти в главата, че съм взела нещо чуждо, че съм откраднала нещо, че съм се възползвала от чужд труд, за да се облагодетелствам и да ми е лесно. Учена съм, че всичко трябва да правя сама, да съм подготвена за всякаква ситуация, да имам всичките необходими инструменти и материали за работа. Но аз работя с идеи и знания. Понякога се случва да съм на точното място, в точното време и да ми дойде “наготово” информацията, от която имам нужда. Тогава, вместо да си кажа: “Ей, чудесно, много добре ми се получи. От тази синхроничност спечелих време, ще имам енергия да направя още нещо”, аз се побърквам, че съм използвала чужда идея, че не съм се справила сама, че съм се възползвала, че не съм се трудила дълго и мъчително. Вследствие на това, резултатите, които постигам, неглижирам,
смятам че трудът ми е незначителен и не струва нищо”. И другият - “Все попадах в неблагоприятни условия на работа, връзки и живот. До един ден, в който нещата се обърнаха. Тогава установих, че се чувствам неловко, некомфортно, че все очаквам някой да ми се скара, да ме осъжда, да критикува работата ми, да ме изостави. А хората ме харесваха, хвалеха, смятаха, че работя много и качествено. Чувах от партньора си мили думи, нежността му ме възраждаше, а от подкрепата му разбрах, какво е да не съм сама. Аз обаче не вярвах на случващото се, чувствах се виновна, че живея добре и не се мъча. А ден след ден, все по-ясно чувах и друго гласче, това на несигурността: “Ще се справя ли, ще оправдая ли това, което ми се случва, заслужавам ли го, със следващите си действия ще го заслужа ли???...”.
Това, за което е добре да бъдем осъзнати, в подобна ситуация е да видим, да наблюдаваме как даваме най-добрите си постижения и какво е разбирането ни за успех. Ако сме продуктивни, когато ни критикуват, осъждат, неодобряват, то тогава е възможно, когато попаднем в стимулираща среда да не работим на пълния си капацитет и възможности, защото не срещаме познатото отношение. Капанът тук е липсата на крясъци и хокане можем да тълкуваме като: “Няма нищо спешно за правене” и да занемарим работата си. Ето тук идва въпросът: Можем ли да бъдем продуктивни в стимулираща среда? Можем ли да правим нещо, без да се самонаказваме и самоосъждаме; да го правим заради самия процес. Можем ли да използваме в своя полза свободата си? Как разбрах, че съм успял/успешен?
Когато осъзнаем, че изпитваме чувство за вина, можем да научим много за себе си от това чии думи се “въртят” в главите ни, какво казваме на себе си, как постъпваме, какво очакваме. Пред кого имаме нужда да се оправдаваме.
Как да се справим?
Смяната на чувството за вина със стратегия за поведение, в основата на което стои личната отговорност, е повратният обратен завой. Излизането от чувството за вина се случва когато: се научим за всяка поставена цел и за всяки ден да създаваме организация и стратегия на действие; когато подреждаме задачите си, така, че да ги изпълним; когато имаме в ума си критерий за успеха и се научим да го виждаме. Когато изпълним тези стъпки, ще бъдем удовлетворени от качеството на свършеното от нас. И дори някой да се опита да ни критикува и омаловажи труда ни, ние ще имаме ясни ориентири за това, което сме направили, както и очи и уши за неговата интерпретация. Тоест ще знаем, че думите му са това, което вижда той, а не са истината за свършеното от нас. И тази наша реакция няма да е през чувството за вина, а ще е реакция на човек, който знае целта на действията си, стойността и ценността на труда си.
Когато се усетите, че ви обзема чувството за вина, си спомнете тези редове: На кои мои вярвания противоречи това, което се случва? Кое ме кара да се чувствам неуверен? Как ще разбера, че съм се справил в тази ситуация? Мога ли да извърша задачата с чувство за отговорност, вместо със страх от наказание и порицание? Защо искам да угодя на този, който ме критикува? Каква норма смятам, че нарушавам - лична или социална? Мога ли да я назова? Никой не може да ме обвини, ако сам не се обвинявам в това. Това, което обичам да правя, няма да нарани никого. Благодарен съм за... (и изброявате).
Борянка БОРИСОВА, психолог
