Той избра друга! Как да продължа?

Адресирам този текст до онези жени от нас, които  са преживели поредното разочарование от неслучила се връзка. Желанието ми е да покажа стратегия за действия, чието предприемане е нужно, за да не пуснем котва в емоционалното състояние и нереалистичната интерпретация на ситуацията.

В такава ситуация жената пита: “Как да продължа живота си, като се чувствам опустошена, не зная накъде да тръгна, не ми се занимава с нищо, разпаднах се и продължавам да се разпадам, не знам откъде да намеря сили да продължа напред...”

Жената се чувства опустошена, когато е давала любов, енергия и подкрепа на мъж, от когото не е получила взаимност. 

Когато приключи не случила се връзка и жената остане сама със себе си, вместо да изпада в самосъжаление или да подхранва илюзиите си, че мъжът, когото още обича, ще се върне, може да използва времето си за равносметка. Няма смисъл да обвиняваме другия за дадените и неспазени обещания, за това, че е загубил времето ни, че ни е давал надежди, че не е бил искрен, че е избрал друга жена или друг път. Има смисъл да говорим със себе си. Да се попитаме: какво очаквах аз в тази връзка, казах ли го, с какво бях търпелива извън собствените си граници, защо не казвах: “Не!” на това, което не е добре за мен, от какво ме беше страх, какво беше онова, заради което се съгласявах със ситуации или поведение, които не бяха добри за мен?

Вероятните отговори

Страх от яснота - ако бях попитала навреме, щях да разбера посоката, в която вървим. Но понеже “я усещах” и не ми харесваше, не исках да видя истината и да си тръгна по-рано. (Не ми е хрумвало, че ако съм ценна и значима за човека, е имало възможност да договорим приемлив и за двамата сценарий.)

Страх от отхвърляне и изоставяне - страх ме е да кажа откровено какво искам, защото се опасявам, че нуждите и желанията ми ще бъдат отхвърлени от другия. Надявах се и се самозаблуждавах, че когато той ме опознае и обикне достатъчно, ще се съгласи да ги задоволи. Тук забравяме, че всеки отстоява и избира себе си и търси начини да осъществи своя интерес. Рано или късно. (А понякога навреме.)
Страх от поставяне на граници - не казвам какво е добре за мен и какво не е, защото, ако кажа, другият може да не се съгласи с тях и да си тръгне. Затова се съгласявам с всичко, само и само да е част от дните ми и да го има в живота ми. Когато постъпвам така, другият не знае докъде може, какво може и колко може и съответно действа, съобразявайки се със себе си, със собствените си планове и цели. 

Страх от задаване на въпроси - това е страх от това да видя истината за връзката, значимостта си за другия човек.

Измамна толерантност - той е казвал: “Имам нужда от време, от пространство, от вършене на любими дейности и т.н.” Жената ги дава, но търпението й е било на границата си или извън нея. Когато мъжът избере друга жена или друг път, тя осъзнава, че е давала време и пространство, за да бъда оценена, предпочетена, избрана.


©Shutterstock

Страх да избера себе си и целта си - не ми е било съвсем добре в тази връзка, но не съм го казвала, или ако съм го казвала, не съм била чута, другият не се е съобразявал с казваното от мен. Но понеже не искам да бъда изоставена и обичам точно този конкретен човек и искам да съм щастлива именно с него, пренебрегвам всичко свое, не казвам: “Не!” и чакам желаното от мен да падне от небето. То пада, но отива при другата жена, която не се страхува да каже “Не!”, която заявява границите си, която цени себе си и дейностите си и не се отзовава на всяко повикване, защото иска да бъде обичана и да бъде правена щастлива. 

Страх да видя, че не съм обичана - ако този мъж ме обичаше, ако искаше да прекарва времето си с мен, ако искаше да кара очите ми да светят, ако искаше да се събужда до мен, ако искаше да държи за ръка детето ни, щеше да го направи. Мъжът е действие. А когато иска, мъжът има и време, и сили и средства.

За да не боли отново

Когато сте във връзка и нещо не ви харесва, но бездействате и мълчите, попитайте се: “Какво е това, което ме спира? От какво се страхувам сега?”. Може би е нещо от сорта: “Не заслужавам, няма за мен, не съм достойна за повече, не може да стане това, което искам...”.

Трудността на излизането от връзката-невръзка и продължаването напред идва от това, че не знаем как да се справим с раздялата и загубата. Здравият човек, ориентиран към щастие и  успех, приема случващото се в живота му като опит и насочва действията си към реализиране на целта си. Когато обаче не можем да поемем към целта, а затъваме в мъката и болката от неслучилата се любов, отказваме да приемем реалността. Фиксираме се в проблема и забравяме целта си.

Тук е времето да си припомним шестте етапа при преминаване през травма и загуба: шок, отричане, агресия, търгуване, признаване и болка, приемане.

Шок - изтръпване, вцепеняване, треперене, замръзване, изключване (дори припадане). Ситуацията, информацията идват без предизвестие, не сме подготвени за тях .

Отричане - не желаем да приемем реалността и търсим всякакви “доказателства”, че случилото се не е факт.

Агресия - колкото и да се самозаблуждаваме, действителността не подлежи на рестарт. Гневът се надига, имаме желание да унищожаваме - случилото се и хората, “виновни” за това. Този етап е мъчителен и разрушителен. Нямаме трезва мисъл, искаме да редуцираме напрежението и яростта си, но не намираме достатъчно задоволяващ ни начин. Кой е полезният ход - веществата, променящи съзнанието (алкохол, цигари) не са. Ако ги изберем, ще изморим тялото си до изтощение. Спорт, бой с възглавници, крещене с пълно гърло (на подходящо място), физическа работа - цепене на дърва, тупане на килими, копаене, т.е. дейност, за която е нужна много физическа сила. Викове, скандали, конфликти с ”виновния” само ще влошат житейската ни ситуация. Опознаването и осъзнаването на собствената ни агресия и ярост ги редуцират.

Търгуване - след изтощението, настъпващо след агресията, преминаваме към следващата стъпка на неприемането. Започваме да използваме всички познати ни техники от психологията или религията, за да получим за себе си желания обрат. Поведението ни добива такъв характер: “Аз ще направя това и това, а ти (Бог, Вселената, Живота) ще ми дадеш желаното”. Прилагаме познатите ни техники от различните направления на психологията не за да работим със състоянието на загуба, а за да променим случилото се и да получим желания резултат. Тук можем да прекараме години, заблуждавайки се, че ще настъпи чудо. Когато това не се случи, заключаваме, че нищо не работи, от което задълбаваме още в проблема и бягаме от реалността и целта. 

Признаване и болка - това е етапът, в който си разрешаваме да видим реалността, да я погледнем в очите, да я признаем такава, каквато е. Да се свържем със слабостта си, да я преживеем, да се разпаднем, да се почувстваме слаби, незащитени, уязвими. Да си разрешим да бъдем такива. Болката е силна, трудно поносима. Но когато се потопим в нея, постепенно отминава.

Приемане - случилото - случило се и аз не мога да направя нищо, за да го променя. Изборът на другия е направен, не мога да му влияя и нямам това право. Имам възможност обаче да направя своя избор - ако искам щастлива връзка, да тръгна към нея. Да благодаря на човека, който си е тръгнал от моя живот за хубавите моменти заедно, за уменията, които съм развила с него, за обратната връзка къде бъркам по отношение на себе си.

Защото животът си заслужава живеенето.

Борянка БОРИСОВА, психолог